Дъглас Престън, Марио Специ
Чудовището от Флоренция (13)

Глава 11

През есента и зимата на 1982–83 година Марио Специ написа книга за Чудовището от Флоренция. Озаглавена „Il Mostro di Firenze“, тя беше издадена през месец май. В нея се проследяваше развитието на случая от убийствата през 1968 година до двойното убийство в Монтеспертоли. Тиражът й беше изчерпан за нула време от публиката, ужасена от онова, което можеше да донесе със себе си настъпващият летен сезон. Но с настъпването на благоуханните летни нощи не се чу нищо за нови убийства. Флорентинци се изпълниха с надежда, че може би този път полицията е заловила правилния човек.

Овен с писането на книгата и публикуването на материали по случая с Чудовището, онова лято Специ написа и една кратка статия за млада кинопродуцентка на име Цинция Торини, която беше продуцирала кратък документален филм за живота на Берто, последният лодкар, който прекарвал пътници през река Арно — възрастен, съсухрен човечец, който развличаше пътниците си с истории, легенди и стари тоскански поговорки. Торини остана доволна от статията на Специ и прочете с интерес книгата му за Чудовището. След това му се обади с предложението да заснемат филм за Чудовището на Флоренция и Специ я покани на вечеря в апартамента си. Това щеше да е късна вечеря дори по италианските стандарти, защото Специ спазваше журналистическия час.

И така вечерта на 10 септември 1983 година Торини подкара колата си по стръмния път, който водеше към апартамента на Специ. Както можеше да се очаква от човек от киносредите, Торини имаше живо въображение. По-късно щеше да разкаже, че дърветата от двете страни на пътя приличали на костеливи ръце, които се кривят и протягат нокти към нея на вятъра. Тя не спираше да си задава въпроса дали не си е изгубила ума да отива в сърцето на флорентинските хълмове в безлунната съботна нощ, за да разговаря с някакъв човек за ужасните престъпления, извършвани точно в този район в точно такива безлунни съботни нощи. На един от завоите на криволичещия път фаровете на нейния стар фиат 127 осветиха нещо, което се белеещо в мрака. „Нещото“ се изправи, разгъна се и стана огромно. Откъсна се от асфалта и безшумно се издигна като мръсен чаршаф, понесен от вятъра. Оказа се, че това е голям бял бухал. Торини усети как стомахът й се свива от страх, защото италианците, също като римляните преди тях, вярват, че е лоша поличба да видиш бухал през нощта. Едва се сдържа да не обърне колата и да си тръгне.

Тя спря на малкия паркинг пред огромната желязна порта на старата вила, превърната в жилищна кооперация, и натисна звънеца. Щом Специ отвори вратата, безпокойството й веднага изчезна. Апартаментът беше гостоприемен, топъл и ексцентричен — стара маса за игра на карти от седемнайсети век беше превърната в маса за кафе, по стените висяха стари фотографии и картини, в единия ъгъл се виждаше камина. Масата за вечеря беше сложена на терасата с изглед към обсипаните с блещукащи светлинки хълмове. Торини се присмя вътрешно на ирационалните си страхове и ги изхвърли от мислите си.

Те прекараха по-голямата част от вечерта, обсъждайки възможността да заснемат филм за Чудовището от Флоренция.

— Според мен ще бъде доста трудно — каза Специ. — На историята й липсва централен герой — убиецът. Съмнявам се, че полицията е заловила точния човек — онзи, който е в затвора в очакване на процеса, Франческо Винчи. Може да се каже, че това е една детективска история без край.

Торини обясни, че това не е проблем.

— Главният герой не е убиецът. Това е самата Флоренция — градът, който открива, че е приютил в себе си едно чудовище.

Специ обясни защо смята, че Франческо Винчи не е Чудовището.

— Единственото, което имат срещу него е, че той е бил любовник на първата убита жена, че е биел приятелките си и че е престъпник. Според мен всичко това работи в негова полза.

— Защо смяташ така? — попита Торини.

— Той харесва жените. Има голям успех сред тях, а това е достатъчно, за да ме убеди, че той не е Чудовището. Удря ги, но не ги убива. Чудовището унищожава жените. То ги мрази, защото ги иска, а не може да ги има. В това се изразява неговото безсилие, неговото клеймо, затова той може да ги притежава по единствения възможен начин, като открадне най-показателната за тяхната женственост част.

— Щом смяташ така — рече Торини, — тогава значи Чудовището е импотентен. Така ли мислиш?

— В известна степен.

— Какво е мнението ти за ритуалните аспекти на убийствата, за внимателното разположение на телата? Лозовата пръчка, пъхната във вагината, например, която напомня думите на Свети Йоан, че „всяка пръчка в Мене, която не дава плод, Той я отрязва.“? Убиец, който наказва двойките за това, че правят секс, без да са сключили брак?

Специ издуха струйка дим към тавана и се засмя.

— Това са пълни глупости. Знаеш ли защо е използвал тази стара лозова пръчка? Ако прегледаш снимките от местопрестъплението, ще видиш, че са били паркирали до едно лозе! Той просто е грабнал най-близката пръчка, която е успял да намери. Според мен използването на пръчките, за да насили жените просто показва, че той не е точно Супермен. Не е изнасилил жертвите си просто, защото не може.

Към края на вечерята Специ отвори книгата си и прочете на глас последната страница.

— Мнозина следователи смятат, че случаят на Чудовището от Флоренция е разрешен. Но ако в края на вечеря, прекарана в приятна компания, ме попитате за моето мнение, аз ще ви кажа истината: че в неделя сутринта отговарям на първото позвъняване по телефона със страх. Особено ако предишната събота вечер е имало новолуние.

След това Марио затвори книгата и на терасата, която гледаше към хълмовете на Флоренция, се възцари мълчание.

В този момент телефонът иззвъня.

Обаждаше се лейтенантът на местните карабинери, един от контактите на Специ.

— Марио, току-що са намерили двама души, убити в каравана край Джоголи, над Галуцо. Дали е Чудовището? Не знам. Мъртвите са двама мъже. Но ако бях на твое място, щях да отида да хвърля едно око.