Дъглас Престън, Марио Специ
Чудовището от Флоренция (6)

Глава 4

Вечерта на 22 октомври, четвъртък, 1981 година, беше дъждовна и необичайно студена. За следващия ден беше планирана всеобща стачка — всички търговци, занаятчии и училища щяха да спрат работа в знак на протест срещу икономическата политика на правителството. Затова вечерта хората се отдадоха на забавления. Стефано Болди отиде в къщата на приятелката си Сузана Камби, двамата вечеряха заедно с родителите й и после той я заведе на кино. След киното двамата паркираха колата си край Бартолиновата ливада западно от Флоренция. Стефано познаваше мястото, защото беше израснал в този район и като дете беше играл тук.

През деня тук идваха пенсионерите от града, обработваха малките си зеленчукови градини, наслаждаваха се на чистия въздух и разменяха клюки. Нощем пристигаха и си тръгваха автомобили с младежи, търсещи уединение. И естествено беше пълно с воайори.

През ливадата минаваше селски път, който свършваше насред лозята. Точно там паркираха колата си Стефано и Сузана. Пред тях се издигаше високият тъмен масив на планината Калвана, а отзад се долавяше непрекъснатият тътен от трафика по магистралата. Тази нощ звездите и месечината бяха покрити с облаци, които хвърляха тъмните си сенки върху всичко наоколо.

В единайсет часа на следващата сутрин една възрастна двойка, която беше дошла да полее зеленчуковата си градина, първа откри престъплението. Черният фолксваген голф блокираше пътя, лявата врата беше затворена, стъклото беше напукано, дясната врата зееше широко отворена — аранжировката беше абсолютно същата както при предишните две убийства.

Специ пристигна на местопрестъплението малко след полицията. И отново полицаите и карабинерите не си направиха труда да оградят терена с полицейска лента и да спрат достъпа до мястото. Всички — журналисти, полиция, прокурори, съдебният патолог — обикаляха напред-назад и се опитваха да пускат лишени от хумор шеги, в опит да разсеят ужаса си от видяното.

Скоро след като пристигна Специ забеляза един познат полковник от карабинерите да пуши една след друга американски цигари, облечен в сиво, кожено яке, закопчано до врата срещу есенния хлад. В ръката си държеше камък, който беше намерил на двайсетина метра от мястото на престъплението. Камъкът имаше форма на пресечена пирамида с височина три инча, направена от гранит. Специ разпозна подпорката за врата, често използвана в старите тоскански къщи през горещите лета да придържа вратите отворени, за да става течение.

Въртейки камъка в ръка, полковникът се приближи до Специ.

— Тази подпорка е единственото значимо нещо, което открих тук. Ще я прибера като улика, тъй като друго няма. Може пък да я е използвал, за да разбие стъклото на колата.

Двайсет години по-късно това най-обикновено парче камък, взето случайно от полето, щеше да се озове в центъра на едно ново ексцентрично разследване.

— Нищо друго ли не открихте, полковник? — попита Специ. — Никакви следи? Земята е мека и подгизнала от влага.

— Покрай първия ред лозя намерихме отпечатъци от гумени ботуши, които вървят перпендикулярно на пътя и стигат право до голфа. Взехме отливка от отпечатъка. Но и двамата добре знаем, че всеки може да го е оставил… също както този камък.

С голяма неохота, но верен на дълга си да наблюдава всичко със собствените си очи и да не предава информация втора ръка, Специ се приближи да огледа убитото момиче. Тялото й беше завлечено на десетина метра от колата и върху него, също както при предишните убийства, беше работено на учудващо открито място. Тя беше зарязана в тревата с кръстосани на гърдите ръце, осакатена по същия начин като останалите.

Жертвите бяха прегледани от съдебния патолог Морио Маури, който заключи, че разрезите в областта на пубиса са направени със същия нащърбен инструмент, който наподобява водолазен нож. Той отбеляза, че също както при предишните убийства и тук няма следи от изнасилване, блудство с тялото или наличие на семенна течност. Мобилният отряд събра девет гилзи от патрони „Уинчестър магнум“ от земята и още две от пода на колата. Изследването им доказа, че всичките са били изстреляни от същия пистолет, който е бил използван при двете предишни убийства, заради уникалния белег на ръба, направен от ударника.

Специ насочи вниманието на началника на мобилния екип към едно очевидно несъответствие — пълнителят на беретата двайсет и втори калибър побира само девет патрона, а на местопрестъплението бяха открити единайсет гилзи. Началникът му обясни, че обученият стрелец може да вкара десет патрона в пълнителя и един в цевта, зареждайки малкия пистолет с единайсет патрона.

На следващия ден Енцо Спалети беше освободен от затвора.

Реакцията след новото двойно убийство спокойно можеше да се опише като „истерия“. Полицията и карабинерите бяха засипани с писма, анонимни и подписани, в които се даваха предположения за предполагаемия извършител. Сред обвинените бяха лекари, хирурзи, гинеколози и дори свещеници, редом с бащите, зетьовете, любовниците и съперниците. До този момент италианците бяха считали серийните убийци за феномен, типичен за северна Европа, нещо, което се случва в Англия, Германия или Скандинавия — и, разбира се, в Америка, където проявите на насилие като че ли бяха десетократно повече. Но никога в Италия.

Младите хора изпаднаха в ужас. Нощем околностите на града напълно опустяваха. Вместо това определени тъмни улички в града, особено около базиликата Сан Миниато ал Монте, бяха претъпкани с паркирани една до друга коли, чиито прозорци бяха облепени с вестници, зад които се криеха младите любовници.

След убийствата Специ продължи близо месец да работи нон-стоп и написа петдесет и седем статии за „Ла Национе“. Той винаги улавяше сензационните новини и ги пускаше пръв, така че вестникът достигна най-високия тираж в историята си. Мнозина журналисти започнаха да го следят, с надеждата да открият кои са източниците му.

През годините Специ беше разработил много хитроумни номера, за да измъква информация от полицията и прокурорите. Всяка сутрин обикаляше офисите на съдиите и прокурора, за да види дали не се е появило нещо ново. Висеше из коридорите, разговаряше с адвокатите и полицаите, събираше късчетата информация. Обаждаше се на Фоско, техническият помощник на съдебния патолог, разпитваше го за някакви нови интересни трупове, понякога звънеше в пожарната, защото пожарникарите често бяха викани на местопрестъпленията, за да изваждат телата на загиналите, особено ако плаваха във вода.

Но най-качественият източник на информация за Специ беше един дребен мъж, който работеше в подземията на съдебната палата, незначителен тип с незначителен пост, напълно пренебрегван от останалите журналисти. Той се занимаваше със забърсването на праха и поддържането в ред на дневниците, в които ежедневно се записваха имената на хората, които са indagato — тоест, които се разследват — и причините за започналото разследване. Специ беше уредил този обикновен работник с безплатен абонамент за „Ла Национе“, за което човекът му беше безкрайно благодарен и в замяна му позволяваше да рови из дневниците. За да запази тази информация от журналистите, които непрекъснато го следваха, Специ изчакваше до 13:30 часа, когато колегите му се събираха пред съдебната палата, за да отидат на обяд. Той се промъкваше по една странична уличка, която криволичейки го отвеждаше право до задния вход на съда, и посещаваше тайния си приятел.

След като Специ събереше няколко интересни факта от някаква история — достатъчно, за да е сигурен, че е попаднал на нещо — той отиваше в кабинета на прокурора и се преструваше, че знае всичко за нея. Прокурорът, който работеше по случая, започваше притеснено да се пита с каква информация разполага Специ и повеждаше разговор с него. Умело блъфирайки, преструвайки се и парирайки атаките му, Специ успяваше да получи потвърждение за всичко, което знаеше, както и да запълни пропуските, потвърждавайки най-големия страх на прокурора, че журналистът знае всичко.

Младите адвокати, които се въртяха из съдебната палата, бяха последният, задължителен източник на информация. Те отчаяно желаеха да видят имената си в пресата; това беше критичен етап в развитието на кариерата им. Когато Специ се нуждаеше от някой важен документ, като например стенограмата от някое закрито дело или дознанието, той молеше някой от адвокатите да му го донесе, намеквайки, че ще му се отплати. Ако човекът се поколебаеше, а документът беше важен, Специ си позволяваше да го заплаши:

— Ако не ми направиш тази услуга, ще се постарая името ти да не се появи в никой вестник поне една година.

Той блъфираше, разбира се, защото нямаше подобна власт, но тази перспектива ужасяваше наивния млад адвокат. Подплашени по този начин, понякога адвокатите позволяваха на Специ да отнесе у дома си целия комплект документи от дадено разследване. Той прекарваше цялата нощ в копирането им и на сутринта ги връщаше.

Новините от разследването на Чудовището не секваха. Дори при липсата на някакво развитие Специ винаги успяваше да намери за какво да пише покрай слуховете, конспиративните теории и всеобщата истерия, които обграждаше случая.

Изобилстваха най-откачените слухове и най-невероятните конспиративни теории, свързани с медицинските професии и Специ пишеше за всички тях. Едно неуместно заглавие в „Ла Национе“ подхрани всеобщата лудост: „Хирургът на смъртта се завърна.“ Авторът се беше опитал да сътвори сензационна метафора, но мнозина я приеха буквално и слуховете, че убиецът може би е лекар, се засилиха. Изведнъж различни лекари се оказаха обект на злобни слухове и преследвания.

Някои от анонимните писма, получавани в полицията, бяха толкова подробни, че служителите на реда се чувстваха задължени да ги разследват, проучат и претърсят лекарските кабинети. Опитваха се да действат дискретно, за да предотвратят зараждането на нови слухове, но в малък град като Флоренция всяко разследване ставаше обществено достояние, подхранваше истерията и схващането, че убиецът е лекар. Общественото мнение започна да оформя портрет на Чудовището: образован и възпитан мъж от висшето общество, и то със сигурност хирург. Не беше ли заявил съдебният патолог, че операциите на Кармела и Сузана са били извършени „със замах“? Не се ли обсъждаше вероятността операциите да са били извършени със скалпел? Освен това самите престъпления се отличаваха с хладнокръвие и изключителна точност, което подсказваше за интелигентността и образоваността на убиеца. В други слухове се тиражираше предположението, че убиецът е благородник. Флорентинците винаги се бяха отнасяли с подозрение към своите благородници — и то до такава степен, че първата Флорентинска република им беше забранила да заемат обществени длъжности.

Седмица след убийствата в Бартолиновата ливада полицията, „Ла Национе“ и офисът на прокурора бяха връхлетени от внезапна вълна телефонни обаждания. Колеги, приятели и началници на известен гинеколог на име Гаримете Джентиле настояваха да получат потвърждение на нещо, за което цяла Флоренция говореше, но пресата и полицията отказваха да признаят: че той е арестуван по подозрение, че е убиецът. Джентиле беше един от най-прочутите гинеколози в Тоскана, директор на клиниката „Вила ле розе“ край Фиезоле. Според слуховете съпругата му беше открила в хладилника, скрити между моцарелата и руколата, ужасните трофеи, които беше взел от жертвите си. Слухът се беше разнесъл, след като някой бе подшушнал на полицията, че Джентиле държи пистолет, скрит в банков сейф; полицията тайно го претърси, не откри нищо, но служителите на банката започнаха да клюкарят и скоро мълвата се разпространи. Следователите усърдно отричаха, но не можаха да сложат край на приказките. Пред къщата на лекаря се събра тълпа, която трябваше да бъде разпръсната от силите на реда. Най-накрая главният прокурор бе принуден да направи изявление по телевизията, за да сложи край на слуховете, заплашвайки, че ще повдигне криминални обвинения срещу онези, които ги разпространяват.

По-късно същия ноември Специ получи журналистическа награда за работата си по случая. Той беше поканен в Урбино, за да получи наградата си — килограм от най-добрите бели умбрийски трюфели. Редакторът му го пусна да отиде чак след като Специ обеща да изпрати материал от Урбино. Далеч от източниците си и без никаква нова информация, той преразказа историите на някои от най-прочутите серийни убийци от миналото, като се започне с Джак Изкормвача и се завърши с Изверга от Дюселдорф. Накрая заключи, че Флоренция вече има свое собствено чудовище — и там, сред аромата на трюфели, той го кръсти с името, с което стана известно: il Mostro di Firenze, Чудовището от Флоренция.