Дъглас Престън, Марио Специ
Чудовището от Флоренция (39)

Глава 37

Двамата със Специ изпратихме статията за Чудовището от Флоренция на „Ню Йоркър“ през лятото на 2001 година. Със семейството ми се прибрахме в Щатите, в старата семейна ферма на мейнското крайбрежие. Голяма част от лятото прекарах в работа с редактора на „Ню Йоркър“, преработвайки и проверявайки фактите в материала. Накрая беше определен колебливо за печат за третата седмица на септември 2001 година.

Двамата със Специ очаквахме бурна реакция в Италия след публикацията. Италианците отдавна бяха решили, че виновникът е Пачани и неговите другари по чашка. Повечето италианци бяха приели и теорията на Джутари, че Пачани и съдружие бяха работили за някакъв сенчест, могъщ култ. Докато американците щяха да изпръхтят презрително пред идеята, че зад убийствата стои някаква сатанинска секта, италианците въобще не я приемаха като необичайна и невероятна. От самото начало имаше слухове, че убийствата са поръчани от някаква важна и могъща персона, лекар или благородник. Сатанинската секта изглеждаше логично продължение на тази идея и повечето италианци я смятаха за правдоподобна.

Ние се надявахме да нарушим спокойствието им.

Статията в „Ню Йоркър“ представи много добре обоснована теория, че Пачани не е Чудовището. В такъв случай неговите „другари по чашка“ се оказваха лъжци и теорията на Джутари за сатанинската секта, изградена върху техните показания рухваше. Което оставяше само една възможност за разследване: Сардинската следа.

Познатият на Марио карабинер беше продължил тайното си разследване на Сардинската следа. Таен информатор от средите им, чиято самоличност дори аз не знам, беше казал на Марио, че чакат подходящия момент, за да разкрият резултатите от работата си. „Il tempo и ип galantuomo — беше казал информаторът на Специ. — Времето е същи джентълмен.“ Специ се надяваше, че публикацията в „Ню Йоркър“ ще подтикне карабинерите към действия, ще вкара разследването в правилния коловоз — и ще доведе до разкриването на Чудовището.

— Италианците — ми каза Марио, — са много чувствителни към общественото мнение в Америка. Ако американско списание от ранга на „Ню Йоркър“ обяви Пачани за невинен, това ще предизвика фурор, и то какъв!

В края на лятото на 2001 година семейството ни започна да се подготвя да отлети от Бостън за Флоренция на 14 септември, за да могат децата да бъдат готови да тръгнат на училище на седемнайсети.

На 11 септември 2001 година всичко се промени.

Някъде около два часа след обяд в онзи дълъг и ужасен ден, аз спрях телевизора в кухнята на старата семейна къща в Мейн. Трябваше да изляза от дома. Взех с мен шестгодишния ми син Айзък и излязох на разходка. Денят блестеше в цялото си есенно великолепие, последните изблици на живот преди настъпването на зимата, студеният въздух хапеше и миришеше на пушек, а небето беше ярко синьо. Прекосихме наскоро окосената поляна зад къщата, минахме през ябълковата градина и поехме надолу по изоставения черен път през гората. След около една миля свихме от пътя и тръгнахме между дърветата в търсене на бобровото изкуствено езерце, скрито дълбоко в гората, където живееха лосовете. Исках да се отдалеча от всякакво човешко присъствие, да избягам, да се изгубя, да намеря място, незасегнато от всекидневните ужаси. Проправихме си път през смърчовия гъсталак и се запрепъвахме през тресавища и пръст, покрита с торфен мъх. Някъде след около осемстотин метра през клоните на дърветата проникна слънчев лъч и ние се озовахме пред езерцето. Повърхността на водата беше абсолютно неподвижна и черна, отразяваща надвисналата над нея гора. Тук-там се забелязваха нападали червени листа от кленовете, струпани в единия край на езерцето. Въздухът миришеше на зелен мъх и гнили борови иглички. Това безименно езерце беше едно първично място, отвъд доброто и злото.

Докато синът ми събираше изгризани от бобрите пръчки, аз се спрях за миг, за да събера мислите си. Чудех се дали трябва да напусна страната си в момент, когато е нападната. Не знаех дали е безопасно да летя с децата. Замислих се как този ден ще се отрази на живота ни в Италия. Тогава ми хрумна, че в светлината на последните събития статията ни за Чудовището от Флоренция най-вероятно няма да бъде публикувана.

Както повечето американци и ние решихме да продължим да живеем както досега. Отлетяхме за Италия на 18 септември, малко след като полетите бяха подновени. Италианските ни приятели бяха подготвили вечеря в наша чест в апартамента ни на площад „Санто спирито“, откъдето се виждаше великолепната ренесансова църква, построена от Брунелески. Когато влязохме в апартамента, все едно се озовахме на погребение; италианските ни приятели се приближаваха един след друг, някои със сълзи в очите, прегръщаха ни и изказваха своите съболезнования. Вечерята премина в мрачно, а накрая една приятелка, която преподаваше гръцки в университета на Флоренция, изрецитира стихотворението на Константинос Кавафис „В очакване на варварите“. Каза го първо в оригинал, на гръцки, след това на италиански. Стихотворението описваше как римляните очакват пристигането на варварите, и аз никога няма да забравя последните стихове:

Защото падна здрач, а варварите не дойдоха.

Завърнаха се пратениците от границата

и казаха, че варвари не съществуват вече.

Сега какво ще стане с нас без варвари?

Та тези хора бяха някакво си разрешение^[1]

Както бях очаквал, „Ню Йоркър“ не пусна статията за Чудовището, плати ни пълния хонорар и ни върна правата, за да можем да я предложим някъде другаде. Направих няколко неуспешни опита да я пласирам в друго списание, но след 11 септември никой не се интересуваше от някогашен сериен убиец в чужда страна.

В дните след единайсети септември много коментатори в телевизията и пресата размишляваха в претенциозен стил за природата на злото. Много величия на литературата и културата бяха поканени да изкажат важното си мнение. Политици, религиозни лидери и експерти по психология безспир разсъждаваха по въпроса. Бях поразен от абсолютната им неспособност да обяснят този загадъчен феномен и започнах да си мисля, че една от основните характеристики на злото е неговата непонятност. Не можете да погледнете злото в лицето; то няма лице. Няма тяло, кости, кръв. Всички опити да бъде описано завършват с многословие и самозаблуда. Може би точно затова, мислех си аз, християните са измислили дявола, а разследващите Чудовището са измислили сатанинската секта. И двете бяха, както пишеше в стихотворението, „някакво си разрешение“.

По онова време започнах да осъзнавам собствената си вманиаченост по случая. През дванайсетте години писане на трилъри, които изобилстваха от насилие и убийства, се бях опитвал да разбера същността на злото. Чудовището от Флоренция ме привличаше, защото то представляваше път към пустошта. Случаят беше най-чистото проявление на зло, с което се бях сблъсквал досега. На първо място това беше злото в извратените убийства от страна на едно емоционално разстроено човешко същество. Но в случая се срещаха и други типове зло. Някои от следователите, прокурорите и съдиите, ангажирани в него, чиято задача беше да открият истината, очевидно се интересуваха повече от използването му за добиване на слава. Ангажирани с една-единствена неправилна теория, те отказваха да променят мнението си, когато се сблъскваха с противоречиви доказателства. Интересуваха се повече от спасяването на репутацията си, отколкото от спасяването на хората, стараеха се повече да изстрелят кариерите си във възходяща линия, отколкото да вкарат Чудовището зад решетките. Необяснимото зло трупаше около Чудовището пласт след пласт от лъжи, суета, амбиция, арогантност, некомпетентност и безотговорност. Убийствата на Чудовището бяха като метастазирали ракови клетки, използвали потока на кръвта, за да достигнат до някое меко, тъмно местенце, където се деляха, размножаваха, изграждаха собствена мрежа от кръвоносни съдове и капиляри, за да се хранят, поглъщат, разширяват и най-накрая да убият.

Знаех, че Марио Специ се беше преборил със злото, излъчвано от случая на Чудовището. Един ден го попитах как е успял да се справи с целия този ужас — злото, — което започваше да засяга и мен.

— Никой не разбира злото по-добре от брат Галилео — каза ми той, имайки предвид францисканския монах-психоаналитик, към когото се беше обърнал за помощ, когато ужасът беше започнал да взема надмощие. Брат Галилео отдавна беше починал, но Марио му беше признателен, че е спасил живота му по време на убийствата. — Той ми помогна да разбера онова, което е неразбираемо.

— Помниш ли какво ти каза?

— Мога да ти го кажа съвсем точно, Дъг. Записах си го в една тетрадка.

Той намери записките си от сеансите, където брат Галилео беше говорил за злото, и ми ги прочете. Старият монах беше започнал със силна игра на думи, възползвайки се от факта, че италианската дума за „зло“ и „болест“ е една и съща, male, и думата за „говор“ и „учене“ също е една и съща, discorso.

„Патологията“ може да бъде определена като discorso sul male [изучаване на болестта (злото)] — беше казал брат Галилео. — Аз предпочитам да я определям като male che parla [зло (или болест), което говори]. Същото е и при психологията, която представлява „изучаване на психиката“. Но аз предпочитам „изучаване на психиката, която се мъчи да говори чрез невротичните си смущения“.

Между нас вече не съществува истинско общуване, защото самият ни език е болен, а болестта на нашето говорене води до разболяване на тялото ни, до невроза, дори до психични заболявания.

Когато вече не мога да общувам чрез слово, ще говоря посредством болестта. Симптомите ми оживяват. Те изразяват нуждата на душата ми да се себеизрази, но не може, защото ми липсват думи и защото онези, които трябва да слушат, не могат да чуят нищо друго, освен собствените си гласове. Езикът на болестта се разбира най-трудно. Той представлява крайна форма на изнудване, която отхвърля всичките ни усилия да й платим, за да се освободим от нея. Това е последният ни опит за комуникация.

Психическите болести се появяват в самия край на тази борба да бъдем чути. Това е последното убежище на една отчаяна душа, която най-накрая е разбрала, че никой не я слуша и никога няма да я слуша. Лудостта е отказ от всички усилия да бъдем разбрани. Тя представлява един безкраен вик на болка и нужда, потъващ в абсолютна тишина и неразбиране от обществото. Вик без ехо.

Това е природата на злото в Чудовището от Флоренция. Това е природата на злото и във всеки един от нас. Всички ние крием по едно Чудовище в себе си; разликата е в степента, а не във вида му.

* * *

Специ беше съкрушен, че статията ни така и не видя бял свят. Това беше силен удар по продължителните му усилия да свали маската на Чудовището. Разочарованието и чувството за безизходица още повече задълбочиха вманиачаването му по случая. Аз се прехвърлих към други занимания. Същата година започнах работа по нов трилър, „Огън от ада“, заедно с дългогодишния ми съавтор Линкълн Чайлд, с когото бяхме създали серия бестселъри с главен герой специалният агент от ФБР Пендъргаст. Действието на „Огън от ада“ се развиваше отчасти в Тоскана и включваше сериен убиец, сатанински ритуали и една изгубена цигулка „Страдивариус“. Чудовището от Флоренция беше мъртво и аз започнах да изрязвам трупа му от съзнанието си.

Един ден, докато се разхождах из Флоренция, минах покрай малък магазин, където продаваха подвързани на ръка книги. Това ми подсказа една идея. Прибрах се у дома, разпечатах статията за Чудовището в книжен формат и я занесох в магазина, за да я подвържат. Продавачът направи две томчета, подвързани с флорентинска кожа и мраморни форзаци. На всяка корица със златни букви бяха отпечатани заглавието, имената ни и флорентинската лилия.

ЧУДОВИЩЕТО

СПЕЦИ

&

ПРЕСТЪН

На следващата ни вечеря в дома на Специ, докато седяхме на масата на терасата с изглед към Флоренция, аз му подарих първото копие. Той беше впечатлен. Прехвърли го в ръце, наслаждавайки се на златните букви и хубавата кожа. След известно време ме погледна с блеснали очи.

— Знаеш ли, Дъг, след всичко, което свършихме с теб… трябва да напишем книга за Чудовището.

Идеята веднага ми допадна. Обсъдихме я и решихме, че трябва да издадем книгата в Италия, на италиански. След това щяхме да я преработим за американските читатели и да се опитаме да я пуснем на американския пазар.

От години книгите ми се издаваха на италиански от „Sonzogno“, подразделение на „JRCS Libri“, част от огромен издателски конгломерат, който включваше „Ризоли“ и вестника „Кориере дела Сера“. Обадих се на редакторката ми в „Sonzogno“ и тя веднага се заинтригува, особено след като й изпратихме предназначената за „Ню Йоркър“ статия. Покани двама ни с Марио в Милано, за да обсъдим идеята. Един ден хванахме влака за Милано, представихме идеята си и си тръгнахме с договор.

„RCS Libri“ проявиха особено силен интерес, защото наскоро бяха издали друга книга за Чудовището, която се беше превърнала в бестселър. Авторът на книгата? Главен инспектор Микеле Джутари.