Колин Фалконър
Харем (90)

89.

Топкапъ сарай

Сюлейман седеше прегърбен на трона си, гърдите му сякаш бяха хлътнали навътре. Краищата на устата му бяха увиснали надолу — две дъги на неодобрение и отвращение. Изгледа настойчиво Рустем изпод гъстите сиви дъги на веждите си. Единственото движение по лицето му бе трепкането на ноздрите, докато дишаше.

Рустем се поклони и зачака покана да заговори.

— Е? — изгъргори Сюлейман.

Трябва вече да беше чул новините, помисли си Рустем. Слуховете пълзяха по коридорите, повтаряха се шепнешком във всеки ъгъл на двореца още преди неговото пристигане в Стамбул.

— Нося ти новини, които карат сърцето ми да кърви — каза Рустем.

— Говори. Защо изостави армията ми и се върна тук?

— Господарю, препуснах насам от страх. Но не се страхувам толкова за моя живот, колкото за твоя.

От устните на Сюлейман се откъсна дълбок стон, подобно на земетръсен тътен.

— Мустафа?

— Не зная, господарю. Еничарите нахлуха посред нощ в шатрата ми, убиха стражите. Бях предупреден и затова успях да избягам.

— Колко бяха?

— Прекалено много, за да успея да ги преброя, господарю. Агата им ги водеше.

— А Мустафа?

— Когато се появи в лагера, еничарите така завикаха от възторг, че чак гърлата им пресипнаха. Открито крещяха, че той би развял знамето на войната много по-успешно от техния султан. Викаха, че вече си прекалено стар да ги водиш, а аз съм бил един прост дефтердар без никакви познания във военното дело.

— Показа ли му писмото?

— Каза ми, че нямал намерение да отговаря пред никой друг, освен пред султана. А понеже аз не съм бил султан, нямал какво да ми каже. Също така каза… че трябвало да напиша прощално писмо до близките си, защото веднага, щом седнел на трона, щял да набучи главата ми на Ба’аб-и-Са’адет… Каза ми да информирам гарваните, че няма да им се налага още дълго да чакат за своята вечеря.

— Такива ли бяха думите му?

— Кълна се в главата си, господарю — отвърна Рустем. Колко умело бе успял да вплете лъжите сред истината!

Султанът отметна глава назад и зарида. Стонът изненада Рустем така, както никой жесток акт не би могъл.

Махна с ръка и освободи везира. Рустем с готовност се подчини. Поклони се и тръгна заднишком към вратата, изненадан и зарадван, че лъжите му бяха подействали толкова добре.

Слънцето се отразяваше в позлатените кандила, закачени в беседката, въздухът в лятната градина бе наситен с аромат на билки, плодове и рози, жуженето на цикадите бе хипнотизиращо. Беше толкова лесно да лежи тук, в прегръдките на Хурем, и да забрави, че гобленът на бъдещето, който бродираше, се разпадаше в ръцете му.

Беше разчитал на Мустафа — всеки канун, всеки основен камък, който бе положил, всяка кампания, която бе организирал, се опираха на знанието, че един ден Мустафа ще поеме знамето от неговите ръце и ще консолидира прогреса, който баща му бе постигнал. Бунтът на еничарите щеше да провали всичко. Османлиите щяха да се върнат към кървавите си пирове, към варварството, което обвиваше времето на баща му, дядо му и на самия Фатих.

Може би еничарите бяха прави — беше прекалено стар. Но товарът беше негов чак до смъртта му, такъв беше законът на османлиите и на шериата. Ако позволеше на Мустафа да узурпира властта щеше да отвори вратата към проливане на османска кръв за векове наред.

— Не ги слушай — шепнеше му Хурем. — Трябва да се гордееш, че имаш син, който печели такова всеобщо възхищение, както и цялата любов на еничарите. Ти си негов баща. Чувството му за дълг ще го възпре да се възползва непочтено от силата, с която разполага.

— Мислех, че те е страх от него — каза Сюлейман.

— Страхувам се от кануна на Фатих. Но не се страхувам от Мустафа, когато ти си до мен. Ти си Сюлейман, най-великият от всички наши султани. Никой не може да те замести в сърцата на хората.

— Но не хората роптаят срещу мен, а еничарите.

Над главите им се разнесе тежка въздишка и те вдигнаха очи към отворените капаци на беседката. Всяка пролет щъркелите свиваха гнездата си върху плоския камък в края на кубетата на джамията и куполите на медресетата. Но през този горещ августовски ден хиляди от тях се бяха издигнали в небето над Стамбул, за да поемат на юг. Едно напомняне, че зимата не е далеч.

— Трябва да отида при армията си, иначе ще загубя трона — каза Сюлейман.

— Какво ще правиш? — попита Хурем.

— Не знам. Кой би могъл да ме напътства в това начинание?

— Абу Са’ад, може би?

Сюлейман дълго обмисля тази възможност.

— Може би — каза накрая той.

Абу Са’ад седеше мълчаливо и наблюдаваше как кислар агаси унищожава цялата табла с халва, която пажовете му бяха поставили пред него. По лицето му се беше изписал такъв екстаз, какъвто шейхюлисламът беше виждал единствено върху лицата на дервишите, изпаднали в транс. Но пък яденето трябва да беше почти религиозно изживяване за някои хора, помисли си той. Особено за онези с големи страсти, които не можеха да бъдат реализирани.

Най-накрая Аббас задоволи апетита си и поля погълнатото с малко охладен шербет.

— Нося ти послание от господарката Хурем — каза най-сетне той.

— Аллах да я пази — измърмори Абу Са’ад.

— Да. Изглежда, че е намерила голяма утеха в нашата вяра.

— Тя наистина е много усърдна в изучаването на Корана.

— Щом казваш — отвърна Аббас. — Изглежда, че иска да възвеличи Аллах по някакъв начин, който да пребъде през вековете и да запази вярата.

— Аллах ще й се усмихне.

— Възнамерява в най-скоро време да даде голяма част от личните си средства под формата на вакъф — да основе фонд, който да финансира построяването на още джамии и тяхната поддръжка.

Абу Са’ад наведе признателно глава.

— Щедростта й е безпределна.

— Помоли ме да ти предам, че именно под твоето вдъхновяващо влияние е стигнала до тази идея. Изключително е доволна от помощта, която си й оказвал, водейки я по пътя към единствената истинска вяра, както и на султана, когато е имал проблеми. Единственото, на което разчита, е, че ще продължиш да изпълняваш задълженията си така съвестно.

Преди евнухът да е завършил речта си, моллата беше разбрал какво се иска от него. Той поглади замислено брада.

— Проблемите на изток тегнат над главата на Господаря на живота в този момент — рече той.

— Дано скоро да бъдат разрешени! — каза Аббас. — Господарката Хурем казва, че се моли ден и нощ на Аллах да му помогне в неговата мъка. Би дала всичко, за да бъде премахнат този товар от плещите на нейния господар.

— Ще го посъветвам, доколкото е по силите ми — каза Абу Са’ад.

— Да бъде така, както казваш — кимна Аббас.

Щом евнухът си тръгна, шейхюлисламът извади броеницата си и започна да отправя благодарствени слова към Аллах. Аллах бе добър, Аллах бе велик. Но за да доведе учението му при хората и за да издигне велики джамии в негова прослава, понякога човек трябваше да пречупи малко душата си, да я наведе натам, накъдето духаше вятърът на времето.