Колин Фалконър
Харем (65)

64.

Ибрахим кръстосваше из стаята, без да обръща внимание на разпънатия от пажовете дюшек. Бореше се с тежестта, завладяваща крайниците му, и с вцепеняващата умора. Изведнъж тялото му се блъсна в стената. Той изохка и се изправи. Виното! Сюлейман го беше упоил! Не! Той никога не би направил подобно нещо! Никога!

Трябваше да остане буден! Нямаше да ги остави да го изненадат в съня му, да им позволи да го изгасят като свещ. Той беше Ибрахим, най-могъщият човек в империята.

Не можеше да умре от ръката на султана. Имаше думата му, клетвата му пред Бога.

Защо тогава пажовете заключиха вратата, когато излязоха?

Залиташе из осветената със свещи стая като слепец. Повдигаше му се от страх и той се бореше с това чувство, както и с упойващата мъгла на виното. Беше просто плод на собственото му въображение, казваше си той. Не се случваше наистина.

Чу провлачени стъпки по коридора и един звук, който приличаше на скимтене на куче. Глухонемите! Бостанджиите! В ключалката се плъзна ключ, дръжката на бравата започна да се завърта.

Аллах да му е на помощ!

Вратата се отвори. Бяха петима, всичките — нубийци. Бостанджиите убийци бяха евнуси, подготвени за уникалната им дворцова служба чрез допълнително осакатяване: тъпанчетата на ушите им бяха спукани с игли, а езиците им — отрязани. Така нямаше да са в състояние да се поддадат на молбите на жертвите си или пък предварително да издадат задачата, която им предстоеше да изпълнят.

Ибрахим измъкна кинжала от колана си и като се олюляваше, повлече крака към вратата, разделяща стаята му от тази на Сюлейман.

Заудря с юмруци по нея.

— Господарю! — Огледа се. Бостанджиите приближаваха. — Господарю! Сюлейман! Моля те! Спри това!

— Какво беше това? — Сюлейман се стресна и отвори очи.

Някой удряше с юмруци по вратата.

— Господарю! Моля те!

Ибрахим! Ибрахим умираше.

Хурем сложи длани върху ушите му и притисна главата му към гърдите си. Запя, за да заглуши крясъците от съседната стая.

Докато беше жив…

Още удари по вратата. Чу нечий вик. Трябва да беше Ибрахим.

Беше престъпил клетвата си. Беше убил най-добрия си приятел.

Но бе спазил закона.

Всеки от бостанджиите държеше в ръка копринена връв, ритуалния инструмент, с който се екзекутираха хората с висок ранг или царска кръв. Именно копринената връв бе лишила от живот чичовците на Сюлейман, а също братовчедите и племенниците му.

Ибрахим зае отбранителна позиция с кинжал в ръка и зачака.

Първият бостанджия му се ухили и пристъпи напред, сякаш не виждаше оръжието. Може би беше прекалено сигурен, че ще го избегне, помисли си Ибрахим. Глухонемият се нахвърли отгоре му, но Ибрахим беше готов за атаката и лесно я отбягна, а ножът му се изви като змия.

Бостанджията спря по средата на стаята с разширени от изненада очи. Изпусна копринената връв. От шията му пръскаше кръв и обагряше близката стена. Глухонемият притисна длани към раната в напразен опит да спре бликащата кръв и се свлече.

Ибрахим приближи към стената, а останалите бостанджии се засуетиха по средата на стаята, вече по-предпазливи. Другарят им падна по лице, а от раната на шията му продължаваше да шурти кръв.

Забеляза как си размениха сигнали с ръце, езикът на глухонемите. Напрегнато зачака.

Пристъпиха бързо и едновременно напред. Ибрахим направи широк замах пред себе си и бостанджиите отскочиха назад. Един от тях изстена, дълбока жална въздишка се откъсна от гърдите му.

От раната на ръката му струеше кръв.

Ибрахим усети отвратителния мирис на екскременти. Първият бостанджия бе напълнил гащите, докато умираше.

Убийците настъпиха по-бързо. Ибрахим отново замахна и повали още един, но викът замръзна в гърлото му, когато копринената връв се затегна около шията му. Останалите двама бостанджии отново приближиха, но Ибрахим махна отчаяно с кинжала и видя как единият отстъпи, закрил лицето си с ръце.

Последният хвана ръката му, изви я, опитвайки се да го накара да пусне оръжието. Копринената връв се впи още по-дълбоко в шията му.

Не, не! Не можеше да умре! Та той беше Ибрахим…

В паниката си ритна с коляно между краката на бостанджията. Ритна още веднъж, този път петата му удари бъбреците на нападателя и хватката леко отслабна, достатъчно, за да освободи ръката, в която стискаше кинжала. Острието разряза дланите и ръцете на убиеца.

Ибрахим замахна назад. Усети нещо топло върху гърба си и примката на шията му се разхлаби. Падна с пъшкане назад.

Кинжалът се изплъзна от ръката му. Дръжката му щръкна между ребрата на бостанджията. Ибрахим се наведе и я хвана, но кинжалът не искаше да излезе.

Около шията му се уви втора връв. Атаката дойде от един от ранените бостанджии; чувстваше кръвта от ръката на убиеца върху шията си. Ритна отново, но нубиецът отскочи назад, дърпайки връвта. Ибрахим загуби равновесие.

Опита се да пъхне пръсти под примката, но тя бе плътно затегната и прерязваше плътта му. Не можеше да диша. Дробовете му се свиха и ръцете и краката му затрепериха в болезнена агония.

Зарита отчаяно. Вече не можеше да мисли. Пред очите му изригнаха фонтани от светлини.

Опита се да изкрещи името на Сюлейман, но от гърлото му не излезе звук. Бореше се, но вече не беше в състояние да контролира крайниците си. От всички страни се спуснаха черни сенки.

Изведнъж всички спомени умряха.

Хиподрумът

Гюзюл вървеше забързано през Атмегдан, покрай величествените червени стени на Ибрахимовия дворец. Преди малко в дома й в еврейския квартал бе дошъл пратеник. Ибрахим искаше да я види. Незабавно.

Стражите я пропуснаха вътре. Тя се втурна към голямото стълбище, което водеше към приемната на пашата. Гледаше надолу и повдигаше с ръце полите на фереджето си, докато тичаше, като внимаваше да не се подхлъзне върху тънкия слой лед, покрил каменните плочи на вътрешния двор. Беше стигнала до средата на стълбите, когато забеляза една фигура на горната площадка. Наблюдаваше я. Разпозна зелената роба, поръбена с кожи и огромния бял тюрбан. Кислар агаси! Тя се втренчи в него, изненадана и объркана.

— Ибрахим е мъртъв — каза Аббас. Гласът му беше равен. Звучеше по-скоро тъжно. Или неохотно.

Гюзюл се извърна назад. Двама бостанджии с извадени ятагани бяха запречили изхода.

— По заповед на господарката Хурем — рече Аббас и се обърна. Нямаше желание да гледа, докато бостанджиите си вършеха работата.

Топкапъ сарай

Сюлейман стоеше до един прозорец и наблюдаваше как товарят трупа на гърба на кон. Върху животното бе метнато покривало от черно кадифе, а в очите му бяха капнали специална течност, за да сълзят. Един бостанджия отведе коня. Сюлейман бе наредил тялото да бъде отнесено в Галата и погребано в безименен гроб.

Двамата мъртви бостанджии бяха изнесени от стаята на Ибрахим. Бяха казали на Сюлейман, че от останалите живи един е изгубил окото си, а друг — носа си. Върху стените се виждаха тъмни петна.

— Храбро се е бил — каза Сюлейман.

— Моля те, господарю — промълви Хурем. — Не се измъчвай. Твоите заповеди бяха справедливи. Не можеше да направиш нищо друго.

Но тя добре виждаше, че чувството за вина вече бе започнало да разяжда сърцето му. Лицето му бе пребледняло. Целият трепереше.

— Малка роксолана… — прошепна и се притисна към нея. Добре поне, че нямаше към кого другиго да се притисне, помисли си тя.

Не и в този момент.