Дъглас Престън, Марио Специ
Чудовището от Флоренция (46)

Глава 44

В продължение на една година, от януари 2005 до януари 2006, двамата адвокати на Специ се опитваха да разберат какви са обвиненията срещу него и не успяваха. Областният прокурор на Перуджа ги беше засекретил със заповед за segreto istruttorio, съдебна заповед, която прави незаконно разкриването на обвиненията под каквато и да е форма. В Италия след издаването на segreto istruttorio прокурорите често пускаха информация на избрани репортери, които я публикуваха без страх от съдебно преследване. Така прокурорите успяваха да представят своята гледна точка, а на журналистите беше забранено да публикуват каквото и да било друго. Като че ли същото се получи и сега. Вестниците твърдяха, че Специ е заподозрян за възпрепятстване на разследването на убийството на Нардучи, което породи съмнения, че е съучастник в убийството и подстрекател за прикриването му. Не беше ясно докъде щеше да доведе това.

През януари 2006 година книгата ни беше завършена и изпратена в издателската къща. Заглавието беше „Dolci Colline di Sangue“. Буквалният превод е „Прекрасните хълмове на кръвта“, заигравка с италианската фраза dolci colline di Firenze, прекрасните хълмове на Флоренция. Трябваше да излезе от печат през април 2006 година.

В началото на 2006 Специ ми се обади от уличен телефон във Флоренция. Каза, че докато работел върху съвсем различна история, която не била свързана с Чудовището от Флоренция, той се срещнал с един бивш затворник на име Луиджи Руоко, дребен престъпник, който, както се оказа, бил стар познайник на Антонио Винчи. Този Руоко разказал на Специ една невероятна история — която щяла буквално да взриви случая.

— Това е пробивът, който търся от двайсет години — каза Марио. — Дъг, това е направо невероятно. С тази нова информация случаят най-накрая ще бъде разрешен. Полицията подслушва телефона ми, имейлите също не са сигурни. Трябва да дойдеш в Италия — и аз ще ти разкажа всичко. Ще бъдеш част от това, Дъг. Двамата заедно ще разобличим Чудовището!

* * *

Аз и семейството ми излетяхме за Италия на 13 февруари 2006 година. След като ги оставих в един грамаден апартамент на Виа Гибелина, който бяхме наели от наш приятел, един от наследниците на Ферагамо, аз отидох у Специ, за да чуя невероятните новини.

Докато обядвахме, Марио ми разказа историята.

Няколко месеца по-рано правел проучване за една жена, измамена от лекар, който работел за фармацевтична компания. Лекарят я използвал, без нейно позволение, като тестов субект за ново психофарматропно лекарство. Случаят му бил представен от Фернандо Закариа, бивш полицейски детектив, някогашен агент под прикритие в наркотрафикантските кръгове, а сега президент на частна охранителна фирма във Флоренция. Поборник срещу неправдата, Закариа беше събирал доказателства про боно, които помогнали на жената да осъди лекаря за увреждането й посредством незаконните си експерименти и сега искаше Специ да напише материал за това.

Една вечер, докато Специ бил в дома на жената, заедно с майка й и Закариа, той случайно споменал за работата си върху случая на Чудовището от Флоренция и им показал снимката на Антонио Винчи, която случайно носел със себе си. Майката, която наливала кафе, погледнала към снимката и внезапно възкликнала:

— Я, Луиджи познава този мъж! Аз също го познавах, всичките ги познавах като млада. Помня как ме водеха на фестивалите им в провинцията.

Луиджи, когото споменала, бил бившият й съпруг Луиджи Руоко.

— Трябва да се срещна със съпруга ви — казал Специ.

На следващата вечер седели около същата маса: Закариа, Специ, жената и Луиджи Руоко. Руоко бил типичен пример за дребен гангстер, мълчалив, с бичи врат, едро ръбато лице и къдрава кафява коса. Облечен бил с анцуг. Погледът му обаче бил предпазлив, но открит, което допаднало на Специ. Руоко погледнал снимката и потвърдил, че познава Антонио, както и останалите сардинци много добре.

Специ му описал набързо случая на Чудовището от Флоренция, както и убеждението си, че Антонио може би е Чудовището. Руоко го слушал с интерес. След няколко минути Специ стигнал до същността на въпроса: дали Руоко знаел някоя тайна къща, която може да е била използвана от Антонио през периода, в който са били извършвани убийствата? Специ често ми беше казвал, че Чудовището сигурно е използвало някоя изоставена къща в провинцията, най-вероятно срутена, където се е оттегляло преди и след убийството, където е криело пистолета, ножа и другите предмети. По онова време област Тоскана била пълна с подобни изоставени къщи.

— Чувал съм да се говори за нея — каза Руоко. — Но не знам къде е. Но познавам човек, който знае. ̀Гнацио.

— Игнацио, разбира се! — възкликна Закариа. — Той познава цялата група сардинци!

Няколко дни по-късно Руоко се обадил на Специ. Разговарял бил с Игнацио и имал информация за убежището на Антонио. Специ и Руоко се срещнали пред един супермаркет извън Флоренция. Седнали в кафенето, където Марио си поръчал кафе, а Руоко пил кампари с капка „Мартини&Роси“. Онова, което Руоко имал да каже, било наелектризиращо. Игнацио не само знаел къде е убежището, но дори бил там месец по-рано заедно с Антонио. Видял стар скрин със стъклени врати, в който имало шест метални кутии, подредени в редица. Погледът му се плъзнал към чекмеджето, което не било напълно затворено, и зърнал два, може би три пистолета, единият от които може да е бил берета двайсет и втори калибър. Игнацио попитал сардинеца какво има в металните кутии и мъжът отговорил рязко: „Това са мои неща“, като се ударил силно в гърдите.

Шест метални кутии. Шест убити жени.

Специ едва сдържаше вълнението си.

— Точно тази подробност ме убеди — каза той, докато обядвахме. — Шест. Откъде би могъл да знае Руоко? Всички говореха за седем или осем двойни убийства. Но Руоко каза шест кутии. Шест: убитите от Чудовището жени, като се пропусне убийството от 1968 година, което не е извършил, и случая, в който по грешка уби двамата гейове.

— Но той не е осакатил всички жертви.

— Да, но експертите-психолози казаха, че от всяка жена е взел по нещо за спомен. На всяко местопрестъпление чантичката на момичето е намирана отворена на земята.

Аз го слушах като омагьосан. Ако беретата на Чудовището, най-търсеното оръжие в историята на Италия, се намираше в онзи скрин, заедно с предметите, отнети от жертвите, то това щеше да е новината на века.

Специ продължи.

— Помолих Руоко да отиде до къщата, за да може да ми опише точно къде се намира. Каза, че ще го направи. Срещнахме се отново няколко дни по-късно. Руоко ми каза, че отишъл и надникнал вътре — през прозореца се виждал скринът с шестте железни кутии вътре. Даде ми точни насоки къде се намира къщата.

— И ти отиде ли?

— Че как! Двамата с Нандо отидохме заедно. — Срутената къща, разказа Специ, се намирала в един огромен имот западно от Флоренция, наречен Вила Бибиани, близо до град Капрайа. — Вилата е наистина впечатляваща — каза Специ, — с градини, фонтани, статуи и с удивителен парк, пълен с редки дървета.

Той извади мобилния си телефон и ми показа две снимки, които беше направил на вилата. Зяпнах с уста, замаян от великолепието й.

— Как влезе?

— Никакъв проблем! Отворена е за посещения, когато има разпродажби на зехтин и вино, дават я под наем за сватби и други такива. Вратите са широко отворени и вътре дори има паркинг. Нандо и аз просто влязохме. На няколкостотин метра зад вилата един кален път води до две грохнали каменни къщи, едната от които отговаря на описанието на Руоко. До тях може да се стигне и по друг път през гората, много уединен.

— Не си проникнал вътре, нали?

— Не, не! Но си го помислих. Само за да проверя дали скрина наистина е вътре. Но това щеше да е истинска лудост. Не само че щеше да е нахлуване в чужд имот, но и какво щях да правя с кутиите и пистолета, щом ги намеря? Не, Дъг, трябва да се обадим на полицията и да я оставим да се оправя с тях — с надеждата после да пуснем новината.

— Обади ли се на полицията?

— Не още. Чаках те да дойдеш. — Той се наведе напред. — Само си помисли, Дъг. През следващите две седмици случаят на Чудовището от Флоренция може да бъде разгадан.

Тогава аз отправих към него една съдбоносна молба:

— Щом вилата е отворена за посещения, може ли да отидем да я видя?

— Разбира се — отвърна Специ. — Ще отидем още утре.