Колин Фалконър
Харем (54)

53.

Вратата беше леко открехната и трепкащата жълтеникава светлина на свещта танцуваше в тъмния коридор. Лудовичи поспря за малко, ушите му заглъхваха от ударите на сърцето му. Устата му беше пресъхнала.

Бутна вратата. Джулия седеше пред тоалетката и решеше косата си. Копринената й нощница сияеше в тъмнината при всяко нейно движение. Тя забеляза отражението му в огледалото и замръзна от изненада.

Лудовичи също видя собствения си образ, златистата си брада, решителния, но разфокусиран поглед на очите си.

Джулия остави четката.

— Лудовичи?

Той застана зад нея, отпусна длани върху раменете й и срещна погледа й в огледалото. Не изглеждаше уплашена, нито дори изненадана.

— Стани и се обърни към мен — прошепна дрезгаво той.

Проследи с ръце извивката на раменете й. Не, не бяха от мрамор, помисли си той. Бяха меки, закръглени и топли. Беше наистина самотна. Нощницата следваше контурите на тялото й и прилепваше към тях. Гърдите й бяха твърди. Между тях висеше малко златно кръстче.

Достатъчно се е правил на лоялен джентълмен християнин, каза си Лудовичи.

Пръстите му се впиха в предницата на нощницата й и я разкъсаха по цялата й дължина, смъкнаха я от раменете й.

— Съвършена си — прошепна той.

Целуна шията, раменете, гърдите й. Зърна отражението й в огледалото. Джулия не помръдна. Взе я на ръце и я положи на края на леглото. Дълго беше очаквал този момент.

Тя го наблюдаваше, докато той се събличаше. Продължаваше да не помръдва и да не продумва.

Той се надвеси над нея, стенещ от нарастващата болка в слабините си. Целуна отново нежната извивка на шията й, вдъхна жадно аромата на косата й и после я облада. Джулия лежеше неподвижна под него и го наблюдаваше.

Лудовичи се отпусна отгоре й, неспособен да срещне погледа й. Беше посегнал да вземе наградата си, но тя бе изчезнала. Беше вкусил от перфектността, но вкусът в устата му бе горчив. Разочарование.

 

 

Азербайджан

Рустем вече беше пресметнал, че ако не се обвържеше прибързано, можеше да извлече полза от разкритията на кислар агаси, независимо на коя страна щеше да се претърколи хвърленият зар. Явно бе, че предстои конфронтация между Хурем и Дивана. Въпрос на политика бе да не те открият в нито един от двата лагера по време на конфликта. Или още по-добре — да бъдеш и в двата.

Следователно щеше да окуражи амбициите на Ибрахим. Успееше ли великият везир, тогава Рустем щеше да е на негова страна. Провалеше ли се, щеше да си поиска наградата от Хурем.

Дълъг поход през самотните степи на Анадола. Огромната армия се придвижваше по платото, оставяйки след себе си прашен облак, който бавно се издигаше нагоре. Чакалите се стряскаха в съня си; селяните, извели на паша ангорските си кози и блеещите овце с плоски муцуни, стояха сред полето и гледаха втрещено.

Дългата колона напредваше сред това диво място. Съгледвачите преброждаха предварително района, камилските кервани и тежките оръдия трополяха по изровените прашни пътища, колоната се простираше чак до хоризонта. Докато си проправяха път на изток, лятото отлетя. Най-сетне стигнаха до подножието на огромните планини на Азия и зърнаха собствените си брадати и прашни отражения в студените неподвижни води на езерото Ван.

Продължиха през планините, спряха пред облицованите със син фаянс куполи на Табриз. Ибрахим бързаше да се срещне с шах Тамасп, но той отказваше да се бие, нямаше желание да поеме риска да изпрати кавалерията си срещу еничарската артилерия и вместо това се измъкна в планините край Султания.

Войниците чувстваха първите хладни тръпки при настъпването на есента, потръпваха и вдигаха уплашени погледи към небето.

Ибрахимовият личен пряпорец, копие с шест конски опашки — само султанът имаше повече, — стърчеше, забит в твърдата черна земя. Шатрата плющеше и се издуваше на вятъра. Платото бе заобиколено от планини с остри като бръснач склонове, сиви, мрачно — злокобни на фона на покритото с облаци небе.

Ибрахим седеше умислен върху подвижния трон, украсен със слонова кост, абанос и седеф. В шатрата бяха запалени медни мангали, за да прогонват студа. И това беше през лятото!

Рустем потръпна при мисълта как щеше да бъде, ако се наложеше да прекарат тук една цяла зима. Дефтердарят се наведе и докосна чело до дебелия килим на пода.

— Рустем! Не трябваше ли да охраняваш кервана и коприните?

Рустем не пропусна да долови твърдата нотка в гласа на Ибрахим.

Покровителят му бе в опасно настроение. Неприятностите от последните няколко седмици бяха почнали да си казват думата. Бързата решителна победа, която бе предвкусвал, не беше дошла.

— Мислех, че мога да ти бъда от полза, господарю.

— С какво? Да ми помогнеш да си преброя парите ли? Мога да го правя достатъчно добре и сам.

— Става дума за шаха, господарю.

Лицето на Ибрахим почервеня от гняв. Великият везир очевидно желаеше отчаяно тази победа. Това щеше да попречи на трезвата му преценка.

— Шахът! Шахът е като чакал! Тича пред нас, после ни следва по дирите, за да се нахвърли свирепо върху онова, което сме убили…

Речта му беше много добра, помисли си Рустем, но това нямаше да реши проблема.

— Съгледвачите ни още ли не са открили армията му?

— Продължава да се крие някъде из планините.

— Може би има начин да го принудим да се покаже.

Очите на Ибрахим блеснаха от отчаяна надежда.

— Как, Рустем?

— Ако му предложиш примирие…

— Никога! Заклел съм се да го смажа!

— Нямаш си работа с велик европейски крал, господарю. Шахът не е нищо друго, освен най-обикновен чакал, както сам каза. Паразит, който трябва да бъде смазан. Няма нищо позорно в това да му предложиш да сключите примирие само за да го подлъжеш да се покаже от бърлогата си.

Ибрахим внезапно стана и започна да крачи нервно из шатрата.

— Как ще го открием?

— Можеш да си напълно сигурен, че суфавидите ни наблюдават. Всеки самотен пратеник, напуснал лагера ни, ще бъде заловен.

— Да, а носът и ушите му — отрязани и изпратени ни обратно в кожена кесия!

— Може би шахът няма желание да прекарва всяко следващо лято в криене из планините. Не може вечно да е във война с нас. Подобно на всички еретици, ще се хване за всяко светилище, където да може да подхранва и разпространява лъжите си.

Ибрахим доближи до изхода на шатрата и погледна към дивите планини. С настъпването на следобеда, небето беше станало оловносиво, тъмната сянка на дъждовните облаци пълзеше към тях с бързината на тежка кавалерия.

— Трябва да го изкарам на открито — измърмори Ибрахим.

Рустем пое дълбоко дъх. Сега беше моментът. Беше преценил риска и знаеше, че си заслужава да го поеме. Сегашното му поведение щеше да определи богатството и съдбата му в бъдеще. Не можеше да остане писар на великия везир до края на живота си.

— Нека аз да му отнеса посланието ти.

Ибрахим се обърна. Изражението му претърпя драматична промяна.

— Ти ли, Рустем? — Отметна глава назад и се засмя.

— Мога да подмамя чакала вън от дупката му, господарю. Сигурен съм в това.

— Къде се е чуло и видяло един дефтердар да изпълнява ролята на пратеник?

— Не мога да остана дефтердар завинаги.

Ибрахим разпозна амбиция, подобна на неговата, и кимна с разбиране. Отново стана сериозен.

— Какъв е планът ти?

— Запечатано писмо от теб, господарю, в което му предлагаш Табриз и Азербайджан в замяна на светения град Багдад. И в което го уверяваш, че ще се съобразяваме с източните му граници.

— Никога няма да повярва, че сме склонни да сключим подобна сделка.

— Мога да го убедя. Имаш дубликат от личния печат на Сюлейман. Ако и той присъства върху писмото, няма как да не повярва, че предложението ни е истинско.

— И ако го убедиш да преговаря?

— Ще изкараме него и войниците му на светло. И ще ги избием.

Ибрахим поклати глава. Бурята вече бе започнала. Пламъците в мангала подскочиха живо при един внезапен полъх на вятъра.

— Никога няма да повярва — повтори Ибрахим.

— Нека да опитам.

Беше обещал на Сюлейман да му донесе главата на шаха. Не можеше да си позволи още един провал след случилото се при Виена. Не и докато тази вещица Хурем настройваше султана против него. Нуждаеше се от тази победа.

Ибрахим вдигна ръка към Рустем с дланта нагоре.

— Искам го, Рустем. — Стисна пръстите си в юмрук. — Ако ми го докараш, наградата ти ще надхвърля и най-смелите ти мечти.

Рустем прие думите с поклон, но по лицето му не се четеше нито задоволство, нито благодарност. Вече беше пресметнал всичко наум. Знаеше какво означава това. За Ибрахим. Или за Хурем.