Дъглас Престън, Марио Специ
Чудовището от Флоренция (29)

Глава 27

Един мразовит февруарски ден на 1996 година Марио Специ прекоси малкия площад пред казармата на карабинерите в градчето Сан Кашиано. Беше се задъхал и то не само заради цигарите „Голоаз“, които не спираше да пуши; беше облякъл тежък и изключително грозен балтон с ярки цветове, обсипан с ципове, коланчета и катарами, чиято единствена цел беше да прикрият същинската цел на дрехата. Мъничкото копче до яката всъщност беше микрофон. Зад глупавата пластмасова табелка на гърдите се криеше видеокамера. Между плата и подплатата бяха напъхани рекордер, акумулатор и кабели. Електронната апаратура, скрита в уплътняващия материал, не издаваше дори и най-слабо жужене. Техникът от телевизионната станция я беше активирал зад една каменна колона между изповедалнята и кръщелния купел в църквата „Колегията ди Сан Кашиано“. Вътре имаше само една куца старица, коленичила на молитвеното място пред пластмасовите свещи, които разпръскваха електрическата си светлина в сумрака.

През двете години след осъждането на Пачани Специ беше написал много статии, хвърлящи съмнение върху вината на селянина. Но това обещаваше да бъде новината, която ще засенчи всички новини.

Видеокамерата щеше да работи един час. През тези шейсет минути Специ трябваше да убеди Артуро Минолити, шерифът на казармата в Сан Кашиано, да проговори. Трябваше да накара човека да му каже истината за патрона, открит от Перуджини в зеленчуковата градина на Пачани. Минолити, като местен представител на карабинерите, беше присъствал на дванайсетдневното претърсване — единственият, присъствал на откриването на прословутия патрон, който не беше свързан със SAM или полицията.

Специ винаги се беше отнасял с отвращение към този тип журналистика и често се кълнеше, че никога няма да го направи. Това беше мръсна работа, беше си чисто изнудване заради сензацията. Но точно преди да влезе в казармата, където го чакаше Минолити, скрупулите му изчезнаха като светена вода от върха на показалеца. Тайното записване на Минолити може би беше единственият начин да се добере до истината или поне до част от нея. Залогът беше голям: Специ беше убеден, че Пачани е невинен и че тук става въпрос за мащабна съдебна грешка.

Специ спря пред входа на казармата и застана така, че камерата на гърдите му да може да снима табелата, на която пишеше „Карабинери“. Натисна звънеца и зачака. Някъде се разлая куче и студеният вятър обрули лицето му. Дори за миг не се замисли за опасността да го разкрият. Стремежът да се добере до сензацията го караше да се чувства недосегаем.

Вратата отвори мъж, облечен в синя униформа, който го изгледа внимателно.

— Аз съм Марио Специ. Имам среща с шериф Минолити.

Оставиха го да чака в някаква малка стая достатъчно дълго, за да може да изпуши още една цигара. От мястото си Специ можеше да види празния кабинет на чиновника, от когото се надяваше да измъкне истината. Забеляза, че столът пред бюрото, на който би трябвало да седи Минолити, беше придърпан надясно и набързо прецени, че камерата, която се намираше отляво на гърдите му, щеше да заснеме само стената. Помисли си, че щом седне, трябва небрежно да извърти стола си така, че да може да снима офицера на карабинерите, докато говори.

„Нищо няма да се получи“ — помисли си Специ, внезапно изпълнен с неувереност. Ситуацията напомняше холивудски филм и само групичка свръхентусиазирани кинаджии би могла да повярва в успешния край.

Минолити се появи. Висок, почти четирийсетгодишен мъж, облечен с модерен костюм и очила с позлатени рамки, които не можеха да скрият интелигентното изражение на лицето му.

— Извинете, че ви накарах да чакате.

Специ беше разработил план как да го насочи към важната тема. Възнамеряваше да го пречупи като се опита да събуди съвестта му на човек на закона и да погъделичка суетата му, ако такава съществуваше.

Минолити му посочи един стол. Специ пристъпи към него и с едно неуловимо движение го извъртя в необходимата посока. Настани се в него с лице към шерифа и остави цигарите и запалката си на бюрото. Беше сигурен, че Минолити вече е в обсега на камерата.

— Извинявам се, че така ви притеснявам — започна колебливо той, — но утре имам среща с редактора ми в Милано и търся нещо във връзка с Чудовището от Флоренция. Нещо ново, истинска новина. Сам знаете, може би по-добре от мен, че вече всичко е казано и никой не се интересува от тази история.

Минолити се намести в стола си и странно изкриви глава. Отмести погледа си от Специ към прозореца и обратно. Накрая потърси спасение в цигарите.

— Какво искате да знаете? — попита той, изпускайки дим през ноздрите си.

— Артуро — каза Специ, навеждайки се поверително напред. — Флоренция е малък град. Двамата се движим в едни и същи кръгове. Чуваме едни и същи слухове, това е неизбежно. Извинете ме за прямостта, но ми се струва, че имате съмнения относно разследването на Пачани. Сериозни съмнения…

Шерифът подпря брадичка върху ръката си и този път изкриви странно устни. След миг, като изблик на облекчение, потекоха и думите:

— Ами да… Имам чувството, че… Накратко, ако забележите някакво странно съвпадение, може и да го пропуснете. Ако са две, пак може да не им обърнете внимание. Когато обаче станат три, вече няма как да го приемете за съвпадение. А в този случай съвпаденията, или по-точно странните събития, са вече твърде много.

Под камерата сърцето на Специ ускори ритъм.

— Какво имате предвид? Да не би да откривате нещо нередно в разследването?

— Ами да. Вижте, аз съм убеден, че Пачани е виновен. Но от нас зависи да го докажем… Не трябва да се действа прибързано.

— Което означава?

— Което означава… парцала, например. Нещо не ми се връзва, никак даже.

Въпросният парцал беше едно от твърдите доказателства срещу Пачани. Един месец след мащабното претърсване на имота му, при което се беше появил патронът, Минолити беше получил анонимен колет. Вътре имаше метална ос на пистолет, увита в парцал. Имаше и лист хартия, на който с главни букви пишеше:

ТОВА Е ЧАСТ ОТ ПИСТОЛЕТА, КОЙТО ПРИНАДЛЕЖИ НА ЧУДОВИЩЕТО ОТ ФЛОРЕНЦИЯ. НАМИРАШЕ СЕ В СТЪКЛЕН БУРКАН (НЯКОЙ ГО БЕШЕ НАМЕРИЛ ПРЕДИ МЕН), ЗАРОВЕН ПОД ЕДНО ДЪРВО В ЛУЯНО. ПАЧАНИ ЧЕСТО СЕ РАЗХОЖДАЛ НАТАМ. ТОЙ Е СЪЩИНСКИ ДЯВОЛ И АЗ ГО ПОЗНАВАМ ДОБРЕ, А И ВИЕ ГО ПОЗНАВАТЕ. НАКАЖЕТЕ ГО И БОГ ЩЕ ВИ БЛАГОСЛОВИ, ЗАЩОТО ТОЙ НЕ Е ЧОВЕК, А ЗВЯР. БЛАГОДАРЯ.

Веднага се разбираше, че тук има нещо нередно. Няколко дни по-късно, при претърсването на гаража на Пачани, агентите на SAM откриха подобен парцал, който незнайно как бяха пропуснали при дванайсетдневното претърсване. Когато двете парчета плат бяха поставени едно до друго, те идеално си съвпаднаха.

Перуджини разви теорията, че самото Чудовище е изпратило писмото с парцала в несъзнателен порив да се разкрие.

— Тази работа вони от километри — каза Минолити, обръщайки се към скритата камера на Специ. — Когато намериха парцала, не ме извикаха. Операциите трябваше да се провеждат съвместно от SAM и карабинерите от Сан Кашиано. Но не ме уведомиха. Странно. Казвам ви, че този парцал намирисва. Ние вече бяхме претърсили гаража и намерихме много различни парчета плат, които прибрахме и каталогизирахме. Но този парцал не беше там.

Специ запали поредната цигара, за да се успокои. Това беше важна новина, а все още дори не бяха споменали патрона в градината.

— Откъде, според вас, се е появил този парцал?

Карабинерът разпери ръце.

— Ех, нямам представа. Не съм бил там. Това е проблемът. А и защо ще ми изпраща онази метална ос? От всички части в пистолета тази е единствената, която не може да се свърже с определен тип оръжие. А те ми изпратиха точно нея!

Специ реши да го насочи към патрона тип „Уинчестър“.

— Ами патрона? Не ви ли се струва, че и неговото намиране намирисва?

Минолити си пое дълбоко дъх и замълча за миг. Изведнъж се обърна към Специ и заговори:

— Начинът, по който го откриха, наистина ме жегна. Боли ме от начина, по който главен инспектор Перуджини ни постави в трудното положение да лъжем…

Специ можеше само да стои неподвижно, с разтуптяно сърце.

— Намирахме се в градината на Пачани — продължи да разказва шерифът, — аз, Перуджини и други двама агенти от отряда. Те ровеха с крака пръстта край един от бетонните колове на лозето, който лежеше на земята, и се шегуваха с еднаквите си обувки. Изведнъж до едната обувка от земята се появи патронът.

— Но в книгата си Перуджини го описа по съвсем различен начин — прекъсна го Специ, за да го накара да обясни по-подробно пред камерата.

— Абсолютно правилно! Точно така, той казва, че патронът проблеснал на светлината. Каква ти светлина! Може би просто е искал да поукраси нещата.

— Минолити, те ли го сложиха там? — попита Специ.

Лицето на шерифа помръкна.

— Това е една от хипотезите. Дори повече от хипотеза… Не твърдя, че съм съвсем сигурен… Въпреки нежеланието си трябва да го приема. Полу-сигурен съм…

— Полу-сигурен ли?

— Ами да, защото в светлината на фактите просто не мога да се сетя за друго обяснение… когато Перуджини написа, че е зърнал проблясъка, аз направо се втрещих. Казах му: „Главен инспекторе, вие проявявате неуважение към мен. Ако реша да ви противореча, съм обречен“. Имам предвид, на кого ще повярват съдиите? На шерифа или на главния инспектор? На този етап бях принуден да подкрепя историята му.

Специ се чувстваше така, сякаш снима носител на Оскар; актьорската игра беше превъзходна, а неаполитанският акцент на Минолити допълнително подсилваше нещата. Журналистът погледна часовника си и разбра, че му остават още петнайсет минути за запис. Трябваше да го притисне по-силно.

— Артуро, те ли го подхвърлиха?

Минолити се въртеше притеснено.

— Не мога да повярвам, че моите колеги, моите приятели…

Специ не можеше да си позволи да губи повече време.

— Добре, разбирам ви. Но ако за миг забравите, че това са колегите ви, които познавате от толкова време, възможно ли е фактите да ви накарат да заявите, че куршумът е бил подхвърлен?

Минолити застина като каменна статуя.

— В интерес на истината, да. Трябва да заявя, че е подхвърлен. Стигнах до извода, че някои улики са измислени: патронът, металната ос и парцалът. — Минолити продължи да говори с нисък глас, сякаш на себе си: — Изправен съм пред изключително трудна ситуация… Подслушват телефона ми… Страхувам се… Наистина съм изплашен…

Специ се опита да разбере дали шерифът е говорил с някого за това.

— Споделихте ли с някого?

— Говорих с Канеса. — Паоло Канеса беше един от прокурорите.

— И той какво каза?

— Нищо.

Няколко минути по-късно Минолити се сбогува със Специ.

— Марио — каза му той, — забравете какво ви казах. Просто си говорех. Казах го, защото ви вярвам. Но когато колегите ви идват тук, първо заповядвам да ги претърсят!

Чувствайки се като червей, Специ прекоси площада и тръгна по тротоара с вкочанени ръце, блъскайки се в стените на къщите. Вече не усещаше студения вятър.

„Господи — мислеше си той, — получи се!“.

После отиде в местната Каза дел Пополо, където хората от телевизионния канал го чакаха и пиеха бира. Той не им каза нищо, но и те не го попитаха нищо. Просто усещаха, че акцията е преминала успешно.

По-късно същата вечер, когато се събраха на вечеря, след като изгледаха записа на Минолити, те си позволиха да изпаднат в еуфория. Това беше новината на века. Специ изпитваше съжаление към шериф Минолити. Но истината иска жертви, каза си той.

На следващия ден италианската новинарска агенция ANSA, която беше научила за записа, написа статия за него. Веднага след публикуването й трите национални телевизионни канала се обадиха на Специ за интервю. Вечерта преди новинарските емисии Специ се настани на дивана е дистанционно в ръка, за да види как ще бъде съобщена новината.

Не беше излъчена нито една дума. На сутринта във вестниците не се споменаваше нищо, дори едно изречение. Раи Тре, националният телевизионен канал, който беше поръчал записа на Минолити, отмени предаването.

Явно някой от властимащите се беше намесил.