Колин Фалконър
Харем (59)

58.

Беше един от последните горещи дни на август — онези дни от годината, когато само бедните оставаха в огнената пещ на града. Сюлейман се беше върнал наскоро от Адрианопол, където се бе оттеглил заедно с Дивана и харема си — за летния лов и за да избяга от горещините. Моментът не беше подходящ за начало на военна кампания, зимата беше прекалено близо, мислеше си той. Перспективата за дългата езда през целия Анадол го депресираше. Но нямаше избор. Трябваше да се присъедини към армията си, и то бързо.

Прекоси Босфора с триста души аскер и ескадрон от спахии и препусна към Юскудар, после пое на изток, към огромните обгорени плата на Анадола и азиатските планини.

Знаеше, че ще мине месец, преди да е стигнал. Месец, изпълнен с давеща прах, болки по всички мускули и езда, езда, езда.

Султан сераскер!

Вървеше по стъпките на Александър, през маслинови и смокинови горички, през полета с памук и пшеница. Минаха през Коня, където предците му, селджукските турци, бяха отседнали за кратко навремето и където той самият спря, за да отдаде почит на Мевлана Тюрбеси, гробът на Джалал ал-Дин Руми, основателят на дервишкия орден.

От Коня потеглиха през изсъхналите степи, напечени от пустинното слънце. Единствената им компания бяха самотните черни палатки на номадите и напечените каменни стени на кервансараите, които предлагаха отдих за камилските кервани от Самарканд и Медина.

Преминаха през Едеса, рожденото място на Авраам, където старците седяха в сенките на крепостните стени и хвърляха зърна леблебия в едно езеро със свещени риби. Оттам поеха към обширните голи планини, в които горещите пустинни ветрове не можеха да проникнат. Въздухът изведнъж стана по-прохладен, а кафявата степ отстъпи място на голи скали и потоци, чиято ледена вода сякаш прерязваше кожата като бръснач. Времето се сменяше рязко и неочаквано, вятърът брулеше мъжете и конете, шибаше ги като камшик. Тук можеха да оцелеят единствено козите, овцете и кюрдите.

И шахът, помисли си Сюлейман.

Яздеха по дванайсет часа на ден и спираха само когато конете бяха изтощени до крайност и не можеха да продължат, когато от муцуните и хълбоците им капеше пяна, а очите им ставаха розови и разширени от умора и жажда. И въпреки всичко стигнаха Азербайджан едва по късна есен.

Съгледвачите препускаха напред, опитвайки се да намерят лагера и да предупредят Ибрахим да се приготви за височайшето посещение. Седмица по-късно наближиха един хребет и забелязаха пушека над долината. Долу се разстилаше османлийският лагер.

На Сюлейман му идеше да се хвърли на земята и да заридае от облекчение. Умората се беше настанила в костите му, беше се превърнала в част от него, подобно на мръсотията, полепнала по кожата му. Но не можеше да си позволи да покаже никаква слабост пред лейтенантите си, а още по-малко — пред еничарите. Той се изправи на седлото и смушка коня надолу по хълма.

Палатките бяха опънати в дълга, ясно очертани редици, групирани според дивизии и полкове. На равни интервали се виждаха изкопани ями — за човешки отпадъци. Конете бяха прибрани зад огради, обсадните машини, топовете и продоволствените каруци бяха стриктно подредени.

Лагерът беше притихнал — кавгите, хазартът и пиенето не се допускаха. Но когато войниците разпознаха султанския пряпорец със седемте конски опашки, прикачени към него, и видяха високата брадата фигура върху белия кон, облечена в зелена роба и със снежнобял тюрбан на главата, нададоха радостни възгласи.

Новината се разнесе бързо. Сюлейман се връщаше, за да ги поведе отново! Победата щеше да е сигурна!

Султанът спря коня си пред червената копринена шатра, до която стърчеше копието с шест конски опашки, Ибрахим излезе отвътре и се сведе в церемониални поклони, удряйки чело в земята.

— Господарю — каза той.

Къде беше изчезнала момчешката усмивка? Къде беше младият мъж, който се втурваше да го посрещне с прегръдка след дълга раздяла? Лицето на великия везир беше мрачно.

— При теб ли е главата на шаха? — попита го Сюлейман.

Ибрахим дълго мълча, преди да отговори.

— Още не, господарю.

— В такъв случай ще се оттеглим към Багдад. Сега султанът ще води армията си.

— Добре е, че си тук, господарю.

— Така ли, Ибрахим?

— Единственото, което ме притеснява, е причината, която те е накарала да дойдеш. Вече нямаш ли доверие на своя сераскер?

— Мястото, на един султан е начело на армията му, както ти неведнъж ми повтаряше.

— Това ли е единствената причина, господарю?

Седяха по турски върху дебелия килим в шатрата на Сюлейман. Въглените в медния мангал припламваха при всеки внезапен повей. Един кон наблизо потропна с копита и изпръхтя.

Сюлейман беше уморен. Пътуването беше изпило силите му. Очите му бяха подути от недоспиване, едва успяваше да мисли. И му беше студено. Отдавна не беше усещал подобен студ. Загърна се още по-плътно в хермелиновата наметка.

— Като Защитник на вярата съм задължен да пазя Багдад, а не да допускам армията ми да гони фантоми из пущинаците.

— Щом победим шаха, Багдад ще е наш.

Сюлейман напрегнато се взря в лицето на Ибрахим, за да прочете истината по него. Всеки момент трябваше да му признае какво е сторил и да му обясни защо е постъпил така. Между двамата не можеше да има тайни, никога не би го допуснал.

Щеше да даде на Ибрахим още една възможност.

— Може би няма да е зле да преговаряме с него — подхвърли той.

За миг в очите на Ибрахим проблесна страх. Нямаше грешка.

— И какво бихме могли да му предложим?

— Ти какво мислиш, че можем да му предложим, Ибрахим?

— Нищо, освен въже да се обеси.

Сюлейман поклати глава.

— Той ни се изплъзва така, както и римският император. Може би никога няма да успеем да накараме някои от двамата да влезе в битка с нас, Ибрахим. По-важно е да следваме дълга си. Ние сме защитници на вярата.

— Вярата!

Забеляза, че Ибрахим съжали за изблика си в мига, в който думите излязоха от устата му.

— За моята армия това е достатъчна причина, Ибрахим. Няма друга. Джихадът е в името на Бог. Това е нашият дълг. — Конете отвън ставаха неспокойни. Чуваше ги как удрят с копита по земята при всеки писък на вятъра. — Утре ще се подготвим за поход към Багдад. Ще си върнем Светия град и ако е необходимо, ще презимуваме там. Планините не са място за армия от такъв размер.

Сюлейман усещаше Ибрахимовото унижение. Везирът впери поглед във въглените, устните му се свиха в тънка гневна черта.

— Защо ми причиняваш това? — прошепна той.

Юмруците на Сюлейман се свиха в скута му. След извършеното предателство се осмеляваше да му задава въпроси!

— Уморен съм. Трябва да спя — каза той. — Остави ме.

Обикновено спяха в една палатка, когато бяха на поход. Но тази вечер Сюлейман не го покани да остане, а Ибрахим не протестира. Стана, поклони се и излезе.