Колин Фалконър
Харем (70)

69.

Стамбул

Някога Айя София беше най-великата църква в целия християнски свят, докато Фатих не бе завладял Константинопол и не я бе превърнал в своя джамия. Всяка част от огромната църква, с изключение на големите имперски двери, изработени от дърво и метал, бе покрита с милиони сапфиреносини и златни плочици, блестящи наред с мозаичните образи на Небесната кралица и Христос Пантократор. Отгоре се извиваше огромният купол на тавана, който сякаш не се крепеше от нищо — подобно на Божия длан. Говореше се, че когато преди близо хиляда години Юстиниан за пръв път влязъл в това свое велико творение, той възкликнал: „Слава на Бога, че съм бил достоен за такова дело! О, Соломон, аз те надминах!“

Слънцето залязваше и по това време палеха лампите, но треперещите пламъци не можеха да прогонят мрака в огромната джамия. Върху четеца падаше бледорозова светлина от високия витражен прозорец — последната светлина на деня. Той стоеше на молитвената платформа с меч в едната ръка и с Коран в другата, а гласът му се удряше в огромния син купол и отекваше в стените.

Хурем седеше скрита зад един решетъчен параван, коленичила върху молитвеното си копринено килимче на рубиненочервени и бледобежови мотиви, изтъркано от многогодишна употреба. Долу, в низкото, хиляди тюрбани се кланяха в унисон, шепотът на хиляди устни се удряше в стените подобно на далечен тътен. Този ритуал, който продължаваше да няма никакво значение за нея, винаги я беше впечатлявал със своята мощ. Каква огромна скрита енергия! Тук беше изворът на Османската империя.

Може би, помисли си тя, това бе юмрук в кадифена ръкавица, който бе пренебрегнала заради презрението си към него.

Монотонният баритон на мюфтията и непрекъснато повтарящите се движения напълно завладяха вниманието й. Беше постигнала толкова много, но все още не беше се доближила до този загадъчен водовъртеж. Все още зависеше от Сюлеймановия каприз. Нямаше контрол над съдбата си. Нито над бъдещето на синовете си.

Изглежда Сюлейман бе твърдо решен да построи нов дворец за харема на мястото на стария. Може би именно сега, когато Ески сарай все още беше само пепел, бе най-подходящият момент да го убеди да се откаже от идеята си. Ако я направеше своя кралица, щеше да бъде спасена от някоя нова Джулия, някоя друга Хурем.

Винаги, когато се сетеше за тази огромна несправедливост, шевът се запалваше в нея с нова сила. Беше непоносимо. Робините, докарани в двореца по същото време като нея, отдавна бяха женени за паши или спахии офицери и сега разполагаха със своя собственост и статут на съпруга. А тя, любимката на Господаря на живота, си беше останала робиня. Беше неотлъчно до Сюлейман — и като приятелка, и като любовница, но синът на друга жена щеше да наследи трона след смъртта на султана.

Тя допря чело в килима, мърморейки молитвите си. Мракът все повече се сгъстяваше и пламъкът на лампите ставаше все по-ярък. Отговорът проблесна в съзнанието й — бавно и неумолимо. Да, имаше начин да убеди султана да я направи своя царица. И той се криеше тук, в исляма. Щеше да използва волята на Аллах, за да го накара да се пречупи пред волята на любимата му жена.

 

 

Маниса

Градината на харемлъка на Мустафа грееше от стотици лалета. Гюлбехар седеше сама в павилиона под кулите на крепостната стена. Не усети приближаването на сина си.

— Здравей, майко.

— Мустафа!

— В добро здраве ли те намирам?

Тя се усмихна от изненада и задоволство, подаде му ръка. Той я повдигна към устните си и седна до нея.

— Сега съм по-добре, като знам, че си се върнал! — отвърна тя и стисна дланта му между своите. — Липсваше ми! Как е Стамбул?

— Жужащ от клюки, както винаги. Всеки — от най-нисшия соколар до личния аптекар на султана — се вижда в ролята на сераскер и планира следващата кампания срещу Светата Римска империя.

— Сигурна съм, че ще оставят една част и за теб, за да има какво да завладяваш, когато станеш султан.

Той се засмя.

— Ако Аллах е милостив.

Тя потърси погледа му.

— Видя ли се с баща си?

— Да.

— Пита ли за мен?

— Изпраща ти пожеланията си за отлично здраве.

Усмивката й изчезна.

— Продължавам да мисля, че един ден отново ще ме повика. Но какво би могъл да желае от една стара жена? Още ли е в съгласие с онази вещица?

— Майко… Тя не е вещица, а просто жена.

— Прекалено много го обичаш, Мустафа. Той не е светецът, за когото го мислиш.

Мустафа стисна ръката й.

— Не одобрявам как постъпи с теб. Но той е мой баща и султан. Никога не ме карай да говоря против него.

Гюлбехар се нацупи. Натрупалата се в душата й горчилка я беше загрозила, помисли си тъжно Мустафа. Беше дръпнала надолу ъгълчетата на устата й и бе посипала твърде много сиво в косите й.

Гюлбехар сякаш усети какво си мисли сина й и извърна лице настрана. Беше си обещала, че щом Мустафа се върне, ще е весела и изпълнена с внимание и няма дори да спомене името на Сюлейман. Но в мига, в който бе видяла сина си, я бе обзело непреодолимото желание да разбере. В интерес на истината, не беше мислила за нищо друго, откакто бе заминал. Сюлейман… Неин господар, неин живот.

Насили се да се усмихне.

— Някакви други новини от града?

— Пожар обхвана Ески сарай. Старият дворец изгоря до основи, както и голяма част от квартала, в който се намираше…

— Хурем?

— Не пострада. Сега спи в двореца…

— В двореца!

— Какво друго можеше да стори Сюлейман?

— Значи спи в двореца!

Мустафа сви рамене, учуден от тревогата на майка си.

— Синан ще строи нов харем на мястото на стария.

— Това никога няма да се случи. Сега тя е в двореца…

— … Майко!

— Тя крои планове, плете мрежите си. Внимавай, Мустафа!

— Аз съм шахзаде и тя не може да промени този факт. Прекалено я надценяваш. — Той отново вдигна ръката на Гюлбехар към устните си. — Баща ми я обича повече, отколкото е обичал теб. Ще ми се да не беше така. Но това е всичко — няма смисъл да търсим под вола теле. Опитай се да забравиш.

Да забрави!

Мустафа заговори за семейството си, попита я за синовете си и изрази надежда, че кадъните му не са й създавали грижи. Гюлбехар управляваше харема му, както беше правила и баба му, Хафизе султан. Знаеше всичко, което се случваше, глезеше синовете му и едва понасяше жените му.

Гюлбехар внимаваше да не спомене името на Сюлейман отново, но мислите й бягаха, а удоволствието от срещата със сина й бе помрачено от стари духове и нови страхове. Когато Мустафа се оттегли, тя стисна юмруци. Той не виждаше заплахата… Пък и как би могъл да я види? Нали беше само мъж, в крайна сметка…

 

 

Топкапъ сарай

В ислямската империя имаше два законодателни кода: канунът — законите, формулирани от самия султан, и шериатът — свещените и неизменни закони на исляма. И въпреки че султанът управляваше самостоятелно и разполагаше с абсолютна власт над своите поданици, дори и той бе подчинен на свещения мюсюлмански закон, писаните думи на Аллах.

Шериатът се тълкуваше от улемите — съветът на религиозните съдии, които единствени имаха правото да издават фетви или мнения по всеки въпрос, свързан с ислямската юриспруденция. Властта им обаче беше под контрол — те не можеха да издават фетва, ако не са поканени да го сторят, и не можеха да изразяват мнението си на всеослушание, освен ако не ги помолеха за това.

Всеки губернатор, всеки бей, всеки санджак, всеки бейлербей имаше собствен мюфтия, който да ги ръководи и осветлява относно верските закони. Главният съдия, шейхюлисламът, отговаряше за духовното водачество на самия султан; единствен той можеше да обяви една война за свещена и следователно — оправдана. Като Защитник на вярата, дълг на султана бе да следва шериата, така че на практика шейхюлисламът беше един от най-могъщите хора в империята. Името му бе Абу Са’ад.

Тази сутрин Абу Са’ад посрещна важен и неочакван гост. Любопитството му бе разпалено. Напоследък господарката Хурем показваше окуражаваща и страстна привързаност към исляма и бе използвала голяма част от личните си средства за построяването на болница и джамия. Сега го бе помолила за аудиенция и шейхюлисламът се чудеше защо:

Стаята му беше проста, с гледка към градините на Втория двор. Обзавеждането бе оскъдно, както се очакваше от човек с аскетичен вкус — няколко копринени персийски килима, струпани на висока купчина на пода, ниска маса от орехово дърво и два високи сребърни свещника. От тавана висеше месингово кандило, инкрустирано с тюркоази. Основният предмет в стаята бе една стойка, изработена от слонова кост и черупка от костенурка. На нея лежеше разтворен екземпляр от Корана, страниците му бяха изписани със златно и синьо.

Хурем бе въведена в стаята от кислар агаси, чийто пажове му помогнаха да отпусне огромното си туловище върху пода. Хурем се появи напълно скрита под фереджето си от виолетова коприна. Шейхюлисламът плесна два пъти с ръце, давайки знак на пажовете да се оттеглят и да донесат шербет за гостите, макар да знаеше, че само Аббас ще се почерпи. Хурем нямаше дори да докосне чашата си. Да пие, щеше да означава да покаже ръката и лицето си пред шейхюлислама и по този начин да опозори и него, и себе си.

— Посещението ти е чест за мен, господарке — каза Абу Са’ад. — Господ е щастлив от огромния плам, с който си се отказала от езическите богове и си прегърнала единствената истинска вяра.

— Все още имам много да уча — скромно рече Хурем.

— Всички имаме много да учим — любезно възрази шейхюлисламът.

Той хвърли поглед към Аббас, надявайки се евнухът да му подскаже каква бе целта на височайшето посещение. Но кислар агаси упорито гледаше навън през прозореца, демонстрирайки пълна липса на интерес. Пажовете поднесоха изстуден шербет и се оттеглиха от стаята. Абу Са’ад зачака Хурем да заговори.

— Както знаеш, Господарят на живота ми оказва голяма чест със своето внимание — рече тя.

— Щом казваш — отвърна Абу Са’ад, кимайки.

— Достави ми огромно удоволствие да бъда щедра в прослава на исляма.

— Построяването на джамия е най-голямата почит към Аллах, която можем да демонстрираме.

— Точно така. Но има един въпрос, който ме измъчва. Дали това дарение е в прослава и на дарителя?

Абу Са’ад примигна. Така значи, заради това беше дошла!

— Това наистина е славен акт — внимателно отвърна той.

— И се записва в райските книги за спасението на нечия душа?

Абу Са’ад замълча. Отговорът, разбира се, беше очевиден, но той трябваше да внимава как да построи изречението си.

— Да, господарко, благочестив акт е, но тъй като ти си… робиня… той може да не бъде записан срещу твоето име в райската книга. По-скоро ще увеличи светостта на твоя султан, Аллах да го пази.

— В такъв случай добрите ми дела са напразни?

— Напротив. Те са в прослава на Аллах и на султана.

— Но аз самата няма да намеря покой в рая?

На Абу Са’ад му се стори, че дочу тихо ридание изпод воала, но без да е видял лицето на жената, не бе в състояние да прецени колко дълбоко я бе наранил отговорът му.

Замълча.

— Благодаря, че ме прие — въздъхна Хурем.

Пажовете помогнаха на Аббас да се изправи.

Хурем се движеше бавно, раменете и бяха увиснали. Абу Са’ад чак я съжали. Но после си напомни, че в края на краищата тя е само жена и духът й не можеше да изпитва такава болка, както духът на един мъж.