Дъглас Престън, Марио Специ
Чудовището от Флоренция (26)

Глава 24

Начело на Squadra Anti-Mostro застана нов полицейски инспектор на име Руджеро Перуджини. Няколко години по-късно Томас Харис щеше да създаде литературен портрет на Перуджини в романа си „Ханибал“, представяйки го с измисленото име Риналдо Паци. Докато правеше проучвания за книгата, Харис гостуваше в дома на главен инспектор Перуджини във Флоренция. (Разказваха, че Перуджини въобще не останал доволен от начина, по който Харис се отплатил за гостоприемството му — да изкорми и обеси неговото второ аз с главата надолу от палацо Векио.) Истинският инспектор имаше много по-достолепна фигура от своя вечно потен и угрижен двойник от филмовата версия, изигран от Джанкарло Джанини. Истинският Перуджини говореше с римски акцент, но с поведението и облеклото си, с начина, по който държеше бриаровата си лула, той приличаше повече на англичанин, отколкото на италианец.

Когато главен инспектор Перуджини застана начело на SAM, двамата с Виня започнаха случая на чисто. Перуджини тръгна с предположението, че преди Чудовището да започне да убива, пистолетът и куршумите по някакъв начин са напуснали групата сардинци. Разследването на Сардинската следа не доведе до никъде и той повече не се заинтересува от нея. Освен това гледаше скептично на уликите, събрани от местопрестъпленията — и може би беше прав. Огледът им беше, меко казано, некомпетентен. Едва последната сцена на престъпление беше оградена и запечатана от полицията. В останалите случаи хората идваха и си отиваха, вземаха гилзи, правеха снимки, пушеха и хвърляха угарките на земята, тъпчеха тревата и ръсеха навсякъде коса и влакна. Голяма част от събраните улики — а те бяха малко, — така и не бяха анализирани както трябва, а други, като парчето плат например, бяха изгубени или оставени да изгният. Следователите не бяха запазили образци от косите, дрехите или кръвта на жертвите, за да направят сравнения с взетите от заподозрените проби.

Вместо да се зарови отново в събраните улики или да прочете хилядите страници стенограми от разпитите, Перуджини се изкуши от идеята да разреши случая по съвременен начин — с компютри. Той обожаваше научните методи, използвани от ФБР за залавянето на серийни убийци. Накрая избърса праха от компютъра IBM, даден им от министерството на вътрешните работи, и го пусна.

Прегледа имената на всички мъже от областта на възраст между трийсет и шейсет години, които някога са били арестувани и зададе команда на компютъра да му изкара онези, които са били осъждани за сексуални престъпления. След това сравни времето, което са прекарали в затвора, с датите на убийствата, отделяйки онези, които са били зад решетките, когато Чудовището е убивало, от останалите, които са били на свобода. Съкрати списъка от хиляди до няколко десетки души. И там, сред тази възвишена компания, откри името на Пиетро Пачани — селянинът, който беше споменат в анонимното писмо след последното убийство на Чудовището.

След това Перуджини направи още едно търсене в компютъра, за да провери колко от тези заподозрени са живели около районите, където Чудовището е нанасяло своите удари. Името на Пачани отново изникна, след като Перуджини щедро разшири дефиницията „във или около“ така, че да обхване Флоренция и по-голямата част от сателитните градчета.

Появата на името на Пачани и във второто търсене подкрепи анонимното съобщение, което беше пристигнало на 11 септември 1985 година, подканяйки полицията „да разпита нашия съгражданин Пиетро Пачани, роден във Викио“. Така най-напредничавата система за криминални разследвания, компютърът, се свърза с най-древната система, анонимното писмо — и двете сочеха към един и същи човек: Пиетро Пачани.

Той се превърна в любимия заподозрян на Перуджини. Оставаше само да събере доказателства срещу него.

Инспекторът заповяда претърсването на дома на Пачани и откри нещо, което според него бе уличаващо доказателство — репродукция на „Пролет“ на Ботичели, прочутата картина, закачена в галерия „Уфици“, в която е изобразена и езическа нимфа, от чиито уста се сипят цветя. Картината напомни на Перуджини за златната верижка в устата една от първите жертви на Чудовището. Откритието толкова го впечатли, че той го използва за корица на своята книга за случая, която издаде след години — само че от устата на нимфата на Ботичели се лееше кръв вместо цветя. За подсилване на тълкуванието си Перуджини отбеляза също и плаката от порнографско списание, който беше закачен на стената в кухнята, обграден от снимки на Дева Мария и различни светци — на него гола до кръста жена бе захапала предизвикателно едно цвете.

Веднага след последното двойно убийство на Чудовището Пиетро Пачани беше вкаран в затвора по обвинение, че е изнасилвал дъщерите си. Това, според Перуджини, беше още една важна улика. Тя обясняваше защо през последните три години не бяха извършвани никакви убийства.

Но вниманието на инспектора беше привлечено най-вече от убийството през 1951 година. То беше извършено край Викио, родния град на Пачани, където Чудовището беше ударило два пъти. На пръв поглед убийството носеше неговия почерк: двама млади правят любов в колата си в гората Тасиная, когато са нападнати от убиеца, дебнещ от близките храсти. Тя е била едва на шестнайсет, красавицата на града и приятелка на Пачани. Любовникът й бил пътуващ търговец, който обикалял от град на град да продава шевни машини.

Но погледнато отблизо престъплението беше съвсем различно — кърваво, яростно и спонтанно. Пачани беше разбил главата на мъжа с камък, преди да го намушка с ножа. След това блъснал приятелката си на тревата и я изнасилил до мъртвото тяло на съперника си. Накрая метнал на рамо трупа на търговеца с намерението да го отнесе до близкото езеро. Но някъде по средата на полето се отказал и го хвърлил на земята. Криминалистите биха нарекли престъплението „неорганизирано“, противно на добре организираните убийства на Чудовището. Всъщност то беше толкова неорганизирано, че Пачани беше набързо заловен и осъден.

Убийството в гората Тасиная имаше древен привкус, престъпление от страст от някаква друга епоха. То може би е последната история за любов и убийство, обезсмъртена по традиционния тоскански начин. По онова време в Тоскана бил останал само един човек, който да практикува древната професия на cantastorie, или „певците на легенди“, един вид странстващи менестрели, които превръщат различните истории в песни. Алдо Феци обикалял из Тоскана облечен с яркочервено яке дори през августовските жеги, прескачал от град на град, от панаир на панаир, и пеел предания в рими, като едновременно с това показвал рисунки, илюстриращи действието. Феци композирал и много свои песни въз основа на различните истории, които бил събрал по време на пътуванията си; някои били весели, колоритни и нецензурни, докато други били трагични истории за ревност и убийство, отчаяна любов и кървави вендети.

Феци съчинил песен и за убийството в гората Тасиная, която пеел из северна Тоскана:

Сега ще ви изпея таз трагична песен.

В градчето Викио наблизо до Мугело,

В имението Патерно във фермата Ячиа,

Живял един млад мъж, жесток и груб.

Послушайте нататък и сълзи в очите ви ще бликнат.

Зовяли го Пиеро Пачани, на двадесет и шест години бил,

О, чуйте таз история, която в песен аз ще ви разкажа,

И от която кръвта във вените ви ще замръзне…

Перуджини смяташе за решаващо доказателство това, че Пачани, който наблюдавал двамата любовници от храстите, по-късно казал на следователите, че побеснял от гняв, щом видял как приятелката му оголва лявата си гръд пред съблазнителя; в този момент се хвърлил към тях. Това напомняше на Перуджини за лявата гръд, която беше изрязана при последните две жертви. Разголването на приятелката му, твърдеше той, е събитието, което отпушило жаждата за убийства на Пачани; тя се спотаила някъде в подсъзнанието му, само за да изригне отново години по-късно при подобни обстоятелства — когато забележи млади хора, които правят любов в кола.

Мнозина посочваха, че човек-десничар по-вероятно би се насочил към лявата гърда — а Чудовището се смяташе за такъв. Но това обяснение беше твърде елементарно за вкуса на Перуджини. Той пренебрегна първоначалните възстановки на престъпленията на Чудовището, които до голяма степен противоречаха на предположението, че Пачани е убиецът. И наистина, нямаше да е лесно да се свърже дебелият, нисък, алкохолизиран, набит стар селяк, който едва достигаше височина от метър и шейсет, с местопрестъплението в Джоголи, където убиецът се беше прицелил през процепа на прозореца, намиращ се на метър и осемдесет над земята. Още по-трудно беше да се постави този изкуфял селяндур на мястото на последното престъпление, в сечището Скопени, където убиецът беше надбягал двайсет и петгодишен младеж, който беше шампион сред аматьорите в сто метра гладко бягане. По това време Пачани беше на шейсет години, беше преживял сърдечен пристъп, пулмонален емфизем, и освен всичко останало, страдаше от хронична инфекция на ухото, спондилартроза, хипертензия, диабет и полипи по гърлото и бъбреците.

Останалите „уличаващи“ доказателства, които Перуджини и екипът му откриха в къщата на Пачани, включваха патрон за ловна пушка, две гилзи от снаряди (едната от които беше използвана вместо ваза за цветя), снимка на Пачани като млад, позиращ с пистолет в ръка, пет ножа, пощенска картичка от Каленцано, дневник, на чиято първа страница имаше грубо надраскана карта на път, който не можеше да бъде идентифициран, и купчина порнографски списания. Освен това той разпита няколко свидетели, които разказаха, че Пачани бил буен човек, бракониер, който на градските празненства не можел да си държи ръцете в джобовете и опипвал всички жени.

Но перлата в короната на уликите, открити в къщата на Пачани, беше една смущаваща картина. На нея беше нарисуван голям прозрачен куб, в който се намираше кентавър. Вместо глава, човешката половина на кентавъра беше увенчана с череп, и в дясната си ръка той държеше меч. Животинската част беше на бик, чиито рога образуваха лира. Това странно същество имаше едновременно мъжки и женски полови органи и огромни клоунски крака. То беше заобиколено от мумии, които приличаха на полицаи, а една от тях беше направила вулгарен жест. В ъгъла се беше намотала съскаща змия, която носеше шапка. А пред всичко това, най-показателни бяха седем малки кръста, забити в земята, заобиколени от цветя.

Седем кръста. Седемте престъпления на Чудовището.

Картината беше подписана „Пачани Пиетро“ и в заглавието й имаше правописна грешка: „Фантастичен сън“. Главен инспектор Перуджини предаде картината на един експерт по психологически изследвания. Заключението му беше: картината „съответства на личността на тъй нареченото Чудовище“.

През 1989 година Перуджини все повече стесняваше кръга около Пачани. Но преди да успее да му лепне етикет „Чудовището“, главният инспектор трябваше да обясни как пистолетът, използван при клановото убийство през 1968 година, се беше озовал в ръцете на Пачани. Той се справи с проблема по възможно най-простия начин: обвини Пачани в извършването и на това престъпление.

Съдия Марио Ротела, разследващият магистрат, наблюдаваше смаяно разследването на Перуджини, приемайки го като опит да изфабрикува чудовище от нищото, използвайки като отправна точка бруталната личност на Пиетро Пачани. Но опитът да го обвинят в извършването на двойното убийство през 1968 година, без да разполагат с доказателства, му дойде в повече. Това беше директна намеса в разследването на Сардинската следа. И като разследващ магистрат Ротела отказа да го одобри.

За разследването на Пачани инспектор Перуджини разполагаше с подкрепата на двама могъщи поддръжници: прокурорът Виня и полицията. Карабинерите поддържаха Ротела.

Борбата между Виня и Ротела, полиция и карабинери, най-накрая достигна своята кулминация. Виня водеше обвинението. Той твърдеше, че Сардинската следа е просто безплоден резултат от разследването на бръщолевенето на Стефано Меле и в продължение на години беше отвличала вниманието от главния проблем. Ротела и карабинерите трябваше да защитават разследването на Сардинската следа, но се оказаха в позицията на губещи. Бяха оставили главния си заподозрян Салваторе Винчи да им се изплъзне, след като получи оправдателна присъда в Сардиния. Ротела, със своето снизходително, надуто отношение и липсата на харизма, беше изключително непопулярен в пресата и обществото. Виня, от друга страна, се приемаше като герой. А на всичкото отгоре го имаше и Пачани — бруталния убиец, изнасилвана на дъщерите си, насилника на жена си, алкохолика, мъжът, който беше принудил семейството си да яде кучешка храна — същински звяр. За много флорентинци, дори да не беше истинското Чудовище, той в много аспекти се доближаваше до него.

Виня спечели. Полковникът от карабинерите, който ръководеше разследването на Чудовището, бе прехвърлен от Флоренция на друга позиция, а Ротела получи заповед да прекрати работата си по случая, да подготви заключителен доклад и да се оттегли. Според инструкциите докладът трябваше да изчисти сардинците от всякакви подозрения за участието им в убийствата, извършени от Чудовището.

Карабинерите се разгневиха от този обрат. Те официално се оттеглиха от разследването.

— Ако един ден — довери полковникът им на Специ — Чудовището се приближи до казармите ни с пистолет в ръка и парче месо, отрязано от жертвата му, нашата реакция ще бъде: „Иди в полицията, историята ти не ни интересува“.

Ротела подготви заключителния си доклад. Това беше един много любопитен документ. В повече от сто страници ясно, логично изложение той описваше развитието на разследването на сардинците. Описваше в детайли клановото убийство пред 1968 година, как е било извършено и кой е участвал в него. Проследяваше се възможният маршрут на беретата двайсет и втори калибър от Холандия през Сардиния до Тоскана, в ръцете на Салваторе Винчи. Изграждаше убедителен казус, че сардинците, които са участвали в убийствата през 1968 година, са знаели кой е отнесъл пистолета в дома си и съответно са били наясно за самоличността на Чудовището. И че тази личност е Салваторе Винчи.

А след това на последната страница изведнъж пишеше: „P.Q.M.^[1] разследването се прекратява.“ Той оттегляше всички обвинения срещу сардинците и официално ги освобождаваше от всякакви връзки с убийствата на Чудовището от Флоренция и с клановото убийство от 1968 година. Марио Ротела се отказа от случая и беше прехвърлен в Рим.

— Нямах друг изход — каза Ротела на Специ в интервю. — Този край донесе много горчивина на мен и на мнозина други.

Тогава — както и днес — беше ясно, че Ротела и карабинерите, независимо от множеството им грешки, всъщност бяха избрали правилния път. Най-вероятно Чудовището от Флоренция наистина беше член на сардинския клан.

Официалното закриване на Сардинската следа означаваше, че разследването на Чудовището щеше да продължи в единствената правилна посока.