Дъглас Престън, Марио Специ
Чудовището от Флоренция (20)

Глава 18

Към края на 1984 година случаят с Чудовището от Флоренция стана едно от най-следените и обсъждани криминални разследвания в Европа. Френският интелектуалец и член на Академията Жан-Пиер Ангреми, който в онези години беше консул във Флоренция, беше хипнотизиран до такава степен от историята, че написа и издаде роман, наречен „Une Ville Immortelle“^[1]. Италианската писателка Лаура Грималди сътвори бестселър по случая, наречен „Подозрението“. Магдален Наб, британска писателка на криминални романи, написа книгата „Чудовището от Флоренция“. Това бе началото на литературна вълна, която доведе до публикуването на много документални книги и романи по действителен случай. Дори привлече вниманието на Томас Харис, който използва фрагменти от историята на Чудовището в романа си „Ханибал“, продължение на „Мълчанието на агнетата“. (В „Ханибал“ Ханибал Лектър се мести във Флоренция, където живее под псевдонима „д-р Фел“. Работи като куратор в библиотеката на двореца на фамилията Капони, след като си е осигурил мястото, убивайки предишния им служител.) Най-голямата японска издателска къща покани Специ да напише книга за Чудовището, което той направи с удоволствие. (Тя продължава да се преиздава. Изданията й вече са шест.) Повече от дванайсет книги са посветени на Чудовището — включително ужасяващ комикс, предназначен за тийнейджъри, наречен Il Monello („Разбойникът“), който предизвика истински фурор. Създателят му мъдро пропусна да впише името си.

Появиха се и неизбежните филми по случая. През 1984 година се заснеха два едновременно. Режисьорът на първия предпочете да даде на героите си измислени имена, за да избегне проблемите със закона, но вторият филм си беше документален и в края му беше предложено мнението на авторите — че Чудовището произлиза от семейство, в което е имало кръвосмешение и майката знае, че той е убиецът. Повечето флорентинци се ядосаха, когато разбраха, че създателите на филма снимат на местата, където са извършени престъпленията. Родителите на жертвите наеха адвокат, който да спре снимките. Не успяха да им попречат, но усилията им доведоха до доста странна присъда: съдията обяви, че филмът може да бъде показван навсякъде в Италия, освен във Флоренция.

Полицията и карабинерите реагираха на обществения протест като реорганизираха разследването и създадоха специална част Squadra Anti-Mostro^[2] или SAM, водена от главен инспектор Сандро Федерико. SAM окупира по-голямата част от четвъртия етаж на полицейския щаб във Флоренция. Бяха им предоставени огромни ресурси и фондове, включително една от онези машини, които изглеждат магически в способността си да намират решение на почти всеки проблем: компютър IBM. Но известно време той си стоя там неизползван; никой не знаеше как да работи с него.

Някъде по времето, когато бяха извършени убийствата във Викио, във Флоренция се появи още един сериен убиец. В центъра на града една след друга бяха убити шест проститутки. Дори със случилото се напоследък, убийствата във Флоренция бяха рядкост и градът изпадна в шок. Макар че методът на действие се различаваше от този на Чудовището, някои елементи наведоха полицаите на мисълта, че убийствата може да са свързани. Всички проститутки бяха убити в апартаментите им, където са работели. Убийствата бяха извършвани по садистичен начин и убиецът или убийците не бяха откраднали нищо от местопрестъпленията. Мотивът не беше кражба.

Съдебният патолог Морио Маури, който ръководеше аутопсиите на жертвите, се смути, когато видя раните на една от убитите жени, заклана с нож, след като е била измъчвана. Работата с ножа наподобяваше тази върху някои от жертвите на Чудовището и може би тук също беше използван водолазен нож.

Възможно ли беше Чудовището да убива и по друг начин, като избира различни жертви?

— Не знам — отвърна Маури, когато Специ му зададе този въпрос. — Може би трябва да направим сравнителен преглед на раните от нож по труповете на проститутките и жертвите на Чудовището.

По незнайни причини следователите така и не поискаха сравнителен преглед.

Последната убита проститутка живееше в бордей на Виа дела Киеза, някога бедна улица в квартал Олтрарно. Апартаментът й беше обзаведен оскъдно, на стените висяха простички картини, нарисувани от дъщеря й, която държавата й беше отнела няколко години по-рано. Проститутката беше намерена просната на пода до прозореца. Убиецът беше използвал пуловер, за да завърже ръцете й като в усмирителна риза и я беше задушил, натиквайки парче плат в гърлото.

Полицията претърси всеки сантиметър от апартамента в търсене на улики. Те забелязаха, че бойлерът е бил ремонтиран наскоро и компанията „Бързи домашни ремонти“ беше залепила стикера си върху уреда. При вида на логото на компанията един от детективите бързо направи връзката и се върна в стаята, където главен инспектор Сандро Федерико все още оглеждаше трупа на мъртвата проститутка.

— Dottore^[3] — каза възбудено той, — елате оттатък; открих нещо много интересно.

Той знаеше, че Салваторе Винчи е собственик на компанията „Бързи домашни ремонти“.