Дъглас Престън, Марио Специ
Чудовището от Флоренция (10)

Глава 8

Сардинската следа разкри един любопитен и почти забравен етап от италианската история, масовата емиграция от остров Сардиния към континентална Италия през шейсетте години на миналия век. Много от тези емигранти се озоваха в Тоскана, завинаги променяйки облика на провинцията.

Завръщането към началото на шейсетте не е просто поглед четирийсет и пет години назад. Тогава Италия е била съвсем различна страна, един свят, който днес е изчезнал напълно.

Обединената държава е създадена през 1871 година, събирайки в себе си различни херцогства и феодални владения, установявайки нова нация на древните земи. Жителите й говорели около шестстотин различни езика и диалекта. Когато новата италианска държава избрала флорентинския за официален „италиански“, само два процента от населението всъщност го владеели. (Флорентинският бил предпочетен пред римския и неаполитанския, защото бил езикът на Данте.) Дори през 1960 година едва половината от гражданите можели да говорят стандартен италиански. Страната била бедна и изолирана, все още се възстановявала от мащабните опустошения на Втората световна война, властвали глад и малария. Малко италиански семейства имали течаща вода в къщите си, притежавали кола или имали електричество. Великият индустриален и икономически подем на модерна Италия едва тогава започвал.

През 1960 година най-бедната, най-изостанала част на страната бил безплодният, изсушен от яркото слънце планински остров Сардиния.

Това била Сардиния много преди да се появи Коста Смералда, пристанищата и яхтените клубове, богатите араби, игрищата за голф и струващите милиони долари крайбрежни вили. Една изолирана култура, обърнала гръб на морето. Сардинците винаги са се страхували от него, защото през изминалите векове то им донесло само смърт, плячкосвания и изнасилвания. „Онзи, който идва от морето, граби“, гласи една стара сардинска поговорка. От морето пристигнали корабите на Пиза с християнския кръст на корпусите си, които изсекли горите на Сардиния, за да построят флота си. От морето пристигнали черните фелуки на арабските пирати, които отвеждали със себе си жени и деца. А преди много векове — поне така твърди легендата — също от морето придошла огромна вълна цунами, която помела крайбрежните градове и пропъдила завинаги жителите на острова към планините.

Полицията и карабинерите, които се занимаваха с разследването на Писта Сарда, Сардинската следа, отидоха в планините, в древното градче Вилачидро, откъдето произхождаха повечето сардинци, свързани с клана на Меле.

През 1960 година почти никой в Сардиния не говорел италиански — общували на собствения си език, логудорезе, който се смята за най-древният и най-чист от всички романски езици. Сардинците не спазвали никой от законите, наложени от „sos italianos“, както наричали жителите на континентална Италия. Те следвали собствените си неписани закони, кодексът на Барбаджа, произхождащ от древната област в централна Сардиния, наречена Ла Барбаджа, един от най-пустите и необитаеми райони в Европа.

В основата на кодекса стои мъжът, известен като balente, хитър разбойник, лукав, изкусен и безстрашен, който сам си разрешава проблемите. Според кодекса на Барбаджа кражбата, най-вече на домашен добитък, се смята за благородно дело когато е насочена срещу конкурентно племе, защото освен печалбата, това е героична постъпка. Чрез кражбата крадецът демонстрира своята хитрост и превъзходство над съперника си, който плаща цената за неспособността си да се грижи за своя имот и добитък. При определени правила отвличането и дори убийството са оправдани. От balente трябва да се страхуват и да го уважават.

Сардинците, особено овчарите, които прекарвали по-голямата част от живота си в изолация, ненавиждали италианската държава, която приемали като окупатор. Ако някой овчар, който, спазвайки кодекса на Барбаджа, нарушавал законите, наложени от „чужденците“ (италианците), вместо да понесе срама от влизането в затвора, той ставал беглец извън закона и се присъединявал към групите от други бегълци и бандити, които живеели в планините и нападали други общини. Дори като беглец, той продължавал тайно да живее в своята общност, където му осигурявали защита, приемали го топло и дори му се възхищавали. В замяна на това бандитите раздавали на хората част от плячката си, като винаги избягвали да извършват грабежите в близост до своята територия. Хората от Сардиния смятали бандитите за хора, които ожесточено защитавали правата си и честта на общността срещу чуждите потисници, и им отдавали почти митична почит, приемайки ги като романтични и смели фигури.

Точно в това кланово общество навлязоха следователите, следвайки криволичещата Сардинска следа, като разкриха една древна култура, пред която сицилианската концепция за омерта изглежда почти модерна.

Градчето Вилачидро е изолирано дори по стандартите на Сардиния. Прелестно въпреки бедността си, то се намира на едно високо плато, разделено от река Лени, заобиколено от скалисти върхове. В дъбовите гори зад градчето се чува ревът на елени, а над гранитните зъбери се вият кралски орли. Големият водопад Са Спендюла, едно от природните чудеса на Сардиния, е вдъхновил поета Габриеле Д’Анунцио по време на посещението му на острова през 1882 година. Докато се възхищавал на каскадата от водопади, които подскачали между огромните скални блокове, той забелязал един от местните жители:

А бдителен овчар в таз тучна долина,

увит във животински кожи,

стои самоуверено на стръмнината,

притихнал и изпънат като бронзов фавн.

Останалата част на Сардиния, от друга страна, смята Вилачидро за прокълнато място, за „земя на сенки и вещици“, както мълви една стара поговорка. Всички разказват, че вещиците във Вилачидро се обличат в дълги рокли, които се влачат по земята, за да прикриват опашките им.

Вилачидро е бил домът на семейство Винчи. Братята Винчи били трима. Най-големият, Джовани, изнасилил една от сестрите си и бил отхвърлен от общността. Най-младият, Франческо, имал репутацията на избухлив човек и се славел с уменията си да борави с ножа — можел да убие, одере, изкорми и заколи овца за нула време.

Средният брат се казвал Салваторе. Той се оженил за една тийнейджърка, Барбарина, „Малката Барбара“, която му родила син Антонио. Една нощ Барбарина била открита мъртва в леглото си, а смъртта й била определена като самоубийство с газ пропан. Но из Вилачидро се носели грозни слухове за това тъй наречено „самоубийство“. Твърдяло се, че Антонио бил преместен от леглото на майка си, след като вентилът на бутилката с газ бил отворен, и така животът му бил спасен — а майка му била оставена да умре. Повечето от жителите на града вярвали, че Салваторе я е убил.

Смъртта на Барбарина била последната капка. Целият град се надигнал срещу братята Винчи и те били принудени да напуснат Вилачидро. Един прекрасен ден на 1961 година те се качили на ферибота към континента, присъединявайки се към гигантската вълна имигранти от Сардиния. Слезли на суша в Тоскана, за да започнат нов живот.

От другата страна на морето ги очаквала една друга Барбара.