Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Monster of Florence, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране
ehobeho (2014)
Разпознаване и корекция
mad71 (2014)

Издание:

Дъглас Престън, Марио Специ. Чудовището от Флоренция

ИК Ергон, София, 2011

Американска. Първо издание

ISBN: 978-954-9625-73-8

История

  1. — Добавяне

Глава 2

На следващия ден, в понеделник сутринта, Специ отпътува за квартала Кареджи, който се намира в покрайнините на Флоренция. Температурата достигаше четирийсет градуса на сянка, а влажността беше почти като в душ кабина. Над града като плащеница се беше разстлал гъст смог. Той навлезе в тесния път, който водеше към голямата жълта сграда; мазилката на западналата вила, която сега беше част от болничен комплекс, се ронеше на парчета с размера на чиния.

Приемната на съдебния патолог представляваше огромна стая, в която доминираше масивна мраморна маса; върху нея беше поставен компютър, покрит с бял чаршаф като саван. Останалата част от масата беше празна. Зад нея, от една ниша в стената, в Специ строго се взираше бронзовият бюст на някакво медицинско светило в областта на човешката анатомия.

Мраморни стъпала водеха нагоре и надолу. Специ тръгна надолу.

Стълбището го отведе до подземен коридор, осветяван от жужащи луминесцентни лампи, от двете страни на който се редуваха врати. Стените бяха облицовани в плочки. Последната врата беше отворена и отвътре се носеше пронизителният звук на електрическия трион за аутопсии. От стаята по коридора изтичаше ручейче тъмна течност, която се стичаше в канала.

Специ влезе.

— Я виж ти, кой е тук! — възкликна Фоско, асистентът на съдебния патолог. Той затвори очи, протегна ръце и започна да рецитира Данте: — „Малцина идват да ме дирят тук“…

— Здрасти, Фоско — каза Специ. — Кой е този? — кимна той с глава към проснатия на носилката труп, върху който работеше служителят в моргата. Той тъкмо беше отворил черепната кутия с циркуляра. На носилката, точно до бледото лице на трупа, се мъдреха празна чаша от кафе и останки от полуизядена козуначена кифла.

— Този ли? Брилянтен учен, изтъкнат професор от Академията на науките „Круска“. Но както сам виждаш, тази вечер ме връхлетя поредното разочарование; току-що отворих главата му и какво мислиш намерих вътре? Къде се крие цялата му мъдрост? Пфу! Отвътре изглежда по същия начин като албанската проститутка, която отворих вчера. Може би професорът си е мислел, че е на светлинни години от нея! Но когато ги отворя, установявам, че са абсолютно еднакви! Съдбата е отвела и двамата на едно и също място: върху моята метална количка. Тогава защо цял живот се е тормозил да чете толкова много книги? Пфу! Послушай съвета ми, журналисте: яж, пий и се забавлявай…

Откъм вратата се разнесе вежлив глас, прекъсвайки тирадата на Фоско.

— Добър ден, господин Специ. — Това беше Морио Маури, самият съдебен патолог, който приличаше повече на провинциален британски джентълмен: ясни сини очи, посивяла коса с модната напоследък дължина, бежова жилетка и джинси. — Искате ли да отидем горе, в кабинета ми? Със сигурност там ще ни бъде по-приятно да разговаряме.

Кабинетът на Морио Маури представляваше продълговата тясна стая, отрупана с книги и списания по криминология и съдебна патология. Беше затворил прозореца си, за да не нахлува горещ въздух, и бе запалил единствено малката лампа на бюрото си, оставяйки останала част от стаята потънала в мрак.

Специ седна и извади от джоба си пакет „Голоаз“. Запали и предложи една цигара на Маури, който я отказа с леко поклащане на главата.

Маури заговори, обмисляйки внимателно всяка своя дума.

— Убиецът е използвал нож или някакъв друг остър инструмент. Инструментът е имал вдлъбнатина или нащърбеност по средата, вероятно дефект, а може би не. Може да е бил специален нож с подобна форма. Струва ми се, макар че не мога да се закълна в това, че е използвал водолазен нож. Органът е бил премахнат посредством три разреза. Първият по посока на часовниковата стрелка, от единайсет до шест часа; вторият — обратно на часовниковата стрелка, отново от единайсет до шест. Третият разрез е направен отгоре надолу, за да отдели органа. Три чисти, решителни разреза, направени с изключително остър нож.

— Също като Джак.

— Моля?

— Джак Изкормвача.

— А, да, разбира се. Джак Изкормвача. Но… не съвсем като него. Нашият убиец не е хирург. Не е касапин. Тук не се изискват познания по анатомия. Следователите не спираха да питат: „Добре ли е извършена операцията?“. Какво означава „добре извършена“? Има ли някой, който да е извършвал подобна операция? Със сигурност е била направена със замах от човек, който може би работи с определени инструменти. Момичето не е ли работела като шивачка на кожени изделия за „Гучи“? Не е ли ползвала обущарски нож? Баща й не е ли бил също кожар? Може да е бил някой от тяхното обкръжение… Нищо чудно да е бил някой, за когото ножът е работен инструмент — ловец или препаратор… Но най-вече трябва да е решителен човек със стоманени нерви. Въпреки че е работел върху труп, все пак тялото още не е било изстинало.

— Д-р Маури — обади се Специ, — имате ли някакви предположения какво би могъл да направи с този… фетиш?

— Умолявам ви, не очаквайте от мен да отговоря на този въпрос.

Когато над града започнаха да се спускат сенките на късния следобед и стана ясно, че няма да има ново развитие по случая, в кабинета на главния редактор на „Ла национе“ се проведе среща на екипа. Тук бяха издателят, редакторът, шефът на дирекция „Новини“, няколко журналисти и Специ. „Ла Национе“ беше единственият вестник, който разполагаше с информацията за осакатяването на тялото; останалите ежедневници не знаеха нищо. Това щеше да е голям удар. Главният редактор заяви, че спецификата на престъплението трябва да бъде водещата новина на първа страница. Редакторът възрази, че подробностите са твърде стряскащи. Докато Специ четеше записките си на глас, за да помогне при разрешаването на спора, един млад журналист от криминалните хроникьори внезапно се намеси.

— Извинявай, че те прекъсвам — каза той, — но се сетих нещо. Струва ми се, че преди пет или шест години имаше подобно убийство.

Главният редактор скочи на крака.

— И ни го казваш чак сега, в последния момент? Защо не изчака да пратим вестника в печатницата, преди да си го „спомниш“?

Репортерът се сви, без да осъзнава, че мъжът просто разиграва шоу.

— Съжалявам, господине, но чак сега ми хрумна. Спомняте ли си онова двойно убийство до Борго Сан Лоренцо? — Той замълча в очакване на отговора. Борго Сан Лоренцо беше планински град на около трийсетина километра северно от Флоренция.

— Хайде де, разказвай! — извика редакторът.

— В Борго бяха убити двама младежи. Те също са правили секс в паркираната си кола. Спомняте ли си? Случаят, при който убиецът беше пъхнал пръчка във… вагината й?

— Да, мисля, че си спомням. А ти какво прави досега, спа ли? Донеси ми материалите по тоя случай. Веднага напиши статия — приликите, разликите… Побързай! Защо си още тук?

Събранието се разтури и Специ се върна на бюрото си, за да напише своята статия за посещението си в кабинета на съдебния патолог. Преди да започне, той прегледа един стар материал, в който се описваше убийството в Борго Сан Лоренцо. Приликите бяха поразяващи. Двете жертви, Стефания Петини, на осемнайсет години, и Паскуале Джентилкоре, на деветнайсет, са били убити през нощта на 14 септември 1974 година, също безлунна съботна вечер. Те също са били сгодени и се канели да се женят. Убиецът взел чантата на момичето и я обърнал с хастара навън, разпилявайки съдържанието й по същия начин, както беше видял Специ. Двете жертви също са прекарали вечерта в дискотека, „Тийн клуб“ в Борго Сан Лоренцо.

На местопрестъплението са били открити гилзи и в статията се споменаваше, че те са от патрони „Уинчестър магнум“, двайсет и втори калибър, също както при убийствата в Ариго. Тази подробност не беше от особено значение, тъй като това бяха най-продаваните в Италия патрони двайсет и втори калибър.

Убиецът от Борго Сан Лоренцо не беше изрязал половия орган на момичето. Вместо това я завлякъл по-далеч от колата и пробол тялото й деветдесет и седем пъти с нож, оформяйки сложен рисунък около гърдите и пубиса. Убийството било извършено до едно лозе и той проникнал в нея с едно сгърчено, вдървено парче от лозница. И в двата случая не били открити никакви доказателства за блудство с жертвата.

Специ пишеше уводната статия, докато другият репортер подготвяше текста за карето, в който даваше подробностите за убийствата от 1974 година.

Два дни по-късно дойде и реакцията. След прочитането на статията полицията направила съпоставка между гилзите, открити при скорошните убийства и тези от 1974 година. Повечето пистолети, с изключение на револверите, изхвърлят гилза след изстрела; ако стрелецът не си направи труда да ги потърси и прибере, те си остават на местопрестъплението. Докладът от полицейската лаборатория беше категоричен: в двата случая е използвано едно и също оръжие. Патроните бяха „Лонг райфъл“ 22-ри калибър, за пистолет „Берета“; модел, предназначен за стрелба по мишена. Без заглушител. Решаващата подробност беше, че ударникът има малък дефект, оставящ отличителен белег върху ръба на гилзата, който е уникален като пръстов отпечатък.

Когато „Ла Национе“ разпространи новината, тя предизвика сензация. Това означаваше, че по хълмовете на Флоренция броди сериен убиец.

* * *

Последвалото разследване повдигна капака на странния свят, който съществуваше сред прекрасните хълмове около града и за който подозираха малцина флорентинци. Повечето млади италианци живеят при родителите си, докато не се оженят, а много от тях се женят късно. В резултат на това сексът в паркирани коли се беше превърнал в любимо занимание. Твърди се, че един на всеки трима флорентинци е заченат в автомобил. Всяка нощ през уикендите хълмовете около Флоренция се пълнеха с млади двойки, които паркираха колите си в сенчестите тесни пътища и кални отбивки, в маслиновите горички и нивите.

Следователите откриха, че из района дебнеха десетки воайори, които шпионираха младежите. Местните ги наричаха индиани, или индианци, заради това, че се промъкват дебнешком в тъмното. Някои разполагаха със сложно електронно оборудване, включващо параболични микрофони, касетофони и фотоапарати за нощни снимки. Индианите си бяха разделили хълмовете на оперативни зони; всяка една се владееше от отделна група или „племе“, което контролираше най-добрите постове за наблюдение на чуждото удоволствие. Някои от тези постове бяха много търсени — или защото позволяваха наблюдение отблизо, или защото се намираха там, където обикновено се появяваха „добрите коли“. (Предполагам, че се досещате кои са „добрите коли“). Добрата кола можеше да се окаже и източник на пари, а понякога добрите коли се купуваха и продаваха на място, един вид извратена борса, на която индиано можеше да спечели достатъчно пари, за да се оттегли и да отстъпи поста си на някой друг, който да догледа финала. Богатите индиани често плащаха на водач, който да ги отведе до най-добрите места и така намаляваха риска.

Имаше и такива смелчаци, които преследваха индиани, субкултура в субкултурата. Тези мъже се промъкваха нощем сред хълмовете не за да наблюдават влюбените двойки, а за да шпионират индиани, водеха си старателно бележки за колите им, регистрационните номера и други издайнически подробности — след което ги изнудваха, заплашвайки да разкрият среднощните им деяния на съпругите, семействата и работодателите им. Понякога се случваше така, че воайорското блаженство на някой индиано биваше прекъснато от блясъка на светкавица; на следващия ден му се обаждаха по телефона: „Спомняш ли си нощния проблясък? Снимката е станала страхотна, изглеждаш просто великолепно, дори вторият ти братовчед би те разпознал! А, между другото, негативът се продава“…

Не след дълго следователите откриха онзи индиано, който беше дебнал край Виа дел Ариго по време на двойното убийство. Той се казваше Енцо Спалети и през деня караше линейка.

Спалети живееше заедно със съпругата и семейството си в Турбоне, село близо до Флоренция, което се състоеше от групичка каменни къщи, построени в кръг около открит площад и донякъде наподобяваше каубойски град от някой спагети уестърн. Съседите му не го обичаха особено. Те разказаха, че обичал да важничи, че се смятал за нещо повече от останалите. Децата му ходели на уроци по танци, сякаш са деца на някой лорд. Целият град знаеше, че е воайор. Шест дни след убийствата полицията дойде да прибере шофьора на линейка. Тогава те все още не смятаха, че си имат работа с убиеца, а че просто прибират важен свидетел.

Отведоха Спалети в дирекцията на полицията за разпит. Той беше дребен мъж с огромни мустаци, присвити малки очички, голям нос, изпъкнала брадичка и малка, свита като кокошо дупе, уста. Приличаше на човек, който крие нещо. Впечатлението се допълваше от смесицата от арогантност, уклончивост и открито неподчинение, с които отговаряше на въпросите на полицията. Каза, че е излязъл от къщи същата вечер с мисълта да си намери проститутка, която по думите му взел пред хотел „Лунгарно“ във Флоренция, близо до американското консулство. Тя била младо момиче от Неапол, облечено с къса червена рокля. Момичето се качило в неговия таурус и той я откарал в горичката близо до мястото, където били убити двамата младежи. След като приключили, Спалети откарал проститутката обратно на мястото, откъдето я взел и я оставил там.

Историята звучеше абсолютно невероятно. Първо, не можеше и да става дума някоя проститутка да се качи доброволно в колата на непознат и да му позволи да я откара някъде навътре в тъмната гора. Разпитващите посочиха множеството несъответствия в историята му, но Спалети не отстъпи. Бяха нужни шест часа непрекъснат разпит, преди да започне да се огъва. Най-накрая шофьорът на линейка призна, все така наперено и самоуверено онова, което всички вече знаеха — че всъщност е воайор, че в нощта на шести юни е бил навън на лов и дори е паркирал червения си таурус недалеч от мястото на престъплението.

— И какво от това? — попита той. — Не бях единственият в района, който шпионираше двойките. Бяхме цяла група.

След това обясни, че познавал добре медния фиат, който принадлежал на Джовани и Кармела: той се появявал често и бил известен като „добра кола“. Беше ги наблюдавал повече от веднъж. И знаеше със сигурност, че в нощта на престъплението наоколо са душили и други хора. Дори известно време бил с един от тях, онзи можел да потвърди думите му. Дори даде името му на полицията: Фабри.

Няколко часа по-късно Фабри беше доведен в дирекцията на полицията, за да се провери дали може да потвърди алибито на Спалети. Вместо това той заяви, че някъде около час и половина, точно по времето, когато е било извършено убийството, той не е бил със Спалети.

— Разбира се, че се видяхме — каза Фабри на следователите. — Както обикновено се срещнахме в „Таверна дел диаболо“.

Това беше ресторантът, където индиано се събираха, за да обменят информация, преди да тръгнат на лов в нощта. Фабри добави, че е видял отново Спалети по-късно вечерта, някъде около единайсет часа, когато Спалети спрял на връщане от Виа дел Ариго. Това означаваше, че е минал на десетина метра от мястото на престъплението приблизително по времето, когато според следователите то е било извършено.

Имаше и още нещо. Спалети настояваше, че след като се видял с Фабри, той веднага се прибрал у дома. Но съпругата му каза, че когато си легнала в два часа, съпругът й още не се бил прибрал.

Следователите отново се захванаха със Спалети: къде е бил между полунощ и два сутринта? Той не можа да им отговори.

Полицията го вкара в прочутия флорентински затвор „Ле Мурате“ („Изолираните“) и го обвини в reticenza, премълчаване — форма на лъжесвидетелстване. Властите все още не бяха убедени, че той е убиецът, но бяха сигурни, че укрива важна информация. Няколко дни в затвора може би щяха да го пречупят.

Криминалистите претърсиха щателно къщата и колата на Спалети. В колата откриха нож, а в жабката намериха пистолет от типа „scacciacani“, „кучегон“, евтино оръжие, което се зареждаше с халосни патрони, за да плаши кучетата, което Спалети беше купил по обява в едно порно списание. По него нямаше следи от кръв.

Разпитаха съпругата на Спалети. Тя беше много по-млада от мъжа си, дебело, почтено, простичко селско момиче, и тя призна, че е знаела за воайорските навици на съпруга си.

— Той ми обещаваше, че ще спре — каза тя, хлипайки, — но скоро пак започваше. А на шести юни вечерта наистина излезе, за да „хвърли едно око“, както обичаше да казва.

Момичето нямаше представа кога се е върнал мъжът й, знаеше само, че е било след два сутринта. Тя изрази увереността си, че той със сигурност е невинен, че никога не би могъл да извърши такова ужасно престъпление, тъй като „изпитва ужас, щом види кръв, затова на работа, когато на магистралата стане някоя катастрофа, той отказва да излезе от линейката“.

Към средата на юли полицията най-накрая обвини Спалети в убийство.

Тъй като Специ беше човекът, написал първия материал по случая, той продължи да го отразява за „Ла Национе“. Статиите му бяха скептични и посочваха множеството пропуски по делото срещу Спалети, сред които беше и фактът, че няма директно доказателство, което да го свързва с престъплението. Спалети нямаше и никаква връзка с Борго Сан Лоренцо, където през 1974 година беше извършено първото убийство.

На 24 октомври 1981 година Спалети разгърна вестника в затворническата си килия и прочете заглавието, което със сигурност му бе донесло огромно облекчение:

УБИЕЦЪТ СЕ ЗАВЪРНА

Младеж и девойка намерени брутално убити в нива

Нанасяйки новия си удар, самото Чудовище беше доказало невинността на шофьора-воайор.