Дъглас Престън, Марио Специ
Чудовището от Флоренция (33)

Глава 31

На 4 ноември 1966 година, след продължили четирийсет дни дъждове, река Арно преля и напълни с тиня и кал Флоренция, един от най-забележителните градове в света.

Това не беше просто покачване на нивото на водата. Върху града се стовари порой; той преля над дигите и профуча по улиците на Флоренция с петдесет километра в час, влачейки със себе си изкоренени дървета, размазани коли и мъртъв добитък. Гибертовата голяма бронзова врата на Баптистерия бе изкъртена и разбита на парчета; разпятието на Чимабуе, може би най-великолепният представител на средновековното изкуство на Италия, бе превърнато в купчина клисав хоросан; Давид на Микеланджело бе залят до кръста с нафта. Десетки хиляди цветни ръкописи и старопечатни книги в Националната библиотека се оказаха погребани под тонове тиня. Стотици картини, съхранявани в сутерена на галерия „Уфици“ бяха съсипани, оставяйки люспи боя в калта.

Светът наблюдаваше с ужас как водите се оттеглят, оставяйки след себе си рожденото място на Ренесанса, превърнато в пустош от тиня и отломки, с унищожени съкровища. От цял свят се събраха хиляди доброволци — студенти, професори, художници и историци, — за да направят опит да спасят каквото могат. Те живееха и работеха в град без отопление, вода, електричество, храна или каквито и да е било услуги. След седмица някои от спасителите бяха принудени да сложат противогази, за да се защитят от отровните изпарения, които изпускаха гниещите книги и картини.

Доброволците бяха наречени Angeli del Fango или „Калните ангели“.

* * *

Отдавна исках да напиша криминален роман, чието действие да се развива по времето на флорентинското наводнение. Главен герой в романа със заглавие „Коледната Мадона“ трябваше да бъде един историк-изкуствовед, пристигнал във Флоренция, за да стане „Кален ангел“. Той е специалист по загадъчния художник Мазачо, младият гений, поставил началото на италианския Ренесанс със своите изключителни фрески в параклиса Бранкачи, който неочаквано починал на двайсет и шестгодишна възраст, според слуховете — от отрова. Героят ми се записва доброволец в почистването на сутерена на Националната библиотека, вади книги и ръкописи от калта. Един ден той открива изключителен документ, който съдържа указания за местонахождението на прочутата изгубена картина на Мазачо. Наречена „Коледната Мадона“, картината е била централно табло в безследно изчезнал триптих, описан изключително живописно от Васари през 1600 година. Тя се смята за една от най-важните изгубени картини на Ренесанса.

Моят историк зарязва доброволческата работа и се впуска в лудешко търсене на картината. В един момент той изчезва. Няколко дни по-късно намират тялото му високо в планината Пратоманьо, захвърлено край пътя. Очите му са избодени.

Убийството така и не е разкрито и картината не е намерена. Сега, трийсет и пет години по-късно, се прехвърляме в наши дни. Синът му, преуспял художник от Ню Йорк, навлиза в кризата на средната възраст. Той осъзнава, че има нещо, което трябва да направи: да разкрие убийството на баща си. И единственият начин да го направи е като открие изчезналата картина. Така че той отлита за Флоренция и започва своето търсене — пътуване, което ще го отведе от трошливите архиви на етруските гробници до едно разрушено село високо в планината Пратоманьо, където е погребана ужасна тайна и където го очаква още по-ужасна съдба…

Точно този роман дойдох да напиша в Италия. Така и не се получи. Вместо това вниманието ми беше привлечено от Чудовището от Флоренция.

Животът в Италия щеше да се окаже невероятно приключение, за което въобще не бяхме подготвени. Никой от нас не говореше италиански. Аз бях прекарал няколко дни във Флоренция предишната година, но съпругата ми Кристин никога през живота си не беше посещавала Италия. Децата ни, от друга страна, бяха достигнали онази възхитителна възраст, в която приемаха дори най-необичайните промени в живота им с весело равнодушие. За тях всичко в живота беше необичайно, тъй като все още не бяха осъзнали кои са обичайните неща. И когато настъпи моментът, те съвсем безгрижно се качиха в самолета. Ние преживявахме нервен срив.

Пристигнахме във Флоренция през август 2000-та година: аз, Кристин и двете ни деца Алетея и Айзък, които бяха съответно на шест и пет години. Записахме ги в местните италиански училища, Алетея в първи клас, а Айзък в детската градина, а ние самите започнахме да посещаваме езикови курсове.

Преместването ни в Италия не мина без спънки. Учителката на Алетея ни съобщи, че ужасно се радва да има толкова щастливо дете в класа си, което пее по цял ден. Само се чудела какво точно пее. Скоро го научихме:

Не разбирам нищичко от туй, което тя говори, тя говори и говори по цял ден, но не мога да й разбера и дума…

Културните различия бързо изскочиха на преден план. Няколко дни, след като Айзък беше записан в детската градина, той се прибра вкъщи ококорен и ни разказа как учителката пушела цигари през междучасията и си хвърляла фасовете на детската площадка — а после шляпнала (шляпнала!) някакво четиригодишно дете, което се опитало да допуши един от тях. Айзък я наричаше „Грачещия гущер“. Бързо прехвърлихме него и сестра му в частно училище в другия край на града, което беше ръководено от монахини. Надявахме се, че монахините не пушат и не пошляпват. Оказахме се прави, поне за първото, и се наложи да приемем пошляпването от време на време като културно различие, с което трябваше да се примирим, както и с пушенето в ресторантите, шофьорите-самоубийци и чакането на опашка пред пощата, за да си платим сметките.

Училището се помещаваше в една великолепна вила от осемнайсети век, скрита зад масивни каменни стени, която сестрите от ордена на свети Джовани Батиста бяха превърнали в манастир. Междучасията си учениците прекарваха в голяма италианска градина с кипарисови дървета, жив плет, цветни лехи, фонтани и мраморни статуи на голи жени. Градинарят и децата бяха в непрекъсната война. Никой в училището, дори учителят по английски, не говореше английски.

Директорка на училището беше сурова монахиня с малки кръгли очички, която трябваше само да отправи поглед към някого, ученик или родител, за да го накара да изпадне в ужас. Един ден ни отведе настрани, за да ни каже, че нашият син бил ип monello. Ние й поблагодарихме за комплимента и хукнахме към къщи, за да проверим значението на думата. Тя означаваше „вагабонтин“. След това като ходехме на родителски срещи, винаги носехме с нас джобен речник.

Както се и надявахме, децата ни постепенно започнаха да учат италиански. Един ден Айзък седна на масата за вечеря, погледна към чинията със спагети, направи физиономия и каза „Che schifо!“, местен израз, означаващ „Гадост!“. Много се гордеехме с него. До Коледа вече произнасяха цели изречения, а към края на учебната година италианският им беше толкова добър, че започнаха да се подиграват на нашия. Когато за вечеря ни идваха гости италианци, понякога Алетея ставаше от масата и тръгваше да марширува из стаята, размахвайки ръце и имитирайки нашия тромав американски акцент: „Как сте, господин и госпожа Коколини! Толкова се радваме да ви видим! Моля, влезте, разполагайте се, пийнете чаша вино с нас!“ Италианските ни гости умираха от смях.

Скоро свикнахме с новия ни живот в Италия. Флоренция и заобикалящите я градчета се оказаха възхитителни местенца, където като че ли всички се познаваха. Животът се живееше заради самия живот, а не заради някакъв краен резултат. Вместо ежеседмичното пътуване до супермаркета, пазаруването се превърна в шокиращо неефективна, очарователна рутина — посещавахме десетки магазини и търговци, всеки от които продаваше по един продукт. Това беше свързано с обмяната на новини, обсъждането на качествата на различните продукти, изслушването на начина, по който бабата на продавача приготвя и поднася въпросния продукт, който всъщност е единственият правилен начин, независимо какво казват другите. Не ви се позволява да докосвате храната, която купувате; опитването на зрелостта на сливата или собственоръчното слагане на лук в пазарската чанта е нарушаване на етикета. За нас пазаруването беше отличен урок по италиански, който същевременно беше и опасен. Кристин остави незабравимо впечатление у един симпатичен fruttivendolo (продавач на плодове) като му поиска зрели pesce и fighe, вместо pesche и fichi (риба и вагина, вместо праскови и смокини). Минаха много месеци, преди да се почувстваме поне мъничко флорентинци, въпреки че бързо се научихме, като всички добри флорентинци, да се отнасяме с пренебрежение към туристите, които обикаляха града, гледаха със зяпнали уста, облечени с панталони в цвят каки, бонбоненорозови гуменки, шапки-идиотки и препасали гигантски бутилки с минерална вода на кръста, сякаш се канеха да прекосят пустинята Сахара.

Животът в Италия представляваше странна смесица от баналното и грандиозното. Откарвайки децата на училище посред зима, със замъглени от студа очи, аз приближавах до хълма Джоголи — и в този миг пред очите ми като по магия от мъглата изникваха кулите на големия средновековен манастир „Ла Чертоза“. Понякога, когато се разхождах по калдъръмените улички на Флоренция, изведнъж се шмугвах в параклиса Бранкачи и прекарвах пет минути в разглеждане на фреските, които бяха поставили началото на Ренесанса, или пък свивах към Бадиа Фиорентина, за да послушам григориански химни в същата църква, където младият Данте се прехласвал по любимата си Беатриче.

Скоро се запознахме с италианската концепция за fregatura, задължителна за всеки, който живее в Италия. Fregatura означава да правиш нещо по не съвсем законен, не съвсем честен начин, но без да те хванат. В Италия това е начин на живот. Първия си урок в изтънченото изкуство на fregatura получихме, когато си запазихме билети за „Трубадур“ на Верди в местната опера. Когато отидохме там, от касата ни съобщиха, че резервацията ни не е отбелязана никъде. Нищо не можехме да направим — всички билети бяха разпродадени. Огромната тълпа, струпана пред касата, беше свидетелство за това.

Когато си тръгвахме, се натъкнахме на една продавачка от квартала, издокарана с палто от норка и диамантени обеци, приличаща повече на графиня, отколкото на собственичката на Il Cantuccio, малкото магазинче, от където си купувахме бишкоти.

— Какво? Продадени ли? — извика тя.

Разказахме й какво се е случило.

— Пфу — рече тя, — продали са билетите ви на някой друг, някой важен. Сега ще ги оправя аз.

— Да не би да познавате някой важен човек?

— Никого не познавам. Но знам как стават нещата в този град. Почакайте тук, ей сега ще се върна. — Ние зачакахме, докато тя се отдалечи с маршова стъпка към касата. Пет минути по-късно се върна, следвана от някакъв изнервен човек, самият директор на операта. Той се втурна към мен и ми разтърси ръката.

— О, толкова съжалявам, господин Харис! — извика той. — Не знаехме, че сте тук! Никой не ни предупреди! Моля ви да приемете извиненията ми за объркването на билетите!

Господин Харис?

— Господин Харис — обяви надуто продавачката, — обича да пътува анонимно, без голям антураж.

— Но разбира се! — извика директорът. — Естествено!

Аз гледах слисано. Продавачката ме стрелна предупредително с поглед, който ми казваше: успях да стигна до тук, не проваляй работата!

— Имаме няколко резервни билета — продължи директорът, — и се надявам, че ще ги приемете като компенсация, дар от Maggio Musicale Fiorentino! — Той ми подаде два билета.

Кристин успя да се вземе в ръце преди мен.

— Колко мило от ваша страна. — Тя грабна билетите от мъжа, стисна ме здраво под ръка и каза: — Да вървим, Том.

— Да, разбира се — промърморих аз, ошашавен от измамата. — Много сте мил. А цената…

— Niente, niente! За нас е удоволствие, господин Харис! Мога ли да добавя, че „Мълчанието на агнетата“ беше един от най-добрите — ако не и най-добрият филм, който съм гледал. Цяла Флоренция очаква излизането на „Ханибал“.

Места в центъра на първия ред, най-добрите в залата.

От нашата къща в Джоголи до Флоренция се стигаше бързо с велосипед или кола през Порта Романа, южният вход на древния град. Оттам се разкриваше лабиринт от криволичещи улички и средновековни къщи, които образуваха Олтрарно, най-запазената част от стария град. Докато я разглеждах, често забелязвах интересна фигура, която правеше обичайната си следобедна passeggiata по тесните средновековни улици. Тя беше дребничка съсухрена старица, обвита в кожи и диаманти, с напудрено лице, ярко начервени устни и старомодна, обшита с перли, малка шапчица, която вървеше уверено на високите си токчета по измамния калдъръм, без да поглежда наляво или надясно, поздравявайки познатите си само с едва забележимо движение на очите си. Научих, че това е маркиза Фрескобалди от древната флорентинска фамилия, която притежаваше половината Олтрарно и голяма част от Тоскана, фамилия, която беше финансирала кръстоносните походи и беше дала на света един велик композитор.

Кристин често правеше сутрешния си джогинг по криволичещите улички и един ден спря да се наслади на най-големия дворец във Флоренция, палацо Капони, собственост на друга велика фамилия от квартал Олтрарно — една от най-изтъкнатите благородни фамилии в Италия. Ръждивочервената неокласическа фасада на двореца се простираше десетки метри покрай река Арно, а мрачната й каменна средновековна задна стена се издигаше над потопената Via de’Bardi, „Улицата на поетите“. Докато се наслаждавала на гигантската порта на двореца, до нея се приближила една британка и я заговорила. Жената работела за фамилията Капони и след като научила за книгата за Мазачо, която се опитвах да напиша, тя дала визитната си картичка на Кристин и казала, че трябва да потърсим граф Пиколо Капони, който бил експерт по флорентинска история. „Много е отзивчив, да знаете“, казала тя.

Кристин ми донесе визитката. Аз я прибрах с мисълта, че едва ли ще намеря смелост да се обадя на член на най-прочутата благородническа фамилия във Флоренция, независимо колко е отзивчив.

Несиметричната селска къща в Джоголи, в която живеехме, се издигаше на хълм, покрит с кипариси и чадъровидни борове. Превърнах задната спалня в студио, където възнамерявах да пиша романа. Единственият й прозорец гледаше над кипарисите и покритите с червени керемиди съседни къщи към зелените хълмове на Тоскана.

Самото сърце на страната на Чудовището.

В следващите няколко седмици, след като Специ ми разказа историята на Чудовището, се улавях, че мисля за убийството, което беше извършено толкова близо до къщата ни. Един есенен ден, след няколко дразнещи опита да започна романа за Мазачо, аз излязох от къщи и тръгнах през горичката към тревистата поляна, за да разгледам мястото със собствените си очи. Поляната беше прелестна и предлагаше зашеметяващ изглед към флорентинските хълмове. Чистият есенен въздух миришеше на стъпкана мента и горяща трева. Твърди се, че подобни места са обсебени от злото, но аз не усещах нищо. Струваше ми се, че се намирам отвъд всякакво зло и добро. Разходих се наоколо с напразната надежда да уловя нещо, но почти неволно започнах да си представям мястото на престъплението, позицията на фолксвагена, дочух тихата мелодия от саундтрака на „Ловец на андроиди“, която се носеше безспир над ужасната сцена.

Поех си дълбоко дъх. Долу в ниското, в лозето на нашия съсед, гроздоберът беше в разгара си и аз можех да видя щъкащите нагоре-надолу покрай асмите хора, които хвърляха гроздовете в каросерията на една моторизирана триколка. Затворих очи и се заслушах в заобикалящите ме звуци — кукуригането на петел, биещи камбани в далечината, лаещо куче, глас на жена, която вика децата си.

Историята на Чудовището от Флоренция започна да се оформя в главата ми.