Дъглас Престън, Марио Специ
Чудовището от Флоренция (50)

Глава 48

Прибрахме се във Флоренция, съпровождани от проливен дъжд. По пътя се обадих в американското посолство в Рим. Служител от правния департамент ми обясни, че не могат да направят нищо по въпроса, защото не съм арестуван.

— Американците, които попаднат в беда в Италия — каза той, — трябва да си наемат адвокат. Американското посолство не може да се меси в местните криминални разследвания.

— Аз не съм някакъв си американец, който е сътворил някоя глупост и е разследван от местните власти! — извиках. — Те ме тормозят, защото съм журналист. Това е проблем със свободата на печата!

Чиновникът не беше впечатлен.

— Независимо какво смятате, това е локален проблем. Намирате се в Италия — каза той, — не в Америка. Не можем да се намесваме в криминалните разследвания.

— Можете ли поне да ми препоръчате адвокат?

— Не се занимаваме с оценка на италианските адвокати. Ще ви изпратим списък с онези, които са познати на посолството.

— Благодаря.

Но най-вече трябваше да говоря с Марио. Тук ставаше нещо голямо — разпитът ми беше само показна стъпка. Дори за човек, който разполагаше с голяма власт, като областният прокурор на Перуджа, арестуването и подлагането на груб разпит на американски журналист беше проява на безочливост. Щом бяха решили да постъпят така с мен, рискувайки да го направя обществено достояние (за което впрочем бях твърдо решен), какво ли гласяха на Специ? Всъщност той беше основната им цел.

Не можех да му се обадя по мобилния. Когато се върнахме във Флоренция, му се обадих от един уличен телефон и си уговорихме среща. Към полунощ Специ, Закариа и Мириам пристигнаха в апартамента ни на Виа Гибелина.

С неизменната цигара „Голоаз“ в уста, Специ крачеше напред-назад из дневната, изпускайки облаци дим.

— Никога не бих предположил, че ще се осмелят да го направят. Сигурен ли си, че те обвиниха в лъжесвидетелстване?

— Сигурен съм. Аз съм persona indagata (заподозрян).

— Дадоха ли ти awiso di garanzia?

— Казаха, че ще ми го изпратят по пощата в Мейн.

Преразказах им всичко, което си спомнях от разпита. Когато стигнах до момента, в който Минини ме обвини, че съм подхвърлил пистолета във вилата, за да набедя невинен човек и да отклоня вниманието от Специ, Марио ме спря.

— Така ли каза? Да отклониш вниманието от мен?

— Точно така каза. Специ поклати глава.

— Porca miserial Тези двамата, Джутари и Минини, не смятат, че съм се занимавал с разни журналистически номера, като подхвърлянето на пистолет, за да се създаде сензация. Те наистина вярват, че съм замесен в убийствата на Чудовището — или поне в убийството на Нардучи!

— По някакъв странен начин — каза аз, — измислиците им съвпадат с фактите. Погледнато от тяхната гледна точка. От години твърдим, че Антонио е Чудовището. Никой не ни обръща внимание. Така че отиваме във вилата, разхождаме се и няколко дни по-късно се обаждаме в полицията и казваме, че Антонио е скрил улики във вилата, вървете ги вземете. Не ми се иска да го казвам, Марио, но тази теория звучи много правдоподобно.

— Я стига! — извика Специ. — Липсва й не само следователска логика, а логика изобщо! Достатъчно е човек да седне да я обмисли и ще я опровергае. Ако аз бях виновен за убийството на Нардучи, за да отклоня вниманието от себе си, щях ли да замеся в конспирацията бивш затворник, когото не познавам, полицай, който е бил един от най-добрите детективи във флорентинския мобилен отряд и прочут американски писател? Кой би си помислил, Дъг, че ти ще дойдеш в Италия и ще тръгнеш да обикаляш наоколо, за да подхвърляш улики, които полицията да намери? Та книгите ти вече са бестселъри тук! Не ти трябва сензация! А Нандо, той е президент на престижна охранителна фирма. Защо му е да рискува всичко заради едната сензация? В това няма никакъв смисъл!

Той продължаваше да крачи, ръсейки пепел по пода.

— Дъг, само помисли: защо Джутари и Минини са толкова настървени срещу нас? Дали защото само след два месеца ще издадем книга на същата тема, в която ще поставим под съмнение тяхното разследване? Възможно ли е това да е опит за дискредитиране на книгата още преди да бъде издадена? Те вече знаят какво има в нея — нали са я чели.

Той направи още една обиколка на стаята.

— За мен най-лошото, Дъг, е обвинението, че съм го направил, за да отвлека подозренията от мен. Подозрения за какво? Че съм един от поръчителите на убийството на Нардучи! Вестниците вече писаха за това, което е най-силната индикация, че използват един и същи източник, добре информиран и със сигурност длъжностно лице. В какво ме превръща това?

Крачка, обръщане.

— Дъг, осъзнаваш ли, какво си мислят? Аз съм не просто съучастник на някого, участвал в убийството на Нардучи. Аз съм един от поръчителите на убийствата, извършени от Чудовището. Според тях аз съм Чудовището!

— Дай ми една цигара — казах. Обикновено не пушех, но сега отчаяно изпитвах нужда да запаля.

Специ ми подаде една цигара и сам запали поредната.

Мириам се разплака. Закариа седеше на ръба на дивана, дългата му коса беше разрошена, изгладеният му костюм беше смачкан.

— Да допуснем — продължи Специ, — че аз съм подхвърлил пистолета във вилата, за да обвиня някой невинен. Откъде ще имам пистолета на Чудовището, освен ако аз самият не съм Чудовището?

Пепелта висеше на края на цигарата му.

— Къде е проклетият пепелник!

Донесох от кухнята една чинийка, която двамата със Специ да използваме вместо пепелник. Той угаси ожесточено недопушения си фас и запали нова цигара.

— Ще ти кажа откъде на Минини му хрумват тези идеи. От онази жена, Габриела Карлици, същата, която твърдеше, че Култът на Червената роза стои зад атентатите от 11 септември. Разглеждал ли си уеб страницата й? Точно нея слуша областният прокурор на Перуджа!

Специ беше изминал целия път, от монстролог до монстър.

* * *

Напуснах Италия на следващата сутрин. Когато се прибрах в къщата си в Мейн, която се издигаше върху една широка скала, надвиснала над сивия Атлантик, и се заслушах в разбиващите се в подножието й вълни и в писъците на кръжащите над главата ми чайки, аз бях щастлив, че съм свободен, толкова щастлив, че не гния в някой италиански затвор, че усетих как по лицето ми се стичат сълзи.

Граф Николо ми се обади на следващия ден.

— Значи така, Дъглас! Чувам, че си разбунил духовете в Италия! Добро представление!

— Как разбра?

— В сутрешните вестници пише, че вече си официално заподозрян в разследването на Чудовището от Флоренция.

— Пише го във вестниците?

— Във всички. — Той тихо се засмя. — Не се тревожи.

— За Бога, Николо, обвиниха ме в съучастие в убийство, казаха, че съм подхвърлил пистолет в онази вила и ме привлякоха под отговорност за лъжесвидетелство и възпрепятстване на правосъдието! Заплашиха ме да не се връщам повече в Италия! А ти ми казваш да не се тревожа.

— Скъпи ми Дъглас, всеки, който представлява нещо в Италия, е indagato. Поздравявам те, че стана истински италианец. — Гласът му изгуби циничния си оттенък и стана сериозен. — Виж, нашият приятел Специ трябва да се тревожи. И то много.