Колин Фалконър
Харем (24)

23.

Аббас последва пешком каретата, тръгнала от двореца.

Загуби я из тесните улички, но после отново я зърна в блъсканицата на пазара край Кампо Санта Мария Нуова. Разблъска настрана търговците на плодове и амбулантните търговци.

Църквата „Санта Мария деи Мираколи“ се извисяваше над площада. Беше една от най-красивите църкви в града, фасадата й бе изработена от наситеножълт, сив и бял античен мрамор. Каретата спря до стъпалата пред входа, в сянката на огромния купол.

Аббас застана от другата страна на площада и проследи с поглед двете фигури, които излязоха от каретата — едната, ниска и набита, другата, висока, слаба и грациозна. Може би за един случаен наблюдател жените във Венеция изглеждаха еднакви, помисли си той, всичките бяха облечени в черно с техните широки поли, бухнали ръкави и тъмни воали, спуснати пред лицата, но ако човек познаваше нея, би могъл да я различи сред хилядите други жени дори само по начина, по който се движеше.

Джулия!

— Това е лудост! — прошепна Лудовичи в ухото му.

— Никога ли не си се влюбвал, Лудовичи?

— Това не е любов, а самоубийство! Ела на себе си, Аббас! — Лудовичи сложи ръка на рамото му и се опита да го издърпа.

— Не мога да живея без нея.

— Дишаш, ядеш, пиеш. Това е всичко, което ти е необходимо, за да живееш! Можеш да вършиш всичко това и без жена, нали така?

— Това не е живот, Лудовичи! Няма живот без страст!

— Вече знаят всичко! Видя дуенята на кея! Ако Джулия спомене името ти пред Гонзага, свършен си!

— Тя няма да му каже.

Аббас пое към църквата. Лудовичи хукна след него.

— Какви ги вършиш?

— Трябва да я видя. Няма да ме забележат!

Лудовичи примирено сви рамене. Какъв смисъл имаше да отива? Приятелят му нямаше да се вслуша в съветите му. Най-безобидното, което можеше да се случи, бе Гонзага да докара Махмуд до фалит и да изгони него и сина му от Републиката — стига да не свършеха в затвора преди това.

Загледа се в Аббас, който тичешком изкачваше стъпалата на църквата, сляп за всичко друго, освен за собствените си страсти. Като дете, помисли си Лудовичи. Твърдоглаво, упорито дете.

Църквата беше празна. Свети Франциск сякаш с хладна подигравка сочеше с мраморния си пръст към Аббас. Фризът с голите херувимчета, танцуващи и подскачащи над главната арка, сякаш му се присмиваше. Аббас се спря и озадачено се огледа наоколо.

Те тихо го подминаха. Докато се усети какво става, те вече бяха стигнали до изхода и той успя да ги зърне само за миг. Разбра, че дуенята беше очаквала идването му. Лудовичи беше прав: Аббас се бе оказал истински глупак. Беше попаднал в капан.

— Джулия!

Тя се извърна, препъна се. Старата вещица, която я придружаваше, я задърпа след себе си. Девойката отметна за момент черния си воал и той видя страданието върху лицето й. Corpo di Dio!

Затича се след тях, после спря. Какво можеше да стори?

Застана на площадката пред стълбите. Лудовичи гледаше към него, а върху лицето му се четеше яд и съжаление. Една карета изтрополи надолу по Виа деле Ботеге, подковите на конете иззвъняха по калдъръма.

— Аббас Махсуф? Синът на мура?

Синьора Кавалканти закима, наслаждавайки се на собствената си хитрост. Толкова лесно беше подмамила младежа! Беше сигурна, че Гонзага ще я възнагради щедро за изобретателността.

Сенаторът се изправи и дъбовият стол с трясък падна на мраморните плочи зад него.

— Мур?

— Видях го със собствените си очи! Извика я по име, когато излязохме от църквата „Санта Мария деи Мираколи“!

Едната вежда на Гонзага се изви като въпросителен знак.

— А вие откъде бяхте сигурна, че той ще е там?

Синьора Кавалканти трепна.

— Спомних си, че един път беше там.

— „Един път“? Не сте ми споменала нищо за това!

— Стори ми се незначително.

— Разбирам — тежко произнесе Гонзага. — Незначително! И как е могло да се случи това незначително нещо?

— С него имаше още един младеж.

— Кой?

— Лудовичи Гамбето.

Той втренчено я изгледа, беше отвратен.

— Смятате, че е мърсувала и с двамата?

Синьора Кавалканти яростно затръска глава. Опазил Бог!

— Не, той просто гледаше. Видях лицето му, когато напускахме пиацата. Вярвам, че мурът му е приятел.

Гонзага приближи до прозореца, обърна й гръб и се загледа в Канале Гранде. Тя не виждаше изражението на лицето му.

— Копелето на зет ми!

Дуенята гледаше надолу и изчакваше реда си, за да заговори отново.

— Смятате, че по този начин са се предавали бележките?

— Тя и Лучия често си ходят на гости.

Гонзага дълго мълча. Накрая просъска.

— Поздравявам ви за разкритието. Ще получите възнаграждение за това, синьора Кавалканти. Сега ме оставете.

Вратата се затвори. Гонзага удари с юмрук по стената. Какво щеше да прави? Ако отнесеше въпроса до съда, щеше да се превърне в посмешище за цяла Венеция. Дъщеря му и един тъмнокож! Щяха да го накарат да освободи поста си в Съвета на десетте.

Можеше да се обърне към бащата на Лудовичи, но и това криеше опасности. Съпругата му беше мъртва от много време, а сега старият Гамбето правеше всевъзможни маневри, за да бъде провъзгласен за следващ дож, съперничещ на самия Гонзага — като нищо би посрещнал с радост подобна възможност за раздухване на скандал.

Не, трябваше да реши проблема тихо и търпеливо. Лудовичи щеше да си получи заслуженото по-късно. Сега трябваше да се заеме с Аббас.

 

Какво беше казала синьора Кавалканти? „Тя и Лучия често си ходят на гости.“ Усмихна се. Ето къде беше отговорът! Лучия беше свръзката. Ако водата можеше да тече в едната посока, тя можеше да се обърне и в другата.

Но този път щеше да използва хода й за своя собствена полза.

Когато Лучия пристигна, дуенята й беше отпратена и вместо да я поканят във всекидневната, която гледаше към Канале Гранде, синьора Кавалканти я въведе в кабинета на сенатора. Момичето се стъписа, когато разбра, че самият синьор Гонзага я очаква там.

Той се надигна да я посрещне. Диплите на черната му роба се развяха като криле на лешояд.

— А, Лучия. Колко ми е приятно да те видя отново.

— Ваше превъзходителство — рече Лучия, обзета от внезапно безпокойство. Прегъна коляно и целуна крайчеца на ръкава му.

— Ела и поседни до мен.

Той погледна към синьора Кавалканти и й направи знак да се оттегли. Вратата се затвори зад нея. Гонзага седна и мълчаливо заоглежда гостенката си. На лицето му беше замръзнало някакво подобие на усмивка. Мълчанието започна да натежава.

Лучия усети, че в гърдите й се надига паника. Сигурно беше разбрал. Защо иначе щеше да я вика да разговарят насаме? Какво ли му беше казала Джулия? Ако сенаторът я хванеше в лъжа, щеше да стане лошо и за нея. Ами ако кажеше на баща й?

— Вярвам, че имаш да ми казваш нещо — каза той накрая.

— Аз… не съм направила нищо нередно — заекна тя.

— Няма нищо. Джулия всичко ми разказа.

— И не сте ядосан?

— На нея — да. На теб… да, също съм ти ядосан, скъпа моя. — Погледът му на екзекутор се спря върху нея и — без да престава да се усмихва — Гонзага продължи: — Но за теб поне мога да намеря някакво извинение. В края на краищата си била само посредник.

— Не знаех какво пише в писмото. Брат ми ме помоли да го предам на Джулия. Това е всичко.

— Значи мислиш, че това те извинява? — меко попита той. — Понеже не си знаела какво пише в писмото?

Лучия го загледа втренчено. Какво целеше той с това?

— Да, ваше превъзходителство.

Гонзага широко се усмихна, но на Лучия не й беше до смях.

— Искам от теб още веднъж да изпълниш тази роля.

— Ваше превъзходителство?

— Кажи ми, някога доставяла ли си писма, писани от Джулия?

— Не, ваше превъзходителство.

Гонзага се усмихна.

— Много добре. Защото именно това ще направиш сега.

Той отключи чекмеджето на бюрото си и извади плик, запечатан с тежък восъчен печат. Подаде го на Лучия.

— Това е за Аббас.

Лучия продължаваше да го гледа недоумяващо.

— От кого е, ваше превъзходителство?

— От Джулия, разбира се.

Нова усмивка. Лъжеше.

— Вземи го.

Лучия се поколеба.

— Ваше превъзходителство…

Гонзага се приведе. Усмивката му ненадейно угасна.

— Разбери ме добре, дете. Ще дадеш на брат си това писмо, а той ще го предаде на Аббас. На никого няма да казваш — на никого за този наш разговор. Capisci? Разбра ли? Ако ме издъниш, ще осведомя баща ти за ролята, която ти и брат ти сте играли в този срамен епизод. Нещо повече, ще се погрижа върху главите ви да се стовари такова зло, че никой от двама ви да не посмее повече да си покаже носа в Ла Серенисима! Напълно ли съм ясен?

Лучия кимна и взе плика в разтрепераните си пръста. Имаше чувството, че ще припадне. Нямаше нужда Гонзага да повтаря заплахата си. Като член на Съвета на десетте бе по-могъщ дори от самия дож.

— Сега мога ли вече да се видя с Джулия, ваше превъзходителство?

— Тя не е добре и не може да посреща гости — отвърна Гонзага. Той стана и отвори вратата пред нея. — Синьора Кавалканти ще те изпрати.

Сложи ръка върху рамото й, когато минаваше край него. Пръстите му бяха леденостудени като смъртта.

— Гледай Аббас да получи бележката. Ще разбера, ако това не стане.

Лучия кимна, но гласът й се беше изгубил. Когато вратата се затвори зад нея, тя потръпна от облекчение. Единственото, което искаше сега, бе да изпълни тази последна поръчка и да приключи.