Колин Фалконър
Харем (86)

85.

Лудовичи продължаваше да се среща веднъж месечно с Аббас в жълтата къща в еврейския квартал. Той никога не изпитваше удоволствие от тези срещи. По някакво негласно споразумение двамата изобщо не споменаваха за миналото, а видът на обезобразеното и обезформено тяло на някогашния му приятел го депресираше. Мазнините караха Аббас да се поти непрекъснато, дори през зимата, а през лятото потта капеше неспирно от пръстите му като дъждовни капки, процеждащи се от капчук.

Сега, след като седнаха зад затворената врата, Аббас попита:

— Как е Джулия?

Това винаги бяха първите му думи. Как е Джулия?

И Лудовичи всеки път му отвръщаше по един и същи начин.

— Тя е добре, приятелю. Споменава те в молитвите си и се надява, че и ти си добре.

Аббас не коментира. Наведе глава и се концентрира върху основния въпрос — черния пазар на пшеницата.

Черният пазар на пшеницата беше най-лошо пазената тайна в Османската империя. Всички турски благородници, притежаващи орна земя, бяха активни съучастници. Осемнайсет месеца по-рано дори самият Рустем беше продал един товар зърно на Венеция, като го бе прекарал нелегално през Александрия и бе изкарал огромна печалба.

От лятото на 1548 г. насам Турция се беше радвала на пет плодородни години, докато Венеция отчаяно се нуждаеше от зърно. Печалбите от търговията с пшеница на черно бяха нараснали многократно. Лудовичи бе един от най-печелившите — неговите кораби редовно минаваха през Босфора на път за Родосто на Черно море, уж за да товарят животински кожи и вълна. Пътьом скришом се отбиваха до Волос, откъдето товареха контрабандната пшеница. На връщане турските галери в Босфора и Дарданелите, които имаха за цел да следят за турската търговска регулация, не им обръщаха внимание, но тази привилегия имаше своя висока цена.

— Рустем паша иска още по хиляда дуката на месец — осведоми го Аббас.

— Не мога да си го позволя!

Аббас сви рамене.

— Съжалявам, стари приятелю. Но трябва да се плащат много бакшиши. Ако беше само Рустем…

— Ако беше само Рустем, предполагам, че цената пак щеше да е хиляда. Няма ли граници алчността на този човек?

— Очевидно не.

— Кажи му, че отказвам.

— Не прибързвай, Лудовичи. Дори и след допълнителния бакшиш пак ще печелиш двойно от всяко кило пшеница, стоварено в лагуната на Ла Серенисима. Какво плащаш тук? Дванайсет аспри на килограм? На Рустем му е известно, че във Венеция вземаш по трийсет и пет.

— Трябва да печеля.

— Това казва и той.

Лудовичи въздъхна. Нищо не можеше да направи. Ако човек искаше да прави бизнес в империята, трябваше да плаща цената, която везирът назовеше. Това бе известно на всички.

Продължиха да обсъждат търговските въпроси: постигнаха съгласие относно маршрутите на неговите кораби и рушветите за по-дребните чиновници в провинцията, преброиха сребърните дукати; които Лудовичи носеше в една кожена кесия. Най-сетне свършиха и Аббас се отпусна. Пи малко ароматизирана вода — не се докосваше до вино — и както обикновено започна да разправя като някоя стара клюкарка какво беше станало в харема.

Аббас бе личният информатор на Лудовичи, от него търговецът научаваше за настроенията и вътрешната политика на Високата порта. След като приключи с обичайната си тирада срещу произволите на вещицата, както наричаше той господарката Хурем, и корумпираността на Рустем паша, от която той самият беше част, Аббас снижи глас:

— Говори се, че шахзадето планира бунт.

— Мустафа? — Вниманието на Лудовичи изведнъж се изостри. Тирадата на Аббас срещу Вътрешния двор бе неотменна част от всяка тяхна среща, това обаче беше нещо съвсем ново.

— Разправят, че си бил уреждал брак с една от дъщерите на шах Тамасп. И молел за подкрепа при евентуално опълчване срещу Сюлейман.

— Вярно ли е това, Аббас? Сигурен ли си?

— Вие, венецианците, трябва да сформирате делегация, която да изпратите да преговаря с него. Ако Мустафа седне на трона, може да се окаже, че не е толкова благоразположен към контрабандната търговия, както министрите на Сюлейман.

— Мислиш, че може да успее ли?

Аббас сви рамене и огромните гънки под брадичката му се разтресоха.

— Той има подкрепата на еничарите.

Лудовичи беше поразен от новината. Популярността на Мустафа сред армията не беше тайна за никого, но до този момент не беше чувал и дума за бунт. Но пък, от друга страна, напомни си той, всяка размирица трябваше да има своето начало. Опита се да си представи как една подобна жестока промяна на вятъра би могла да се отрази върху неговия собствен живот. Откакто бе пристигнал в Стамбул, на трона неизменно беше седял Сюлейман. Аббас беше прав, като се питаше какво ли би било отношението на Мустафа към търговците, помогнали на Рустем да си натъпче джобовете. Враждата между двамата мъже бе всеизвестна.

— Ами ти, Аббас? — попита той. — Ти какво ще правиш?

— Ще приема Божията воля — отвърна Аббас.

— Мислиш ли, че Мустафа наистина ще се отнесе любезно със суфавидите? Смяташ ли, че това въстание е неизбежно?

— Единственото неясно е изходът от него — отвърна Аббас.

— Знае ли Сюлейман за това? — Аббас го изгледа удивено.

— Значи според теб аз и ти ще знаем нещо, което да е останало скрито от Господаря на живота, така ли? — Той плесна с ръце — и по-скоро движението, отколкото звукът, бе сигнал към двамата глухонеми, които го придружаваха, да се втурнат към него и да му помогнат да се изправи на краката си. Това не беше съвсем лесно.

Накрая Аббас бе готов да си тръгне.

— Бог да е с теб — рече той.

— Бог да е с теб — отвърна Лудовичи и изчака, докато Аббас се покачи в скромната, боядисана в черно карета.

Мустафа! Трябва да беше истина. Никога преди Аббас не си беше развързвал езика толкова много. Ако сега се окажеше прав, най-разумното за Лудовичи щеше да е да заложи и на двете карти — и на попа, и на валето.

 

 

Топкапъ сарай

— Свършено ли е? — попита Хурем.

Аббас сведе глава.

— Сторих онова, което ми нареди.

— Добре. Ти си верен слуга. — Тя се усмихна с престорено свенливата усмивка на професионална куртизанка. — Как е Джулия?

— Джулия е добре — отвърна Аббас, отказвайки да налапа подхвърлената му стръв. — Интересува се от успехите ми.

— Сигурна съм, че ще получиш опрощение там, горе. Можеш да си вървиш, Аббас.

Аббас излезе, отвратен от нея, от живота. И от самия себе си.

Съжаляваше, че беше използвал Лудовичи по този начин. Но това нямаше да навреди на стария му приятел и на неговата любима Джулия. Беше просто поредната интрига.

Иначе не би се оставил тази вещица да го убеди да го стори.

 

 

Горкият Джихангир, мислеше си Сюлейман.

Не можеше да погледне момчето, без сърцето му да се свива от болка. Деформацията на Джихангир не му позволяваше да стои изправен. Винаги изглеждаше така, сякаш върху раменете му имаше невидим тежък товар. Не можеше да си позволи повече от едно леко препускане, не можеше да борави с лък и стрели или да повдигне меч. Чудесен син за войник. Но той изпитваше състрадание към него; обичаше го най-силно от всичките синове, които му беше родила Хурем.

— Видя ли се с Мустафа? — попита Сюлейман.

Джихангир не вдигна очи към него. Никога не го гледаше директно, помисли си Сюлейман. Страхуваше се от баща си.

— Мустафа е добре, господарю — отвърна Джихангир. — Изпраща ти поздравите си.

— И майка му ли е добре?

— И тя, господарю.

О, Джихангир, простена наум Сюлейман. Изглеждаше така, сякаш се страхуваше, че баща му всеки момент ще изпрати да повикат екзекутора.

— Изглеждаш уморен — каза.

— Пътуването е доста тежко, господарю.

— Добре ли мина ловът?

— Да, ловуваме всеки ден.

Сюлейман се намръщи.

— Мустафа се отнася много приятелски с теб. — Защо ли, зачуди се. Защото обичаше недъгавия си брат?

— Мисля, че ме съжалява — отвърна Джихангир, сякаш прочел мислите на баща си.

Сюлейман се изненада от това признание. Джихангир бе по-проницателен, отколкото Сюлейман предполагаше.

— Сигурен съм, че не е така — рече султанът, но обмисли тази възможност набързо и добави: — Той говори ли за мен?

— Много пъти ме пита как си със здравето.

Защото го обичаше, или защото искаше да го види по-скоро мъртъв? Внезапно осъзна колко силно го бе отровил със съмненията си Диванът. Кога беше станало това?

— Радвам се да те видя жив и здрав у дома — каза той.

Джихангир нямаше търпение да се оттегли. На Сюлейман му хрумна, че най-малкият му син е също толкова ужасен от него, колкото беше ужасен самият той от своя баща навремето. Това, а не империята беше истинското проклятие на османлиите — да унищожават своите собствени деца. Ако те не се унищожаха сами преди това.