Колин Фалконър
Харем (49)

48.

Топкапъ сарай

Да вечеряш със Сюлейман в неговите лични покои, бе привилегия, която не се оказваше на никой друг, освен на него, Ибрахим, но великият везир вече не се радваше на това внимание така, както преди. Беше постоянен посетител в двореца на Сюлейман, но напоследък поканите за вечеря бяха все по-редки. Когато това се случваше, той установяваше, че султанът се е превърнал в уморителен събеседник, който се впускаше в безкрайни разговори по административни въпроси или разясняваше плановете, които бе разработил заедно с новия си архитект, Синан, за някой нов комплекс от джамии. На Ибрахим му се струваше, че приятелят му е забравил коя е живителната кръв на империята — на всяка една империя. Беше направил кардинална грешка — беше се уморил от завоевания.

След като вдигнаха чиниите, Ибрахим наля още кипърско вино в двата кристални бокала и зачете на глас историята на Александър. Изрецитира главите за похода до Персия, поражението на персийския император Дарий при Гавгамела и превземането на Вавилон.

По едно време спря, вдигна очи от книгата и ги впи в Сюлейман.

— И ние трябва да отидем там, господарю.

Сюлейман кимна. Същия ден в Дивана бяха научили, че персийският шах Тамасп си беше върнал Вавилон. Като защитник на вярата, Сюлейман не можеше да пренебрегне подобно предизвикателство към своята власт.

Шахът покровителстваше духовниците отстъпници, позволявайки им да разпространяват еретическата си доктрина в Месопотамия и дори в Азербайджан и Армения. Те бяха жестока язва, която трябваше да бъде изрязана от плътта на исляма. Осмеляваха се да обявяват своите имами — най-обикновени простосмъртни — за непогрешими, дори си позволяваха да правят интерпретации на Корана. Обиждаха султана така, както никой гяур — на който в крайна сметка би могло да му бъде простено заради невежеството — не би го сторил. Не биваше да бъдат оставяни да проповядват това зло в свят град като Багдад.

— Да, Ибрахим — съгласи се Сюлейман. — Повече не можем да се преструваме, че не забелязваме суфавидите.

— Защо си толкова сериозен, господарю мой?

Сюлейман въздъхна.

— Трябва ли винаги да се втурваме към портите, Ибрахим? Да отблъскваме една атака и веднага откъм някоя друга стена отново да се разнася звукът на бойните свирки?

— Винаги е било така. Ти си император. — Как така самият той разбираше този факт по-добре от Сюлейман, зачуди се Ибрахим.

— Една империя е нещо много повече от машина за водене на войни, Ибрахим, Трябва и да строим, да създаваме неща, които ще останат, след като прахта от армиите ни изчезне от хоризонта.

— Винаги ще има армии, господарю. — И слава богу, добави наум Ибрахим. Защото какво беше мъжът, ако нямаше седло под себе си и ноздрите му не усещаха миризмата на кожа и прах? Сюлейман ставаше все по-изнежен, все по-привързан към харема си.

Не, все по-привързан към Хурем.

— Уморен съм от всичко това, Ибрахим.

— Господарю, човек не може да е султан и в живота му да няма конфликти. Той трябва да подчини другите или сам да се подчини на тях. Няма друг начин.

— В такъв случай не сме по-различни от уличните кучета.

— Мохамед ни е подтикнал да вървим на джихад, господарю. Навсякъде носим зеления флаг на исляма със себе си.

За пръв път върху лицето на Сюлейман се появи усмивка.

— Мохамед! Какво те е грижа теб за исляма?

— Това е моята религия, господарю.

— Твоята религия е онази, която най-ти изнася. Не мислиш ли, че знам това, стари приятелю?

Религията е за лицемерите и суеверните стари жени, помисли си Ибрахим. Но щом султанът знаеше толкова много за него, защо тогава му се доверяваше до такава степен?

— Аз съм верен войник на исляма — рече на глас.

— Ти си добър войник и верен везир. Това ми е достатъчно.

— Подиграваш ми се, господарю.

— Ти се подиграваш с всички нас.

Не, помисли си Ибрахим. Със султана не се подиграваше. Обичаше Сюлейман като брат. Може би защото двамата бяха толкова различни. Обичаше го заради добротата и слабостта му. Може би го обичаше и защото Сюлейман се нуждаеше от него. Обичаше го, защото бе положил мечтите си в нозете му и султанът му бе позволил да ги изживее.

— След няколко дни двамата с теб ще яздим заедно под зеления флаг, господарю. Хладният вятър ще отвее всичките тези опасения.

— Не, Ибрахим, не и този път. Преди три години не исках да поема към Виена, но се оставих да ме убедят. Времето показа, че съм бил прав. В продължение на пет месеца трябваше да гледам как топовете ни затъват в калта под стените на крепост, чието име вече дори не мога да си спомня. Фредерик не се появи, нито пък Карл — така, както бях предвидил. Този път няма да се поддам на уговорките. Сам ще поведеш армиите ми към Персия.

Ибрахим се втренчи в пода, потънал в каменно мълчание.

— Толкова ужасен и непоносим ли е товарът, който прехвърлих на плещите ти, Ибрахим? Друг на твое място би заплакал от радост заради оказаната му чест.

— Мястото на султана е при армията му.

— Не ми изнасяй лекции на тема дълг! — изджавка Сюлейман, а после по-спокойно добави: — Можеш ли да смажеш шах Тамасп и да ме избавиш от този комар?

— Разбира се, господарю.

— Тогава го направи, Ибрахим. От сега нататък ти ще си бранителят на моите порти.

— Иска ми се да не взимаш окончателно решение, господарю.

— Вече съм решил.

Ибрахим дълго мълча. Време беше, реши накрая той. Трябваше да го каже.

— Господарю, има един въпрос, който силно ме тревожи.

— Говори свободно, Ибрахим.

— Днес при мен пристигна пратеник от Маниса. Направен е опит за покушение срещу сина ти Мустафа.

Сюлейман рязко си пое дъх. Устните му се свиха в мрачна линия.

— Кой ти донесе тази новина?

— Личните куриери на Гюлбехар, господарю. Няма грешка.

— Какво точно се е случило?

— Синът ти е седнал да вечеря с капитана на личната си стража. Капитанът пил малко вино и веднага му станало лошо. Час по-късно издъхнал в агония.

— А Мустафа?

— Той още не бил пил от своята чаша, когато това се случило, слава на Бога!

Сюлейман удари с юмрук по пода.

— Кой го е сторил?

— Няма доказателства — отвърна Ибрахим, но тонът му подсказваше, че знае нещо. Сюлейман долови това и рязко впи поглед в приятеля си.

— Кой, Ибрахим?

— Господарю, няма доказателства. Но трябва да имаме предвид тази вероятност.

Ибрахим не отвърна. Отбягна погледа на Сюлейман. Да видим дали беше толкова сляп, та да не вижда очевидното, помисли си Ибрахим.

Внезапно Сюлейман посегна и сграбчи приятеля си за китката. Ибрахим смръщи вежди. Беше забравил колко силен е султанът.

— Грешиш! — изсъска Сюлейман.

— Кой друг, господарю?

— Това е поредната фантазия на Гюлбехар! Донеси ми доказателство, Ибрахим. Донеси ми поне едно дребно доказателство!

— Господарю, дал си й прекалено много власт! Тя те командва денем и нощем! Колко често те виждам напоследък? Вече не ходим на лов, рядко се храним заедно, не ме викаш да ти посвиря! Тя е завладяла всяка минута от живота ти!

— Кой?

— Не. Страхувам се. Страхувам се от онова, което се случва с теб. Сюлейман, когото познавах навремето, нямаше да остави армията му да поеме на бой без него.

— Сюлейман от онези години беше просто едно момче, което правеше онова, което е правел и баща му. Сега вече съм голям и самостоятелен мъж.

Ибрахим знаеше, че и без това е отишъл прекалено далеч, но не можеше да се сдържи. Кръвта бучеше в ушите му.

— Тя желае смъртта на Мустафа, за да стане някой от нейните синове султан!

Сюлейман дълго гледа Ибрахим, преди да продума. Когато отвори уста, гласът му пресекваше. Сякаш една част от него си беше отишла от тази стая, беше се отчуждила от Ибрахим.

— Бил си мой приятел години наред, Ибрахим. Не ме карай да те намразя.

— Господарю…

— Сега си върви. Трябва да помисля.

 

 

Ибрахим се надигна и излезе от стаята. По дяволите онази малка вещица! Може би прекалено дълго се беше забавил с атаката срещу нея. Сега, след като Хафизе султан си беше отишла, кой можеше да спре Сюлейман и да го върне назад, ако застане на ръба?

Тимариотът беше чувал как го наричат. Човекът с каменното лице. Бе очаквал да изпита някакъв страх в негово присъствие. Но Рустем дефтердар нямаше вид на лош човек. Приличаше досущ на някой от стоте писари от двореца. Нищо в изражението му не подсказваше, че на този свят друго, освен пергамента пред него имаше значение. Когато тимариотът влезе в стаята, Рустем не повдигна очи. Продължи да гледа в документа, опънат на масата.

— Ти ли си Мухаммад Дюргюн?

— Аз съм — отвърна тимариотът.

— И си от Киркларели?

— Да.

Рустем продължаваше да не поглежда към него.

— Баща ти е взел участие в битката при Мохач и обсадата на Будапеща?

— Да. — Тимариотът се поколеба, не знаеше какво да каже. Какво щеше да стане, ако историите за дефтердаря се окажеха неверни? — Баща ми почина миналата година. От чума.

— Ако е така, значи по закон земите му преминават обратно във владение на султана. — Рустем дефтердар взе перото от масата и отбеляза нещо в документа пред себе си.

— Има ли нещо… — Тимариотът спря, чудейки се как да го каже. Беше яздил цели два дни, за да стигне дотук, воден от страха да не загуби земите, които Селим бе подарил на баща му след обсадата на Белград.

— Няма ли някакъв начин?…

Рустем дефтердар помълча малко, после каза.

— Името на баща ти не е ли Хаким Дюргюн?

— Да.

— Според моите списъци ти грешиш. Той още е жив. Всяка година трябва да плаща на държавната съкровищница по една аспра на овца. Имаш ли някакви въпроси?

— Не, дефтердар.

— В такъв случай приключихме.

Тимариотът излезе от офиса на дефтердаря, поразен от простотата на онова, което последният току-що бе сторил. Канунът строго забраняваше едно феодално имение да се предава от баща на син. Но само след няколко думи, той бе станал собственик на бащините си земи — срещу определена цена, разбира се. Баща му беше плащал по една аспра за всеки две овце. За привилегията да задържи земята, Рустем бе удвоил данъка му. Можеше да си представи къде щяха да отидат излишните пари.

И все пак, заслужаваше си. Само му се щеше да бе видял какъв цвят са очите на човека, който никога не се усмихваше.