Дъглас Престън, Марио Специ
Чудовището от Флоренция (49)

Глава 47

На следващия ден отидох в Перуджа заедно с Кристин и двете ни деца, като пътем минахме покрай езерото Тразимено. Перуджа, красив и древен град, се издигаше върху един неравен скалист хълм в горната част на долината на река Тибър, обграден от защитна стена, която до голяма степен е все още непокътната. Градът отдавна е център на науката, известен с множеството си университети и училища, някои от които отпреди петстотин години. Кристин смяташе, докато ме разпитват, да го разгледа заедно с децата и да обядват някъде. Аз на свой ред си мислех, че цялата история с разпита е един голям блъф, недодялан опит за сплашване. Не бях направил нищо нередно, не бях нарушил закона. Бях журналист и писател. Италия беше цивилизована държава. Тези думи не спирах да си повтарям наум, докато пътувахме натам.

Офисите на прокуратурата, където работеше областният прокурор, се намираха в модерна сграда, която се издигаше до древните градски стени. Въведоха ме в приятна стая на най-горния етаж. Двата прозореца предлагаха изглед към красивата умбрийска природа, мъглива и зелена, опръскана с дъждец. Бях се облякъл официално и носех под мишница сгънат на две брой на „Интернешънъл херълд трибюн“.

В стаята имаше петима души. Попитах ги за имената им и си ги записах. Тук беше единият от детективите, който ми беше връчил призовката, на име инспектор Кастели, облечен за случая с черно спортно сако и черна риза, закопчана догоре, с тонове гел на косата си. Там беше и един дребничък, изключително напрегнат капитан от полицията, на име Мора, с присадена оранжева коса, който изглеждаше решен да се представи добре пред областния прокурор. Имаше една русокоса жена-детектив, която по моя молба написа името си в тетрадката ми — все още не мога да разчета почерка й. Зад компютъра седеше стенографка.

Зад бюрото се мъдреше самият областен прокурор на Перуджа, Джулиано Минини. Беше нисък мъж на неопределима средна възраст, добре поддържан, с грижливо избръснато топчесто лице. Носеше син костюм и се държеше с достойнство, като чистокръвен италианец, жестовете му бяха спокойни и добре премерени, гласът — тих и учтив. Говореше изключително учтиво, обърна се към мен с „dottore“, което в Италия показва огромно уважение. Имах право на преводач, обясни ми той, но намирането му щеше да отнеме много време, през което щях да бъда задържан. Според него аз говорех достатъчно добре италиански. Попитах дали ми трябва адвокат и той ми отговори, че макар да е мое право, няма да имам нужда от него, тъй като просто ще ми зададат няколко рутинни въпроса.

Вече бях решил да не отстоявам журналистическите си права. Едно е да защитаваш правата си в собствената си държава, но нямах никакво намерение да влизам за това в чужд затвор.

Въпросите му бяха внимателни и задавани сякаш срамежливо. Секретарката вписваше въпросите и отговорите на компютъра. Понякога Минини перифразираше отговорите ми на по-правилен италиански, консултирайки се с мен дали точно това съм искал да кажа. В началото ме поглеждаше рядко, гледаше най-вече в записките и документите си, от време на време хвърляше по някой поглед през рамо към монитора на стенографката.

Накрая отказаха да ми дадат копие от разпита и от „заявлението“, което ме накараха да подпиша. Описаното тук се базира изцяло на записките ми веднага след разпита, както и на по-пълния опис на случилото се, който направих два дни по-късно по памет.

Минини ми зададе много въпроси за Специ, като винаги изслушваше с огромен интерес отговорите. Искаше да разбере какви са теориите ни за Чудовището. Разпита ме за единия от адвокатите на Специ, Алесандро Траверси. Познавам ли го? Срещал ли съм се с него? Специ обсъждал ли е с Траверси правни стратегии? Ако да, какви са били те? Беше особено настоятелен по този въпрос, опитваше се да разбере какво знам за правната защита на Специ. Искрено заявих, че не знам нищо. Той ми подаде един списък с имена и ме попита дали съм ги чувал. Повечето не ми бяха познати. Други, като Каламандреи, Пачани и Закариа, знаех добре.

Разпитът продължи около час и аз започвах да възвръщам увереността си. Дори усетих лъч надежда, че може би ще се измъкна навреме оттук, за да отида заедно с жена ми и децата на обяд.

След това Минини ме попита дали някога съм чувал името Антонио Винчи. Усетих как ме побиват студени тръпки. Да, отвърнах, името ми е познато. Откъде и какво знам за него? Казах, че сме го интервюирали и в отговор на следващите въпроси описах обстоятелствата, при които беше направено интервюто. Разпитът се насочи към оръжието на Чудовището. Специ споменавал ли го е? Какви са неговите теории? Казах му, че според нас оръжието не е напускало кръга от сардинци и че един от тях е станал Чудовището.

Тогава Минини изостави учтивия тон и гласът му се изпълни с гняв.

— Твърдите, че двамата със Специ продължавате да упорствате в това, макар че Сардинската следа беше закрита от съдия Ротела през 1988 година и сардинците бяха официално освободени от всякаква връзка с този случай?

Да, отвърнах му аз, и двамата продължаваме да смятаме така.

След това Минини насочи въпросите си към посещението ни във вилата. Тонът му стана по-мрачен, обвинителен. Какво сме търсили там? Къде сме ходили? За какво сме говорили? Специ и Закариа винаги ли са били пред очите ми? Има ли момент, когато дори за миг съм ги изпускал от поглед? Говорили ли сме за пистолет? За железни кутии? Някога обръщал ли съм се с гръб към Специ? Когато сме разговаряли на какво разстояние сме били един от друг? Видели ли сме някой друг там? Кого? Какво сме си казали? Какво е търсил Закариа там? Каква е била неговата роля? Говорил ли е за желанието си да стане министър на правосъдието?

Отговарях колкото се може по-искрено, опитвайки се да потисна ужасния си навик да засипвам с подробности.

Защо сме отишли там, попита най-накрая Минини.

Отвърнах, че това е обществено място и сме отишли там в ролята си на журналисти…

Щом произнесох думата „журналисти“, Минини ме прекъсна с висок глас, още преди да довърша изречението си. Произнесе гневна тирада, че това няма нищо общо със свободата на печата, че сме били свободни да пишем каквото ни е угодно, и че на него не му пука какво пишем. Това, каза той, е криминален случай.

Аз му отговорих, че има значение, защото сме журналисти…

Той отново ме прекъсна, засипвайки ме с думи, че свободата на печата е неприложима към това разследване и че не трябва да се позовавам втори път на нея. Попита ме със саркастичен глас дали това, че двамата със Специ сме журналисти означава, че не можем да бъдем и престъпници? Имах ясното усещане, че се опитва да ми попречи да кажа каквото и да било, свързано със свободата на печата или журналистическите привилегии, за да го няма в касетата със записа на разпита.

Започнах да се потя. Областният прокурор повтаряше едни и същи въпроси, перифразирани и под различна форма. Раздразнението му растеше и лицето му почервеня. Често караше секретарката да му чете предишните ми отговори.

— Преди казахте това, а сега казвате друго? Кое е истината, доктор Престън? Кое е вярното?

Започнах да обърквам думите. Честно казано моят италиански въобще не е добър, особено що се отнася до правната и криминоложка терминология. С нарастваща тревога осъзнавах, че със заекването си и колебливия си глас звучах като лъжец.

Минини ме попита саркастично дали поне си спомням, че на 18 февруари съм говорил със Специ по телефона. Отговорих объркано, че не мога да си спомня точно този разговор, защото тогава говорехме почти всеки ден.

— Чуйте това — каза Минини. Той кимна на стенографката, която натисна един от клавишите на компютъра. През тонколоните се разнесе сигнал свободно, след което се чу моят глас:

— Pronto.

— Ciao, sono Mario^[1].

Бяха записали телефонните ни разговори.

Двамата поговорихме известно време — аз слушах с изумление собствения си глас, който през подслушвателното устройство звучеше много по-чисто, отколкото през евтиния ми мобилен телефон. Минини пусна записа веднъж, след това още веднъж, после пак. Спря го на мястото, където Марио каза: „Направихме го.“ Той ме погледна с блестящи очи.

— Какво точно сте направили, доктор Престън? Обясних му, че Специ е имал предвид подаването на информация на полицията.

— Не, доктор Престън. — Той пусна записа още няколко пъти, като не спираше да ме пита: — Какво сте направили? Какво? — После се хвана за следващото изречение на Специ, в което той казваше: „Телефонът е грозен.“

— Какво означава това, че телефонът е грозен?

— Означава, че според него телефонът се подслушва. Минини се облегна назад и се усмихна триумфално.

— И защо, доктор Престън, се притеснявате, че телефонът се подслушва, ако не се занимавате с незаконна дейност?

— Защото не е приятно да ти подслушват телефона — отвърнах вяло аз. — Ние сме журналисти. Пазим работата си в тайна.

— Това не е отговор, доктор Престън.

Манини отново започна да пуска записа. Спираше се на отделни други думи, като отново питаше какво сме имали предвид аз или Специ, сякаш смяташе, че говорим кодирано, като мафията. Попита ме дали Специ е имал пистолет в колата. Попита ме дали Специ е носел пистолет със себе си по време на посещението ни във вилата. Искаше да знае точно какво бяхме правили там и къде сме ходили, минута по минута. Минини отхвърляше всичките ми отговори.

— В този разговор се крие много повече, отколкото признавате, доктор Престън. Вие знаете много повече, отколкото ни разкривате.

Искаше да разбере какво доказателство може да са скрили сардинците във вилата, в кутиите, и аз му казах, че не знам. Опитайте се да отгатнете, каза той. Отвърнах, че може да са оръжия или някаква друга улика — бижута от жертвите, може би парчета от телата.

— Парчета от телата? — възкликна невярващо прокурорът, поглеждайки ме така, сякаш съм се побъркал, щом мога да си мисля такива отвратителни неща. — Но убийствата бяха извършени преди двайсет години!

— Но в доклада на ФБР пише…

— Чуйте го отново, доктор Престън! — И той натисна бутона, за да пусне отново записа.

Този път се обади капитанът от полицията. Гласът му беше напрегнат и писклив като на котка.

— Много ми е странно, че точно тук Специ се засмива. Защо се смее? Случаят на Чудовището от Флоренция е един от най-трагичните в историята на италианската република и въобще не е за смях. Защо се смее Специ? Какво толкова му е смешното?

Аз се въздържах от отговор, тъй като въпросът не беше адресиран към мен. Но неуморимият човечец искаше отговор, затова се обърна към мен и повтори въпроса.

— Не съм психолог — отвърнах колкото се може по-студено, но съсипах желания ефект като обърках думата psicologo и трябваше да ме поправят.

Капитанът ме гледаше с присвити очи, след което се обърна към Минини с изражението на човек, който нямаше да позволи да го баламосват.

— Искам това да бъде отбелязано в протокола — изврещя той. — Много е странно, че се смее в онзи момент. Това не е психологически нормално, не, въобще не е нормално.

Помня как в този момент погледнах Минини и установих, че е вперил поглед в мен. На лицето му беше изписано презрение — и триумф. Внезапно осъзнах защо: беше очаквал да излъжа и аз бях отвърнал на очакванията му. За негово огромно удоволствие бях доказал, че съм виновен.

Но за какво?

Заеквайки, попитах дали смятат, че сме извършили някакво престъпление във вилата.

Минини се изпъна в стола си и с триумфален глас отговори:

— Да.

— Какво?

Гласът му прогърмя:

— Двамата със Специ сте подхвърлили или сте възнамерявали да подхвърлите оръжие, или някаква друга фалшива улика във вилата, в опит да натопите невинен човек, че е Чудовището от Флоренция, да разстроите разследването и да отклоните подозренията от Специ. Това сте правили там. Думите му „направихме всичко“ са означавали точно това. След това сте се опитали да се обадите на полицията. Но ние успяхме да ги предупредим точно навреме — така измамата ви няма да свърши работа!

Слушах го смаян. Казах, запъвайки се, че това е само теория, но Минини ме прекъсна:

— Никаква теория не е! Това са фактите! А вие, доктор Престън, знаете много повече за тая работа, отколкото показвате. Осъзнавате ли колко са ужасни тези престъпления? Знаете много добре, че Специ е бил разследван за убийството на Нардучи и според мен знаете доста неща за него. Това ви прави съучастник. Да, доктор Престън, мога да го доловя в гласа ви по телефона, усещам осведомеността, близките връзки с тези събития. Чуйте отново. — В гласа му се усети прикрито тържество. — Чуйте собствения си глас!

И може би за десети път пусна записа.

— Може да са ви заблудили — продължи той, — но не ми се вярва. Знаете много добре. А сега, доктор Престън, ще ви дам последен шанс — последен — да ни разкажете какво знаете — или ще ви обвиня в лъжесвидетелстване. Не ме интересува, ще го направя, дори ако се разчуе по цял свят.

Усетих, че ми се повдига и изпитах внезапна нужда да се облекча. Попитах къде е тоалетната. Върнах се след няколко минути, без да успея да се взема в ръце. Бях ужасно изплашен. Щом приключеха с разпита, щяха да ме арестуват и да ме вкарат в затвора, и повече нямаше да видя жена си и децата. Подхвърляне на фалшиви улики, лъжесвидетелстване, съучастничество в убийство… И то не кое да е, а онова, което бе свързано с Чудовището от Флоренция… Като нищо можех да се озова до края на живота си в италиански затвор.

— Казах ви истината — успях да произнеса с дрезгав глас. — Какво още искате от мен?

Минини махна с ръка и секретарката му подаде правното томче, което лежеше на бюрото му. Той го отвори на нужната страница. Със сериозен глас, подходящ за погребално слово, той започна да чете закона. Разбрах, че вече съм indagato (подведен под отговорност) за премълчаване на факти и лъжесвидетелстване. Обяви, че разследването ще бъде прекратено, за да мога да напусна Италия, но ще бъде подновено след като приключи разследването на Специ.

Накратко, трябваше да напусна Италия и повече да не се връщам.

Секретарката разпечата копие на протокола. Продължилият два часа и половина разпит беше сведен до две страници с въпроси и отговори, които аз поправих и подписах.

— Мога ли да го запазя?

— Не. Той е под segreto istruttorio.

Изправих се вдървено, взех си вестника, пъхнах го под мишница и се обърнах да си вървя.

— Ако все пак решите да говорите, доктор Престън, ние сме тук.

С омекнали крака излязох на улицата и тръгнах под зимния дъждец.