Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Monster of Florence, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране
ehobeho (2014)
Разпознаване и корекция
mad71 (2014)

Издание:

Дъглас Престън, Марио Специ. Чудовището от Флоренция

ИК Ергон, София, 2011

Американска. Първо издание

ISBN: 978-954-9625-73-8

История

  1. — Добавяне

Глава 26

Процесът срещу Пиетро Пачани започна на 14 април 1994 година. Съдебната зала беше пълна с народ; бяха разделени на такива, които го смятаха за виновен и други, поддържащи невинността му. Наоколо се разхождаха момичета, облекли тениски с надпис на английски „Аз ♥ Пачани“. Присъстваха неизменните фотографи, оператори и журналисти, сред които, придружаван от главен инспектор Руджеро Перуджини, се намираше и писателят Томас Харис.

Процесът представляваше перфектен театър: ограничено време, закрита зала, рецитиране на темите, определени роли — обвинител, адвокати, съдии, обвиняем. Нямаше друг процес, който да разиграва по-голям театър от този на Пачани — мелодрама, достойна за Пучини.

По време на заседанията фермерът се поклащаше напред-назад и хлипаше, а понякога се провикваше на древния си тоскански диалект „Аз съм сладко малко агънце!… Разпъват ме като Христос на кръста!“ Понякога се изправяше в цял ръст, измъкваше от джоба си малка икона на Светото сърце и я размахваше към лицата на съдиите, докато председателят на съда не му наредеше да седне на мястото си. Друг път скачаше гневно, с пламнало лице, пръскайки слюнка наоколо, проклинаше свидетеля или самото Чудовище, обръщаше се към Бог със събрани длани и очи, обърнати към небето, виейки „Нека вечно да гори в ада!“.

След четвъртия ден на процеса Специ пусна първата си голяма статия. Основното доказателство срещу Пачани беше неговата странна картина — онази с кентавъра и седемте кръста, — която психолозите определиха като „съвместима“ с психопатичната личност на Чудовището. Истинската картина беше увита в плат, но Специ най-накрая успя да се сдобие с нейна снимка от офиса на прокурора. Отне му само няколко дни да открие истинския художник — петдесетгодишен чилиец на име Кристиян Оливарес, избягал в Европа по време на диктатурата на Пиночет. Оливарес се разгневи, когато научи, че картината му е била използвана като доказателство срещу сериен убиец.

— В тази картина — обясни той на Специ, — исках да пресъздам гротескния ужас на диктатурата. Нелепо е да се гледа на нея като на творение на психопат. Все едно да кажат, че серията „Бедствията на войната“ на Гойя го определя като луд, като чудовище, което трябва да бъде заключено зад решетките.

Специ се обади на Перуджини.

— Утре — каза той на главния инспектор, — вестникът ми ще публикува статия, в която ще оповести, че картината, която приписвате на Пачани, не е нарисувана от него, а от един чилийски художник. Какво ще кажете по въпроса?

Статията предизвика голямо объркване. Главният прокурор Виня се опита да я омаловажи:

— Масмедиите преувеличават значението й — каза той. Друг прокурор, Паоло Канеса, се опита да намали щетите, обяснявайки, че „Пачани се подписал на картината и казал на няколко свои приятели, че тя показвала собствените му сънища“.

Процесът се точи още шест месеца. Камерите се взираха от ъгъла на съдебната зала към Пачани и свидетелите, които се изправяха срещу него. Образите им се излъчваха на екран, който се намираше от лявата страна на съдийската маса, така че дори онези, които се намираха на най-отдалечените места, да могат да следят събитията. Всяка вечер телевизиите излъчваха върховите моменти от процеса, привличайки огромна публика. На вечеря всички се събираха пред телевизорите, за да гледат съдебната драма, по-интересна от която и да е сапунена опера.

Кулминацията настъпи, когато на свидетелското място се изправиха дъщерите на Пачани. Цяла Тоскана седна пред телевизорите, за да гледа показанията им.

Флорентинци никога нямаше да забравят лицата на двете дъщери (едната от които по-късно влезе в манастир), които плачеха, докато разказваха с мъчителни подробности как са били изнасилвани от баща си. Пред очите на всички се разкри един образ на провинциална Тоскана, който се различаваше твърде много от онзи, представен във филма „Под небето на Тоскана“. Показанията описваха семейство, в което жените понасяха обиди, тормоз, биваха пребивани с бастун и бяха подлагани на сексуално насилие.

— Той не искаше дъщери — каза едната жена през плач. — Веднъж мама пометна и той знаеше, че е било момче. Каза ни: „Вие двете трябваше да умрете, а той да живее“. Имаше случай, в който ни накара да ядем месо от мармот, който беше убил заради кожата му. Биеше ни, когато не искахме да лягаме при него.

Показанията им нямаха нищо общо с Чудовището от Флоренция. Когато въпросите най-после се насочиха в тази посока, двете дъщери не можеха да се сетят за нищичко — пистолет, кърваво петно, необмислена дума, изпусната от него по време на среднощните му пиянски изстъпления, — което да свърже баща им с двойните убийства на Чудовището от Флоренция.

Прокурорите представиха оскъдните си доказателства. Сред тях присъстваха патронът и парцалът. На преден план излезе една пластмасова сапунерка, открита в къщата на Пачани. (Майката на една от жертвите каза, че синът й имал същата.) Фотография на нимфата на Ботичели беше поставена редом със снимка в близък план на жертвата със златната верижка в устата. Като доказателство беше представен и един немски скицник, също намерен в къщата на Пачани, защото роднини на двамата германци казаха, че те притежавали подобен. Пачани заяви, че го е намерил преди години в някакъв контейнер за отпадъци и бележките в него със сигурност бяха написани доста преди убийството. Прокурорите не спираха да твърдят, че хитрият селянин ги е добавил по-късно, за да отклони подозренията. (В статията си Специ посочи, че за Пачани би било по-лесно просто да хвърли уличаващия го скицник в камината.)

Сред свидетелите бяха и старите дружки на Пачани от Каза дел Пополо, построеният от комунистите обществен клуб и зала за събрания на работниците от Сан Кашиано. Приятелите му бяха предимно недодялани типове, необразовани, съсипани от лошото вино и проститутките. Сред тях имаше един мъж на име Марио Вани, некадърник, бивш пощальон от Сан Кашиано, наричан от съгражданите си Семката — тоест онази част от ябълката, която не става за ядене и се изхвърля.

В съдебната зала Вани беше объркан и ужасен. Вместо да отговори на първия въпрос („Каква е настоящата ви работа?“), той се впусна да обяснява с треперлив глас, че да, познава Пачани, но те били просто „другари по чашка“ и нищо повече. Изглежда, че за да избегне грешните отговори, пощальонът беше запаметил тази фраза, с която отговаряше на повечето въпроси, независимо дали използването й беше уместно или не.

Eravamo compagni di merende — не спираше да повтаря той. — Ние сме просто другари по чашка.

Ние сме просто другари по чашка. Така злощастният пощальон изрече фразата, която щеше да влезе в речника на италианския език. Compagni di merende, „другари по чашка“ днес е разговорен израз на италиански, който означава приятели, които се преструват, че правят нещо невинно, докато в действителност се занимават с някакви потайни, ужасни дела. Изразът стана толкова популярен, че дори има собствена страница в Уикипедия.

— Ние сме другари по чашка — продължаваше да отговаря Вани на всеки въпрос, брадичката му трепереше, а кривогледите му очи оглеждаха обширната зала.

Прокурорът се ядосваше все повече на Вани и непрекъснато повтаряната фраза. Вани се отказа от всичките си показания, дадени при предварителните разпити. Той отрече да е ловувал заедно с Пачани, отказа се от многобройните изявления, които беше направил и накрая се отрече от всичко, кълнейки се, че не знае нищо и възмущавайки се на висок глас, че двамата с Пачани не са нищо повече от другари по чашка. Председателят на съда най-накрая си изпусна нервите:

— Синьор Вани, вие премълчавате много неща и ако продължавате така, накрая ще ви обвиним в лъжесвидетелстване.

Вани продължи да се оплаква:

— Но ние бяхме просто другари по чашка! — Цялата зала избухна в смях, а съдията започна да удря с чукчето си по масата.

Поведението му на свидетелското място предизвика подозрението на един полицай на име Микеле Джутари, който по-късно щеше да поеме разследването на Чудовището от главен инспектор Перуджини. За залавянето на Чудовището (тоест Пачани), Перуджини беше възнаграден с изключително завиден пост: беше изпратен в град Вашингтон, където стана офицер за свръзка между италианската полиция и американското ФБР.

Джутари щеше да поведе разследването към нов, впечатляващ етап. Но за сега той просто изчакваше встрани, наблюдаваше и слушаше, и развиваше своя собствена теория за престъпленията.

В процеса настъпи онзи момент, който италианците наричат „закопаване“ — мигът, в който пред съда се изправя ключов свидетел, който подпечатва съдбата на обвиняемия. Свидетелят в процеса срещу Пачани се наричаше Лоренцо Нези, кльощав подмазвач, със зализана назад коса и слънчеви очила „Рей Бан“, разкопчана риза и златни верижки, които се поклащаха върху косматите му гърди, сладкодумец и донякъде любимец на жените. Дали защото обичаше да е център на вниманието, или от желание да се появи на първите страници в пресата, Нези щеше да се превърне в истински сериен свидетел, появявайки се тогава, когато най-силно се нуждаеха от него, внезапно припомняйки си забравени от години събития. Това беше дебютната му поява; щяха да последват още много.

При първите си показания под клетва Нези заяви, че Пачани му се хвалел как през нощта ходел на лов с пистолет, за да стреля по фазаните, които спят по дърветата. Това беше прието като поредната улика срещу Пачани, защото доказваше, че селянинът, който отричаше да има пистолет, всъщност е притежавал такъв — и без съмнение ставаше въпрос за „онзи“ пистолет.

Двайсет дни по-късно Нези внезапно си спомни още нещо.

В неделя вечерта на 8 септември 1985 година, когато се предполагаше, че са убити двамата френски туристи, Нези се връщал от пътуване и бил принуден да направи отклонение покрай сечището Скопети, защото магистралата Флоренция-Сиена била блокирана от ремонтни работи. (По-късно беше установено, че ремонтните дейности, които били затворили магистралата, бяха започнали през следващия уикенд.) Някъде между девет и половина и десет и половина вечерта Нези се намирал на около километър от сечището Скопети и бил принуден да спре на една пресечка, за да пропусне някакъв форд фиеста. Колата била розова или червеникава на цвят и той бил деветдесет процента сигурен, че зад волана седял Пачани. Вътре имало още един човек, когото не познавал.

— Защо не беше разказал за това десет години по-рано?

Нези отвърна, че тогава бил само седемдесет до осемдесет процента сигурен, а показания се дават само ако си доста сигурен. Сега, обаче, той вече е деветдесет процента убеден в онова, което е видял, и решил, че трябва да съобщи за това. По-късно съдията го похвали колко е съвестен.

Обикновено човек би предположил, че Нези, дребен търговец на пуловери, не би объркал цветовете. Но той не беше прав за цвета на колата на Пачани — тя не беше „розова или червеникава“, а чисто бяла. (Може би Нези се е объркал от показанията на свидетелите за червената алфа ромео, които бяха спомогнали за появата на прочутия полицейски портрет.)

Въпреки всичко показанията на Нези пратиха Пачани на един километър от сечището Скопети в неделя вечерта и това беше достатъчно, за да определи съдбата на селянина. Съдиите обвиниха Пачани в убийство и го осъдиха на четиринайсет доживотни присъди. Съдията обясни грешката на Нези с факта, че отражението на стоповете може да накара една кола да изглежда червеникава. Пачани беше оневинен за убийствата от 1969 година, защото прокурорите не бяха представили никакви доказателства, които да го свързват с това престъпление, освен факта, че е извършено със същия пистолет. Съдиите никога не зададоха въпроса как така Пачани се е сдобил с оръжието, при положение, че няма никаква връзка с тези убийства.

В 19: 02 часа на 1 ноември 1994 година председателят на съда започна да чете присъдата. Всички национални радиотелевизионни канали в Италия прекъснаха предаванията си, за да съобщят новината. „Виновен за убийството на Паскуале Джентилкоре и Стефания Петини — обяви председателят на съда, — виновен за убийството на Джовани Фоджи и Кармела де Нучо, виновен за убийството на Стефано Балди и Сузана Камби, виновен за убийството на Паоло Майнарди и Антонела Мильорини, виновен за убийството на Фридрих Вилхелм Хорст Майер и Уве Йенс Рюш, виновен за убийството на Пиа Джилда Ронтини и Клаудио Стефаначи, виновен за убийството на Жан-Мишел Кравейчвили и Надин Морио.“

Когато съдията обяви с гръмовен глас последната си дума „виновен“, Пачани притисна ръка към сърцето си, затвори очи и продума:

— Един невинен умира.