Дъглас Престън, Марио Специ
Чудовището от Флоренция (8)

Глава 6

Независимо от огромния му успех като хроникьор на Чудовището, не всичко в живота на Специ вървеше добре. Свирепостта на престъпленията се беше загнездила дълбоко в съзнанието му. Той започна да сънува кошмари и взе да се страхува за безопасността на красивата си фламандска съпруга Мириам и малката им дъщеря Елеонора. Семейство Специ живееха в един стар манастир, превърнат в кооперация с апартаменти, която се намираше на близкия хълм, в самото сърце на територията, обхождана от Чудовището. Отразяването на случая изпълни главата му с мъчителни въпроси за доброто и злото, Бог и човешката природа, на които трудно можеше да намери отговор.

Мириам го подтикваше да потърси помощ и най-накрая той се съгласи. Но вместо да отиде на психиатър, Специ, ревностен католик, се обърна към един монах, който ръководеше клиника по психично здраве от килията си в порутен францискански манастир. Брат Галилео Бабини беше дребен човечец и носеше очила с формата на бутилка от кока-кола, които правеха пронизващите му черни очи да изглеждат огромни. Винаги му беше студено, дори през лятото, затова носеше опърпано дълго палто под кафявото си монашеско расо. Изглеждаше като изникнал от Средновековието, но си беше обучен психоаналитик с докторат от Флорентинския университет.

Брат Галилео комбинираше психоанализата с мистично християнство, за да помогне на хора, възстановяващи се от опустошителни травми. Методите му не бяха деликатни и той проявяваше неотстъпчивост в търсенето на истината. Имаше почти свръхестествен усет за тъмната страна на човешката душа. Специ го посещаваше през цялото време, докато траеше разследването, и ми каза, че брат Галилео спасил здравия му разум, ако не и живота му.

В нощта, когато бяха извършени убийствата в Бартолиновата ливада, двама души, които минавали наблизо, подминали червена алфа ромео на изхода на един от тесните, криволичещи провинциални пътища. Двете коли се разминали на сантиметри и двамата успели да видят ясно човека, който карал другата кола. Той бил мъж, разказаха по-късно на полицията, толкова изнервен, че лицето му било изкривено от тревога. Те дадоха подробно описание на криминалния художник, който създаде портрета на мъж с недодялани черти и изсечено лице. Изпъкнало чело надвисваше над странна физиономия с големи, страшни очи, крив нос и тънки устни, които бяха стиснати толкова силно, че наподобяваха права линия.

Изплашен от истерията, обзела Флоренция, прокурорът реши да запази в тайна портрета от страх да не разпали лов на вещици.

Измина година от убийствата в Бартолиновата ливада, а разследването изобщо не напредваше. С наближаването на лятото на 1982 градът бе обхванат от тревога. Като по часовник в първата безлунна събота на лятото, на 19 юни 1982 година, Чудовището отново нанесе удар в сърцето на провинция Кианти, южно от Флоренция. Двете му нови жертви бяха Антонела Мильорини и Паоло Майнарди. Двамата бяха около двайсетгодишни, сгодени и щяха скоро да се женят. Те бяха непрекъснато заедно, заради което приятелите им ги наричаха с прякора „Винавил“, популярна марка лепило.

Двамата живееха в Монтеспертоли, град, известен със своите вина и бели трюфели, както и с няколкото удивителни замъка, които красяха околните хълмове. По-рано вечерта отишли на голяма младежка сбирка на Пиаца дел Пополо, където похапнали сладолед, пили кока-кола и слушали поп-музика, която в топлите съботни нощи се носеше от тонколоните на павилиона за продажба на сладолед.

По-късно Паоло успял да убеди Антонела да се разходят с колата из околностите, макар тя на няколко пъти да била заявила страха си от Чудовището. Те потеглили в кадифената тосканска нощ по пътя, който вървял паралелно с бързия поток, извиращ от хълмовете. Подминали портите на огромния замък Попиано с назъбените му стени, собственост от деветстотин години на графовете Гучиардини, и свили в един задънен път. Щурците свирели в топлата нощ, звездите блещукали над главите им, а тъмните стени от буйна ароматна растителност от двете страни на пътя им осигурявали усамотение.

В този момент Антонела и Паоло се намирали точно в географския център на онова, което би могло да се нарече карта на престъпленията на Чудовището, минали и бъдещи.

Възстановяването на престъплението показа какво се е случило по-нататък. Двамата приключили с любовната игра и Антонела се преместила на задната седалка, за да се облече. Паоло явно забелязал убиеца, който се появил точно до колата, натиснал педала за газта и поел с пълна скорост назад към изхода на затънтения път. Изненаданото Чудовище стреляло по колата, ранявайки Паоло в лявото рамо. Ужасеното момиче обвило с ръце главата на приятеля си, притискайки я толкова силно, че по-късно в косата му беше открита заплетената закопчалка на часовника й. Колата излязла на главния път на заден ход и попаднала директно в отсрещната канавка. Паоло превключил на предна предавка и се опитал да я изкара, но задните колела се оказали затънали в калта и само се въртели напразно.

Чудовището вече се намирало от другата страна на пътя и фаровете на колата го осветявали ясно. Той се прицелил хладнокръвно със своята берета и ги прострелял един след друг с два точни изстрела. Гилзите останали на пътя, отбелязвайки мястото, където е стоял. После прекосил пътя, отворил вратата и прострелял в главата всяка една от жертвите си. Извлякъл тялото на момчето на пътя, седнал на шофьорското място и се опитал да изкара колата от канавката, но тя била заседнала здраво. Отказал се да се занимава с нея и без да извърши обичайното осакатяване, побягнал към близкия хълм, захвърляйки ключовете на стотина метра от колата. Близо до тях следователите откриха празно шише от лекарството норзетам (пирацетам), диетична добавка, която се продаваше свободно в аптеките и за която се смяташе, че подобрява паметта и мозъчните функции. Не можеше да бъде проследена.

Чудовището беше поело огромен риск, извършвайки престъпния акт на главен път в съботната нощ, и беше успяло да се спаси само защото беше действало с невероятно хладнокръвие. По-късно следователите установиха, че поне шест коли бяха минали оттам по времето, когато е било извършено престъплението. На километър по-нагоре двама души бягали за здраве, възползвайки се от хладния нощен въздух, а близо до завоя, край замъка Попиано, била спряла друга кола, в която двама младежи разговаряли на светната лампа.

Следващата преминаваща кола спряла, предполагайки, че става въпрос за пътен инцидент. Когато медиците пристигнали, момичето било мъртво. Момчето все още дишало. То починало в болницата, без да дойде в съзнание.

На следващата сутрин прокурорът по случая Силвия дела Моника извика в кабинета си Марио Специ и още няколко журналисти.

— Имам нужда от вашата помощ — каза тя. — Искам да напишете, че момчето е откарано живо в болницата и е възможно да е дало някаква полезна информация. Това може да е изстрел в тъмното, но току виж подплашил някого и той направи погрешна стъпка, кой знае.

Журналистите направиха каквото бяха помолени. Нищо не се получи — поне така изглеждаше първоначално.

Същия този ден, след една продължителна, изпълнена със спорове среща, магистратите, отговарящи за случая, решиха да покажат портрета на заподозрения, нарисуван след двойното убийство в Бартолиновата ливада. На 30 юни бруталното лице на непознатия заподозрян се появи на първа страница във всички италиански вестници, заедно с описание на червената му алфа ромео.

Реакцията стресна следователите. Полицията, карабинерите, прокурорите и местните вестници бяха засипани от тонове писма и безброй телефонни обаждания. Мнозина разпознаваха в това грубо и зловещо лице свой конкурент в бизнеса или любовта, съсед, местен лекар или касапин. Чудовището е професор по акушерство, бивш шеф на гинекологичното отделение в болницата… — започваше едно от типичните обвинения. Друг пък беше сигурен, че извършителят е съседът му, който „беше напуснат от първата му съпруга, после от приятелката му, а после и от следващата му приятелка, и сега живее с майка си“. Полицията и карабинерите изпаднаха в отчаяние, опитвайки се да проследят всички улики.

Десетки хора се оказаха обекти на внимателен оглед и заподозрени. В деня, когато беше публикуван портретът, един месарски магазин с кланица близо до Порта Романа във Флоренция беше щурмуван от разярена тълпа; мнозина стискаха в ръце вестника с рисунката. Когато някой страничен човек се окажеше близо до тълпата, той отиваше до магазина, за да се увери със собствените си очи, и след това се присъединяваше към останалите. Наложи се да затворят кланицата за една седмица.

Същия ден един пицаджия от пицарията „Червеното пони“ също се превърна в обект на подозрение, защото приличаше необичайно много на полицейския портрет. Група момчета дойдоха в пицарията, понесли вестника със себе си, и започнаха да си правят шега с него, като го сравняваха със снимката, а след това ужасено тичаха навън. На следващия ден, след обяд, мъжът си преряза гърлото.

В полицията се обадиха трийсет и двама души, които идентифицираха като Чудовището един и същи таксиметров шофьор от стария флорентински квартал Сан Фредиано. Един полицейски инспектор реши да го провери; той се обади в таксиметровата компания и поиска да уредят точно този шофьор да го вземе и да го откара до полицейското управление. Там колата беше обградена от полицаи, които заповядаха на човека да излезе с вдигнати ръце. Когато шофьорът слезе от колата, всички зяпнаха от изненада: приликата му с портрета от вестника беше толкова голяма, че спокойно можеше да мине за негова снимка. Инспекторът отведе таксиджията в кабинета си и за негова изненада мъжът въздъхна с облекчение.

— Ако не ме бяхте довели тук — каза той, — щях да дойда сам веднага, след като ми свърши смяната. Откакто пуснаха тая снимка в пресата, животът ми стана ад. Всичките ми клиенти изведнъж решаваха, че искат да слязат по средата на пътя.

Разследването бързо установи, че таксиметровият шофьор няма как да е извършил престъпленията — приликата с портрета беше просто съвпадение.

На погребението на Паоло и Антонела се събра огромна тълпа. Кардинал Бенели, архиепископът на Флоренция, произнесе проповед, която се превърна в обвинение срещу съвременния свят.

— Изрекоха се много думи — подхвана напевно той — в тези трагични дни на чудовища, на лудост, на престъпления, извършени с немислима жестокост; но всички ние знаем много добре, че тази лудост не се появява от нищото; лудостта е ирационален и стихиен взрив в един свят, едно общество, което е изгубило своите ценности; и всеки следващ ден е още по-неблагоприятен за човешкия дух. И в този следобед ние сме се събрали тук, мълчаливи свидетели на една от най-ужасните победи над всичко добро у човека — завърши кардиналът.

Годениците бяха погребани един до друг, а между гробовете им беше поставена единствената снимка, на която бяха заедно.

Едно странно писмо се отличи сред лавината от обвинения, писма и телефонни обаждания, която засипваше щаба на карабинерите във Флоренция. В плика имаше само една пожълтяла, парцалива изрезка от стар брой на „Ла Национе“, в която се разказваше за отдавна забравено убийство на двама души, които правели любов в кола, паркирана в околностите на Флоренция. Двамата били застреляни с пистолет берета, зареден с патрони „Уинчестър“ серия „Н“, чиито гилзи били открити на местопрестъплението. Някой беше надраскал с химикал в полето: „Огледайте отново местопрестъплението“. Най-зловещото нещо в изрезката беше датата, на която е бил издаден вестникът: 23 август 1968 година.

Престъплението беше извършено четиринайсет години по-рано.