Дъглас Престън, Марио Специ
Чудовището от Флоренция (34)

Глава 32

Двамата със Специ станахме приятели. Приблизително три месеца, след като се запознахме, неспособен да забравя историята на Чудовището, аз му предложих да напишем заедно една статия за американско списание. Обадих се на моя редактор в „Ню Йоркър“ и му подхвърлих идеята. Получихме работата.

Но преди да се хванем за писалките, аз се нуждаех от един бърз курс от „монстролога“. Два пъти седмично пъхах лаптопа си в раницата, яхвах колелото и изминавах десетте километра до апартамента на Специ. Последният километър беше убийствено изкачване по хълма през чворестата маслинова горичка. Апартаментът, в който живееше с белгийската си съпруга Мириам и дъщеря им, се намираше на последния етаж в една стара вила и имаше дневна, трапезария и голяма тераса с изглед към Флоренция. Специ работеше в таванската стая, която беше претъпкана с книги, вестници, рисунки и снимки.

Когато пристигнех, намирах Специ в трапезарията, лапнал неизменната цигара „Голоаз“, във въздуха се носеха пластове дим, по масата бяха пръснати листи и фотографии. Докато работехме, Мириам ни носеше горещо еспресо в малки чашки. Преди тя да влезе в стаята, Специ винаги скриваше снимките от местопрестъпленията.

Първата му работа беше да ме образова по случая. Премина хронологично през цялата история с подробности, като от време на време изваждаше по някой документ или снимка от купчината. Общувахме изцяло на италиански, тъй като английският на Специ беше елементарен, а аз бях решен да използвам всяка възможност, за да науча езика по-добре. Докато той говореше, аз си водех бързо бележки на лаптопа.

— Добра работа, а? — казваше често той, след като си припомнеше с подробности някой особено забележителен пример на следователска некомпетентност.

— Si, professore — отвръщах аз.

Схващанията му за случая не бяха сложни. Към конспиративните теории, предполагаемите сатанински ритуали, скритите организатори и средновековните култове изпитваше единствено презрение. Според него най-елементарното и очевидно обяснение беше единственото правилно обяснение: Чудовището от Флоренция беше самотен психопат, който убиваше двойки по някакви си свои извратени, сексуални причини.

— Ключът към идентифицирането му — не спираше да повтаря Специ, — е пистолетът, използван в клановото убийство от 1968 година. Проследете пистолета и ще намерите Чудовището.

През април, когато лозята започваха да се обличат в зелени листа, Специ ме отведе на мястото, където през 1984 година близо до Викио бяха убити Пиа Ронтини и Клаудио Стефаначи. Викио се намира на север от Флоренция, в района, познат като Мугело, където стръмните и обрасли хълмове се устремяват нагоре към великолепните Апенини. В началото на шейсетте, след като емигрирали в Тоскана, тук се установили сардинските овчари, за да отглеждат овцете си на планинските ливади. Произвежданото от тях сирене пекорино е много търсено и се е превърнало в запазена марка на Тоскана.

Пътувахме по един селски път, който следваше течението на реката. Бяха минали години от последното идване на Специ тук, така че трябваше да спрем няколко пъти, преди да намерим точното място. Една отбивка от пътя водеше до мястото, известно сред местните като да бошета, Малката гора. Паркирахме и тръгнахме пеша. Пътят свършваше в подножието на един хълм, обрасъл с дъбови дървета, в подножието на който имаше поле с лековити растения. Една стара каменна къща с глинен покрив се издигаше на няколко ярда от него. Потокът, скрит от тополите, прекосяваше долината. Зад къщата се издигаха хълмове, които преминаваха в сини планини. По полегатите склонове на хълмовете се виждаха смарагдовозелените пасища, из които художникът Джото беше скитал като дете през 1200-та година, пасял овце, фантазирал си и рисувал картини в пръстта.

Пътят свършваше при гробовете на жертвите. Два бели кръста се издигаха над тревата. В два стъклени буркана бяха подредени пластмасови цветя, избелели от слънцето. Върху напречните греди на кръстовете бяха подредени монети; гробовете се бяха превърнали в място за поклонение на младите двойки от района, които оставяха монетите в знак на любовта си един към друг. Слънцето сипеше лъчи над долината, носейки със себе си аромата на цветя и прясно окосени ливади. Наоколо пърхаха пеперуди, птички чуруликаха в гората, а синьото небе беше изпъстрено с бели облаци.

С цигара в ръка, Марио ми описа набързо сцената на местопрестъплението, докато аз си водех бележки. Показа ми къде е бил паркиран светлосиният фиат панда на двамата влюбени и къде в гъстия храсталак може би се е криел убиецът. Показа ми къде са се намирали гилзите, изхвърляни след всеки изстрел, които подсказваха какъв е бил моделът и редът на стрелба. Тялото на момчето е било намерено на задната седалка, свито почти като зародиш, сякаш за да се предпази. Убиецът първо го застрелял и после го намушкал няколко пъти в ребрата — или за да се убеди, че го е убил, или изразявайки по този начин презрението си.

— Случило се е в около десет без десет вечерта — каза Специ. После посочи към полето от другата страна на реката. — Знаем това, защото фермерът, който орял нивата си през нощта, за да избегне дневната жега, чул изстрелите. Помислил си, че гърми ауспух.

Последвах Марио в откритата нива.

— Завлякъл и оставил тялото тук, където можело да се види от къщата. На абсурдно открито място. — Той посочи фермата с ръката, в която държеше цигарата си; във въздуха се издигаха облачета пушек. — Сцената беше ужасна. Никога няма да я забравя. Пиа лежеше по гръб с разперени ръце, като разпъната на кръст. Ясните й сини очи бяха отворени и се взираха в небето. Може и да прозвучи ужасно, но нямаше как да не забележа колко е красива.

Ние стояхме в полето, а край нас жужаха мързеливи пчели. Бях приключил със записките. През дърветата до нас достигаше ромонът на дърветата. Отново не усетих никакво зло. Напротив, мястото ми се струваше толкова спокойно, дори свято.

След това отидохме във Викио. Това беше малък град сред тучни пасища покрай река Сиеве. В центъра на калдъръмения площад се издигаше трийсетметрова статуя на Джото, който държеше в ръка палитра и четки. Наблизо се намираше малкият магазин за домашни потреби, собственост на семейство Стефаначи, където беше работил Клаудио Стефаначи.

Обядвахме в една скромна кръчма на площада и тръгнахме по една странична уличка, за да посетим Уини Ронтини, майката на убитото момиче. Стигнахме до висока каменна стена е желязна порта, която заобикаляше голяма градска вила, една от най-впечатляващите във Викио. През портата се виждаше буренясала италианска градина. Зад розовите храсти се издигаше фасадата на триетажната къща, която беше занемарена, бледожълтата мазилка се беше напукала и падаше. Външните прозорци на вилата бяха затворени. Къщата изглеждаше изоставена.

Натиснахме звънеца до желязната порта и през малкия говорител се разнесе треперлив глас. Марио се представи и механизмът на вратата изщрака. Уини Ронтини ни посрещна на входа и ни покани в тъмната къща. Тя вървеше бавно и тежко, сякаш носеше тежък товар.

Последвахме я в мрачната дневна, в която почти липсваше обзавеждане. Щорите на единия прозорец бяха полуспуснати, пропускайки слаб лъч светлина, който прорязваше тъмнината. Въздухът миришеше на стари дрехи и препарат за полиране на мебели. Къщата беше почти празна, останали бяха само няколко износени мебели, тъй като всичките антики и сребро отдавна бяха разпродадени, за да финансира търсенето на убиеца на дъщеря си. Синьора Ронтини беше толкова бедна, че дори не можеше да си позволи телефон.

Ние седнахме на избелелия диван, вдигайки облак прах, а синьора Ронтини се отпусна бавно в едно кресло срещу нас. Бледата й кожа, фината коса и небесносините очи разкриваха датския й произход. На шията си носеше златна верижка с инициали П и К, за Пиа и Клаудио.

Тя говореше бавно, думите излизаха така, сякаш за тях бяха закачени тежести. Марио й разказа за нашия писателски проект и намерението ни да продължим да търсим истината. Тя заяви равнодушно, сякаш това повече не я интересува, че извършителят е Пачани. Разказа ни, че съпругът й Ренцо, високоплатен морски инженер, който беше обиколил целия свят, напуснал работата си, за да търси правосъдие. Всяка седмица той посещавал полицейския щаб във Флоренция, за да пита има ли нещо ново и да се консултира със следователите, като самият той беше обявил голяма парична награда за информация. Беше се появявал няколко пъти по телевизията и радиото, молейки за помощ. Неведнъж го бяха мамили. Накрая здравето му се беше съсипало и финансите му пресъхнаха. Ренцо починал от сърдечен удар на улицата пред полицията след поредното посещение. Синьора Ронтини останала съвсем сама в голямата вила, продавайки мебелите един по един и задлъжнявайки все повече.

Марио я попита за огърлицата.

— За мен — отвърна тя, като я докосна, — животът свърши в онзи ден.