Колин Фалконър
Харем (77)

76.

Посланикът на Прославената Синьория Венеция направи кратко пътуване по Златния рог със султанската ладия. Когато стигна до хълма Сераглио, там го очакваха двама паши и четиридесет официални лица, за да придружат делегацията му до двореца. Яздеха, подредени по ранг, към Ба’аб-и-Хумаюн, Портата на Негова светлост.

Гонзага си даде вид, че не е впечатлен от величествената арка от бял мрамор, както и от съдържанието на издълбаните в нея ниши. Отрязаните глави, поставени във всяка ниша, бяха почнали да се разлагат под лъчите на слънцето, а край главната порта се виждаха още глави, натъркаляни като гюлета. Група хлапета си играеха с тях.

Посланикът постави напарфюмирана кърпичка пред носа си.

Масивната арка беше дълга петнадесет крачки. През нея се влизаше в Първия двор на двореца Топкапъ — дворът на еничарите.

Гонзага бе поразен от пълната тишина, която цареше наоколо. Въпреки че наоколо беше пълно с хора — слуги, понесли табли с горещи рула, слуги с конусообразни филцови фесове, забързани нанякъде, батарея облечени в сини униформи еничари, поели с маршова стъпка към Ортакапъ, ветерани — никой не се осмеляваше да повиши глас, всички разговаряха шепнешком. Единственият звук, който се чуваше, беше чаткането на конските подкови върху калдъръма.

От двете страни на Ортакапъ — портата към Втория двор — се издигаха две островърхи осмоъгълни кули. Имаше огромна двойна желязна врата, а над нея върху голям пиринчен щит се виждаше Сюлеймановата тугра — неговият личен печат. Върху шиповете на стената чернееха още отрязани глави.

До този момент Гонзага бе относително доволен от уважението, което му се оказваше. Но сега му наредиха да слезе от коня.

— Останалата част от пътя ще извървим пешком — изломоти преводачът.

Посланикът на Прославената Синьория Венеция неохотно се подчини.

В тъмния коридор, отвеждащ вдясно от постройката при портата, имаше чакалня. Докато Гонзага охлаждаше стъпалата си в оскъдно обзаведената килия, преводачът използва момента да му обясни, че стаята на главния екзекутор се намира от другата страна на портата, както и дръвника за обезглавяване и цистерната, в която давеха осъдените. Бостанджията можеше да отсече до петдесет глави на ден и да ги набучи на шишове върху стените, обясни гордо той.

Гонзага му благодари за информацията и зачака.

Три часа по-късно го въведоха във Втория двор.

Гонзага беше бесен, толкова бесен, че едва погледна към гигантските кипариси от двете страни на дългите алеи, пресичащи двора. Пътечките бяха очертани с фонтани и старателно подрязани храсти, по полянките пасяха газели. Пребледнял от гняв, той рязко мина между почетния караул еничари от двете страни на пътя към Дивана. Бяха неподвижни като статуи. Свитата му бързаше зад него.

Нещото, което наистина го впечатли, бе пълното мълчание. Никой не продумваше. До слуха му достигаха единствено въздишките на вятъра в короните на дърветата.

Въведоха го в Дивана. Редиците придворни се поклониха и Гонзага не успя да се сдържи и се втренчи с благоговение в блестящото разнообразие на костюмите около него, в смесицата от коприна, кадифе, брокат и сатен. Великият везир бе в светлозелени одежди, мюфтиите — в тъмносиньо, великите улеми — във виолетово, дворцовите шамбелани — в яркочервено. Щраусовите пера се вееха като гора, върху тюрбаните и ятаганите проблясваха скъпоценни камъни и светлината им се отразяваше в шлемовете на имперските стражи.

Върху дълги сребърни маси бяха сервирани стотици ястия — чинии с печено овнешко, фазаново, гълъбово, агнешко и пилешко месо. Посланикът на Прославената Синьория Венеция бе принуден да седне върху килимите заедно с останалите, за да обядва.

— Кога ще видя султана? — просъска той на своя преводач.

— Много скоро — прошепна му мъжът. — Но по време на обяда трябва да мълчим!

И наистина, всички се хранеха в пълно мълчание. Черните пажове пълнеха чашите им с розова вода, изсипваха напитката с изнервяща точност от козите мехове, преметнати през гърдите им. Облечените в червени копринени роби слуги, които им сервираха, се движеха безшумно в дълги редици или пък стояха като оцветени статуетки в очакване на някой повелително вдигнат пръст. За десерт поднесоха баници, смокини, фурми, диня и рахат локум.

Не се чу дори една думичка.

Тържествеността на обяда не бе нарушена, докато събраните благородници не се нахраниха и не се изправиха на крака. В същия момент черните роби се нахвърлиха върху чиниите и започнаха да се боричкат за остатъците от храната.

Това само потвърди онова, което посланикът бе подозирал през цялото време, а именно — че насреща си имаше варвари.

Ба’аб-и-Са’адет, Портата на блаженството, охраняваше селямлъка, светая светих на султана. Огромната двойна порта бе покрита с богато украсен балдахин, поддържан от шестнайсет порфирни колони и охранявана, според бързите изчисления на Гонзага, от най-малко трийсетина евнуси, облечени в жилетки от златист брокат. В ръцете си държаха извити ятагани с проблясващи остриета.

Дадоха на Гонзага златисто наметало, с което да се покрие, за да се появи в подходящ вид пред султана. Началникът на знамената дойде, за да приеме даровете му. Четири пити пармезан.

Преводачът не направи коментар относно щедростта на посланика. Зачакаха пред портата, докато поднесат даровете на Господаря на живота.

Изведнъж двама шамбелани сграбчиха посланика на Прославената Синьория Венеция за шията, притиснаха ръцете му плътно към тялото. Бутнаха го на колене, за да целуне портала на Ба’аб-и-Са’адет и го повлякоха през един мрачен двор сред нова двойна редица от стражи към Приемната зала Арзодаши.

Арзодаши беше павилион с огромни пропорции. Покривът бе поддържан от мраморни колони, които опасваха цялата сграда. Бързо преведоха Гонзага през антрето, стените, на което бяха облицовани с точки от истинско злато и сребро, и го въведоха в главната приемна. Независимо че беше почти онемял от гняв и обида, от вниманието му не убягна фактът, че това бе най-екстравагантно и разточително обзаведената стая, която някога беше виждал.

Стените бяха покрити с изящна керамика и изписани с цитата от Корана. Диваните бяха тапицирани с венециански брокат, тежко руско кадифе, тънък като паяжина китайски муселин. Върху пода бяха постлани дебели килими: персийски, сирийски, мамелюкски — всичките от коприна. В ъглите на стаята стояха китайски вази, надхвърлящи човешки бой. Гонзага дори успя да зърне и своята височайша персона, паднала на колене и придържана от двамина черни роби в позлатено венецианско огледало насреща му.

Тронът се намираше в единия ъгъл на залата. Приличаше на ниско легло с балдахин върху килим от зелен сатен, избродиран със сребърна сърма и перли. Под купола от изящно резбован кедър се диплеше балдахин от чиста коприна. От другата страна се виждаха богато резбована бронзова камина и мраморен фонтан.

Самият трон бе от ковано злато и перидотит от Червено море. От копринените пискюли на балдахина висяха перли и рубини. Тронът бе толкова голям, че стъпалата на султана не докосваха земята. В един абсурден момент Гонзага бе обзет от чувството, че ще се обърне към дете.

Хвърли кратък поглед към Господаря на живота. Брадато лице под бял тюрбан, украсен с огромно перо от бяла чапла, три преплетени диамантени тиари и рубин с размерите на лешник, роба от бял сатен, обсипана с рубини и сапфири.

Зад дясното му рамо стоеше великият везир.

Гонзага започна да излага протеста си, обърнат към преводача, но човекът не го слушаше — защото в същото време везирът, Лютфи паша, му говореше. Вероятно бе истински късмет за посланика, като се имаше предвид колко чувствителен бе по отношение на заеманата от него позиция, че не можеше да разбере думите.

— Кучето нахранено и облечено ли е? — попита везирът.

— Неверникът е облечен и нахранен и копнее да оближе прахта под трона на негово величество — отвърна преводачът.

— Доведи го тук тогава.

Шамбеланите принудиха Гонзага да изпълни един церемониален поклон. После го довлякоха до средата на залата, където отново притиснаха главата му към пода. Когато доближиха до трона, натиснаха челото му в дебелия килим за трети път.

— Донесе ли кучето своята лепта? — обърна се везирът към преводача.

— Четири пити сирене, велики господарю.

— Запази ги в съкровищницата заедно с другите дарове — рече везирът.

Посланикът на Прославената Синьория Венеция бе повлечен обратно към вратата. Отново го заставиха да заеме поза на подчинение, после го помъкнаха навън към двора, където най-сетне го освободиха.

Гонзага се тресеше от ярост. Едва успяваше да произнася думите, напиращи на устата му.

— Какво… какъв е смисълът… унижавате ме по такъв начин… Не успях да се обърна към султана!

— Но вие не можете да се обърнете директно към Господаря на живота — отвърна преводачът, видимо объркан. — Сега ще отидем в Дивана. Можете да изложите своите молби пред великия везир и Съвета.

Гонзага се втренчи в него така, сякаш онзи беше луд. После се обърна и се оттегли.