Дъглас Престън, Марио Специ
Чудовището от Флоренция (45)

Глава 43

— Polizia! Perquisizione! Полиция! Имаме заповед за обиск!

В 6:15 сутринта на 18 ноември 2004 година Марио Специ се събудил от звъна на входния звънец и грубите гласове на полицейските детективи, които искали да влязат.

Първата му ясна мисъл, докато ставал от леглото, била да скрие флопи диска с книгата, върху която работехме. Той скочил и хукнал по тясното стълбище към таванския си кабинет, където измъкнал пластмасовата кутия с дискетите за допотопния компютър, извадил онази с етикет, надписан на английски „Чудовище“ и я пъхнал в бельото си.

Стигнал до входната врата точно когато полицията нахлула в апартамента. Като че ли нямали чет, трима… четирима… петима. Накрая Специ преброил седем. Повечето били дебели и големите им сиво-кафяви кожени якета ги правели да изглеждат още по-дебели.

Най-възрастният сред тях бил командир от отряда GIDES. Останалите били карабинери и полицаи. Бялата брада, командирът, поздравил Специ с едно сухо „buongiorno“ и пъхнал в ръцете му лист хартия.

„Procura della Repubblica presso il Tribunale di Perugia“, пишело на заглавната част на бланката — канцелария на областния прокурор към съда в Перуджа — а под нея: „Заповед за обиск, информация и гаранция за право на адвокат на обвиняемия“.

Била издадена директно от офиса на областния прокурор на Перуджа Джулиано Минини.

„Гореспоменатата личност — пишело в документа, — е обект на официално разследване за извършването на следните престъпления: а), б), в)…“. Изброените обвинения стигали чак до буквата „т“. Деветнайсет обвинения, без нито едно от тях да е уточнено.

— Какви са тези престъпления а, б, в и така нататък? — попитал Специ Бялата брада.

— Описването им ще отнеме тонове хартия — отвърнал мъжът. Специ нямало да може да разбере какви са обвиненията — те били засекретени със съдебна заповед.

Специ прочел невярващо причината за обиска. Пишело, че проявява „странен и подозрителен интерес към разследването в Перуджа“ и че „влага фанатични усилия в опитите да подкопае разследванията посредством телевизионни изяви.“ Той решил, че имат предвид предаването „Chi L’ha Visto?“ от 14 май, в което професор Интрона тотално беше опровергал разследването на сатанинската секта, а Специ размаха подпорката за врата, правейки главен инспектор Джутари на глупак.

Заповедта разрешавала претърсването на апартамента, както и на „личностите, които присъстват или пристигнат по време на обиска“, в търсене на предмети, които имат нещо общо със случая на Чудовището, дори връзката им да е косвена. „Има достатъчно причини да се смята, че подобни обекти могат да се намират в помещенията на гореспоменатата личност, както и у самия него.“

Специ го прочел и се смразил. Това означавало, че могат да претърсят и него. Усетил как ръбестата пластмасова дискета се забива в тялото му.

Междувременно съпругата на Специ, Мириам, и двайсет и еднагодишната им дъщеря Елеонора се появили, облечени в домашните си халати, разтревожени и объркани.

— Кажете ми какво ви интересува — казал Специ, — и аз ще ви го покажа, за да не се налага да преобръщате дома ми с краката нагоре.

— Искаме всичко, свързано с Чудовището, с което разполагате — казал Бялата брада.

Това означавало не само целия архив, който Специ събирал в продължение на четвърт век, но и материалите, които използвахме в книгата. Специ пазеше всички резултати от проучването; аз имах само копия от най-новите документи.

Изведнъж той се сетил за какво е всичко това. Искали да попречат на издаването на книгата.

— Мамка му! После ще ми ги върнете ли?

— Веднага, щом ги прегледаме — отвърнал Бялата брада.

Специ го завел в таванския си кабинет и му показал купчините папки, съдържащи архива ни: пожълтели вестникарски изрезки, планини от фотокопия на правни документи, балистични анализи, доклади на съдебни патолози, цели протоколи от съдебни дела, разпити, присъди, снимки, книги.

Те започнали да ги прибират в големи кашони.

Специ се обадил на един свой приятел в новинарската агенция ANSA, италианският еквивалент на Асоушиейтед прес, и успял да го хване на място.

— Претърсват апартамента ми — казал той. — Отнасят всичко необходимо за книгата за Чудовището, която пишем с Дъглас Престън. Няма да мога да добавя ни дума повече.

Петнайсет минути по-късно новината за обиска цъфнала на компютърните екрани на всеки вестник и телевизионна станция в Италия.

Междувременно Специ се обадил на президента на журналистическата гилдия, президента на асоциация „Медийна мрежа“ и директора на „Ла Национе“. Те били повече възмутени, отколкото изненадани. Казали му, ще раздухат историята до небето.

Телефонът на Специ започнал да звъни като луд. Един след друг се обаждали всичките му колеги. Всички искали да го интервюират. Специ ги уверил, че щом приключи обискът, ще се срещне с тях.

Журналистите започнали да се събират пред къщата още по време на обиска.

Полицията не се задоволила само с документите, които им предоставил Специ. Започнали да тършуват из шкафовете, да свалят книгите от рафтовете и да отварят кутийките на компакт дисковете. Отишли в стаята на дъщеря му и претърсили гардероба, папките й, книгите, писмата, дневниците, албумите със залепени изрезки и снимки, разпръсквайки всичко по пода и създавайки пълен хаос.

Специ прегърнал Мириам през кръста. Жена му треперела.

— Не се тревожи, това е просто рутинно претърсване. — Мириам била облечена с яке и в подходящия момент той измъкнал дискетата и я пъхнал в един от джобовете й. После я целунал по бузата, сякаш да я утеши. — Скрий я — прошепнал.

Няколко минути по-късно, преструвайки се на разстроена, тя се отпуснала върху един от диваните, който бил леко разпран по шевовете. Издебнала подходящия момент, когато полицията не гледала, и бързо пъхнала дискетата в процепа.

След тричасово претърсване полицията като че ли приключила. Те натоварили кашоните в колички и помолили Специ да отиде с тях в казармата на карабинерите, където щели да направят опис, който той трябвало да подпише.

В казармата, докато седял на един стол, тапициран с кафява изкуствена кожа в очакване да стане готов описът, телефонът му иззвънял. Била Мириам, която се опитвала да подреди къщата. Тя твърде непредпазливо заговорила на френски. (Обикновено Специ и съпругата му говореха на френски вкъщи — тя беше белгийка и семейството им беше двуезично. Дъщеря им беше посещавала френски училища във Флоренция.)

— Марио — казала тя на френски, — не се тревожи, не можаха да го намерят. Но не мога да открия документите на скалиолата. — Скалиолата е вид барокова конзолна маса и Специ притежаваше една от седемнайсети век, която беше изключително ценна. Бяха я реставрирали и смятаха да я продадат.

Това не била най-удачната тема за разговор в момента, и то на френски, защото било ясно, че телефоните им се подслушват. Той я прекъснал.

— Мириам, сега не му е времето… не сега… — Специ затворил телефона с пламнало лице. Знаел, че думите на жена му не разкриват нищо, но можели да привлекат вниманието, особено след като били казани на френски.

Не след дълго се появил Бялата брада.

— Специ, трябваш ни за малко.

Журналистът станал от стола и го последвал в близката стая. Бялата брада се обърнал и го изгледал с намръщено лице.

— Специ, така няма да стане. Ти не ни съдействаш.

— Не ви съдействам ли? Какво би трябвало да означава това? Пуснах ви в дома си, оставих ви да ровите навсякъде с грубите си ръце, какво още искате, по дяволите?

Полицаят му хвърлил суров, леден поглед.

— Не става дума за това. Не се прави на ударен. За теб ще е по-лесно, ако ни съдействаш.

— А, сега разбирам… Става въпрос за онова, което жена ми каза на френски. Мислите, че е някакъв код. Не разбирате ли, това е майчиният й език, за нея е нормално да говори на френски, вкъщи често го говорим. А що се отнася до думите й — Специ решил, че Бялата брада не владее френски, — ако не сте ги разбрали, тя имаше предвид един документ, който не сте видели — договора ми с издателската къща за книгата за Чудовището. Искаше да ми каже, че не сте го взели. Това е.

Бялата брада продължил да го гледа с присвити очи, без да промени изражението на лицето си. Специ започнал да си мисли, че проблемът може да е в думата „скалиола“. Малцина италианци, които не се интересуваха от антики, знаеха какво означава.

— Да не би да е скалиолата? — попита той. — Знаете ли какво е скалиола? В това ли е проблемът?

Полицаят не отговорил нищо, но било ясно, че всъщност това е проблемът. Специ се опитал да обясни, но напразно. Бялата брада не се интересувал от обясненията му.

— Съжалявам, Специ, но ще трябва да започнем отначало.

Двамата излезли от стаята. Полицаят и карабинерите се върнали в колите си и подкарали към апартамента на Специ. Повече от четири часа го претърсвали — и този път наистина преобърнали всичко с главата надолу.

Не пропуснали нищо, дори пространството зад книгите в библиотеката. Взели компютъра, всички дискети (освен онази, скрита в дивана), взели дори менюто от ресторанта на „Ротари клуб“, където Специ беше присъствал на конференция за Чудовището. Взели телефонния му бележник и всичките му писма.

Въобще не били в добро настроение.

Специ също започнал да се изнервя. Когато влязъл в библиотеката, той посочил каменната подпорка за врата, която бил заел от приятеля си, същата, която бе използвал в телевизионното предаване. Тя стояла до вратата, изпълнявайки точното си предназначение — за я подпира.

— Виждате ли това? — обърнал се той саркастично към детектива. — Същото е като пресечената пирамида, намерена на едно от местопрестъпленията, за която твърдите, че е „езотеричен обект“. Ето я там, огледайте я добре: не виждате ли, че е просто подпора за врата? — Той се изсмял подигравателно. — Има ги във всяка тосканска къща.

Това било изключително голяма грешка. Детективът видял подпората и я прибрал. Тя била прибавена към доказателствата срещу Специ, предмет, идентичен с онзи, който Джутари и GIDES вярваха, че е от изключително важно значение за разследването, нещо, което „Кориере дела Сера“ беше публикувала на първа страница, наричайки го без капчица ирония „предмет, който служи за връзка между нашия свят и ада.“

В описа, подготвен от полицията, подпорката за врата била описана като „пресечена пирамида с хексагонална основа, прикрита зад вратата“, намеквайки, че Специ я е скрил нарочно. Областният прокурор на Перуджа Джулиано Минини оправдал конфискуването на подпорката в доклад, който я определя като предмет „свързващ разследваната личност (т.е. Специ) директно със серията двойни убийства.“

С други думи, заради тази подпора Специ вече не бил обвинен просто в намеса или възпрепятстване на разследването на Чудовището. Полицията вярвала, че обектът, намерен в къщата му, го свързва директно с едно от престъпленията.

Предаването „Chi L’ha Visto?“ и статията от 23 юни бяха насочили омразата и подозрителността на Джутари към Специ. В книгата му „Чудовището: Анатомия на едно разследване“, главният инспектор обясняваше как са възникнали подозренията му. Това е един интересен поглед към начина, по който работи главата му.

„На 23 юни — пише Джутари, — в «Ла Национе» излезе една от статиите му (на Специ), «специално» интервю с осъдения на доживотен затвор Марио Вани, озаглавено «Ще умра като Чудовище, но съм невинен»“.

В материала Специ споменава, че се е срещал с Вани веднъж, в Сан Кашиано, много години преди да започнат убийствата на Чудовището. Според Джутари това е важна улика.

„Изненадах се, че двамата се познават от млади — пише той. — Но се изненадах още повече от любопитното съвпадение, че публичното оплюване на официалното разследване на Чудовището и усърдната защита на Сардинската следа не само разкриха, че има добри отношения с подведения под отговорност бивш аптекар (Каламандреи)… но показаха и дългогодишното му приятелство с Марио Вани.“

Джутари продължаваше с твърдението, че Специ е „участвал в телевизионен сериал“, който се опитвал да привлече вниманието към Сардинската следа, „предъвквайки старите изтъркани и непотвърдени теории“, които още преди години са били дискредитирани.

„Сега — пишеше Джутари, — непрекъснатата намеса на Специ започна да изглежда подозрителна.“

Подпорката за врата осигурила на Джутари и Минини необходимото доказателство да свържат Специ с едно от престъпленията на Чудовището.

Когато полицията си тръгнала, Специ бавно се изкачил по стълбите до таванския си кабинет, притеснявайки се какво ще открие там. Било по-ужасно, отколкото предполагал. Отпуснал се в един от столовете, които му бях дал преди напускането на Флоренция, пред празното място на бюрото, където преди това стоял компютърът, и се втренчил в разрухата, която го заобикаляла. В този миг си припомнил онази кристално ясна сутрин в неделя, 7 юни 1981 година — двайсет и три години по-рано, — когато неговият колега го помолил да го замести в криминалната хроника, уверявайки го, че „в неделя нищо не се случва“.

Никога нямало да му мине през ума как щяло да завърши всичко.

По-късно ми разказа, че искал да ми се обади, но по това време в Щатите било късно през нощта. Не можел да ми напише имейл — нямал компютър. Решил да излезе от къщи, да се разходи по улиците на Флоренция и да потърси интернет кафе, откъдето да ми прати писмо.

Отвън го чакала тълпа журналисти и телевизионни камери. Той казал няколко думи, отговорил на няколко въпроса, качил се в колата си и потеглил към града. На Виа де Бенчи, на няколко крачки от „Санта Гроче“ намерил интернет кафе, пълно с пъпчиви американски студенти, които разговаряли с родителите си по интернет телефони. Седнал пред един компютър. Отнякъде се разнесъл приглушеният тъжен тромбон на Марк Джонсън, който свирел „Goodbye Pork Pie Hat“ на Чарли Мингъс. Специ се свързал с пощенския си сървър, въвел информацията за пощенската си кутия и видял, че вътре вече има съобщение от мен с прикрепен файл.

Докато пишехме книгата за Чудовището, двамата често си разменяхме имейли, в които поправяхме отделните глави. В писмото ми беше прикрепена последната глава от книгата, която бях написал — за интервюто на Антонио. Той ми върнал имейла, описвайки претърсването на дома му.

На следващата сутрин, след като прочетох писмото му, аз му се обадих и той ми разказа подробно за обиска. Помоли ме за помощ при разгласяването на конфискацията на материалите от проучването.

Сред документите, взети от полицията, имаше бележки и чернови на статията за „Ню Иоркър“, която така и не беше публикувана. Обадих се на Дороти Уикендън, изпълнителен редактор на списанието, и тя ми даде списък на хората, които биха могли да помогнат. В същото време ми обясни, че след като статията не е била публикувана, списанието не смята, че е редно да се намесва.

В продължение на няколко дни аз провеждах телефонни разговори и пишех писма, но реакцията беше минимална. Тъжната истина беше, че на фона на взривяваните в Ирак и убиваните в Русия журналисти, малцина в Северна Америка се вълнуваха от съдбата на италиански журналист, който раздразнил полицията и папките му били конфискувани.

— Виж, ако Специ беше арестуван — чувах много пъти, — тогава бихме могли да направим нещо.

Най-накрая ПЕН^[1] се намеси. На 11 януари 2005 година комитетът „Писатели в затвора“ към ПЕН изпрати на Джутари писмо, в което разкритикува претърсването на дома на Специ и конфискацията на документите. В писмото комитетът заявяваше, че „ПЕН Интернешънъл е разтревожен, че има нарушение на Член 6.3 от Европейската конвенция за правата на човека, който гарантира правото на всеки, обвинен в криминално престъпление, да бъде веднага информиран «подробно за същността и причината на обвиненията срещу него.»“

Реакцията на Джутари беше нова заповед за претърсване дома на Специ, което се проведе на 24 януари. Този път отнесоха един счупен компютър и бастун, в който подозираха, че може да има скрит електронен уред.

Но така и не намериха дискетата, която Специ бе пъхнал в бельото си, така че ние подновихме работата по книгата. В следващите месеци полицията върна на парчета повечето от папките на Специ, архивите му, записките ни и компютъра — но не и прословутата подпорка за врата. Джутари и Минини вече знаеха точно какво ще съдържа книгата, тъй като бяха намерили черновите в компютъра на Специ. И като че ли прочетеното изобщо не им хареса.

Една прекрасна сутрин Специ разгърна вестника и прочете заглавието, което едва не го събори от стола.

УБИЙСТВОТО НА НАРДУЧИ:

РАЗСЛЕДВА СЕ ЖУРНАЛИСТ

Подозренията на Джутари бяха отлежали и като вино, държано в недобре затворена бъчва, се бяха превърнали в оцет. Специ се беше превърнал от пречещ журналист в заподозрян за убийство.

— Когато го прочетох — ми каза той по телефона, — се почувствах като в римейк на филма по „Процесът“ на Кафка, но направен от Джери Люис и Дийн Мартин.