Дъглас Престън, Марио Специ
Чудовището от Флоренция (18)

Глава 16

По онова време броят на държавните обвинители, които работеха по случая на Чудовището от Флоренция, беше достигнал близо половин дузина, а най-ефективната и харизматична личност сред тях беше Пиеро Луиджи Виня. Тези прокурори изпълняваха роля, подобна на американските заместник областни прокурори: те ръководеха разследването, надзираваха събирането на доказателства и анализа им, разработваха теориите на престъплението и формулираха стратегиите за повдигането на обвинение срещу виновните. В италианската система тези прокурори работят независимо един от друг и всеки отговаря за някоя част от случая — особено за убийствата, които са извършени, когато е негов ред да дежури „на повикване“, така да се каже. (Така работата се разпределя между група прокурори, като всеки поема случаите, които са се появили в неговата смяна.) В допълнение друг прокурор приема августейшата титла pubblico ministero, обществен прокурор. Този човек (който обикновено е и съдия) представя интересите на държавата и оспорва делото в съда. Ролята на обществения прокурор в делото срещу Чудовището по време на убийствата и разследването се изпълняваше от различни хора — колкото повече бяха убийствата, толкова повече прокурори се ангажираха със случая.

Работата на всички прокурори, полицията и карабинерите се ръководеше от giudice istruttore, съдия-ръководител или по-правилно наричан разследващ магистрат. В случая на Чудовището разследващият магистрат беше Марио Ротела. Ролята му беше да надзирава действията на полицията, прокурорите и обществения прокурор, за да се увери, че действат съгласно закона и са се подсигурили с достатъчно доказателства. За да може системата да работи, прокурорите, общественият прокурор и разследващият магистрат трябваше повече или по-малко да бъдат на едно мнение за курса на разследване.

В случая с Чудовището Виня и Ротела, главният прокурор и разследващият магистрат, бяха напълно противоположни личности. Трудно би било да се намерят двама мъже, които да са толкова неподходящи за съвместна работа. И естествено при нарастващия натиск да разрешат случая, те започнаха да спорят.

Кабинетът на Виня се намираше на втория етаж в съдебната сграда на Флоренция — дълга редица от стаи в тесен коридор, които преди векове са били килии на монаси. Сега тези килии бяха превърнати в кабинети на прокурори. Тук, в този древен коридор, журналистите винаги бяха добре дошли и те идваха често и се шегуваха с прокурорите, които се държаха с тях като със стари приятели. Самият Виня имаше почти митичен статут. Той беше сложил край на вълната от отвличания в Тоскана чрез един елементарен метод: когато някой човек биваше отвлечен, държавата веднага замразяваше семейните банкови сметки на жертвата, предотвратявайки по този начин плащането на откупа. Виня отказваше да се придвижва с бодигарди, беше регистрирал името си в телефонния указател, имаше го и на табелата на входната врата, като на всеки обикновен гражданин, жест на открито предизвикателство, на който италианците се възхищаваха. Представителите на пресата жадно поглъщаха съдържателните му цитати, саркастични забележки и духовитости. Той се обличаше като флорентинец, със спретнати костюми и вратовръзки, а в страната, в която красивото лице означаваше много, той се отличаваше с изключително привлекателен външен вид, с фини черти, остри сини очи и спокойна усмивка. Колегите му прокурори бяха също така очарователни. Великолепният новопристигнал Паоло Канеса беше открит и сладкодумен. Силвия дела Моника, енергична и привлекателна, често развличаше журналистите с истории от предишни случаи. Журналистът, дошъл на втория етаж в съдебната палата, винаги си тръгваше с бележник, пълен с новини и саркастични забележки.

На третия етаж имаше същата редица от монашески килии, но атмосферата беше съвсем различна. Тук се намираха кабинетите на Марио Ротела и хората му. Той идваше от южната част на Италия, което светкавично даде повод на флорентинци да започнат да се отнасят с подозрение към него. Старомодните му мустаци и дебели черни рамки на очилата го правеха да прилича повече на зарзаватчия, отколкото на съдия. Изтънчен, културен и интелигентен, той беше и педант, и отегчителен човек. В отговор на журналистическите въпроси изнасяше продължителни речи, без да каже нищо съществено. Сложните му изречения, богати на цитати, взети от книгите по юристпруденция, бяха непреводими за средностатистическия читател и често неразбираеми дори за журналистите. Когато си тръгнеха от отдела на Ротела, вместо бележник, пълен с пикантни новини и кратки цитати, които лесно можеха да бъдат сглобени в статия, те разполагаха със зловонно блато от думи, които не се поддаваха на никакво опростяване или организиране.

Специ записа една типична размяна на реплики след ареста на Джовани Меле и Пиеро Мучарини.

— Имате ли доказателства? — попита той Ротела.

— Да — беше лаконичният отговор.

Специ продължи да го притиска в търсене на подходящото заглавие за първа страница.

— Вкарахте двама мъже в затвора: истина ли е, че и двамата са Чудовището?

— Като концепция Чудовището не съществува. Съществува някой, който е извършил първото убийство — отвърна Ротела.

— Показанията на Стефано Меле ли бяха решаващи в случая?

— Онова, което Меле ни каза, е важно. Потвърждава някои догадки. А ние имаме не едно, а пет важни доказателства и аз ще ги направя публично достояние веднага, щом изправим двамата обвинени пред съда.

Тези увъртания подлудяваха Специ и останалите журналисти.

Един-единствен път Ротела направи конкретно изявление:

— Мога да ви кажа едно нещо със сигурност: флорентинци вече могат да дишат спокойно. — Но думите му веднага бяха оспорени от един от прокурорите на долния етаж, който обяви пред пресата, че независимо от онова, което са чули на горния етаж, „аз от все сърце съветвам младите хора да намерят друг начин да се погрижат за здравето си, вместо да излизат нощем на чист въздух сред природата“.

Обществото и пресата не приеха новата теория за двойното Чудовище. С приближаването на лятото на 1984 година напрежението във Флоренция започна да нараства. Мрежата от тесни улици и пътеки, които криволичеха между хълмовете около града, нощем опустяваше. Като реакция на нарастващото напрежение един от младите общински съветници предложи създаването на „любовни селца“, места на удоволствието, предлагащи определени услуги, заобиколени от градини, които да гарантират уединение, със собствена охрана. Идеята предизвика скандал и провокира отговори от типа, че Флоренция просто може да бъде превърната в открит бардак. Мъжът защити идеята си:

— „Любовните селца“ са начин да потвърдим правото на всеки един от нас да има свободен и щастлив сексуален живот.

С настъпването на първите топли дни на 1984 година безпокойството започна да се засилва. На този етап Чудовището вече беше привлякло вниманието на целия свят: много вестници и телевизионни станции, сред които лондонския „Съндей таймс“ и токийската „Асаши шимбун“, пуснаха специални репортажи по случая. По телевизиите във Франция, Германия и Англия бяха излъчени документални филми. Интерес предизвикваха не само серийните убийства: основната причина беше чарът на главния герой в историята на Чудовището — град Флоренция. За по-голямата част от останалия свят Флоренция не беше реално място, в което живеят реални хора; те приемаха града като просторен музей, където със своите Мадони и горди Давидовци поети и художници се прекланяха пред красотата на женските и мъжките форми; град с елегантни дворци, вили, които се кипрят по хълмовете, градини, мостове, привлекателни магазини и отлична кухня. Това не беше град, в който царува мръсотията, престъпността, шумните улици, замърсеният въздух, графитите и наркодилърите — камо ли серийните убийци. Съществуването на Чудовището показа, че Флоренция не е вълшебният ренесансов град от туристическите брошури — тя беше трагично и окаяно модерна.

С напредването на лятото напрежението стана непоносимо. Малцина във Флоренция вярваха, че Чудовището е в затвора. Марио Специ провери календара си и отбеляза, че за цялото лято има само една безлунна съботна нощ: нощта на двайсет и осми срещу двайсет и девети юли. Няколко дни преди този уикенд той отиде при главен инспектор Сандро Федерико в щаба на полицията. След като си поговориха малко, той рече:

— Сандро, страхувам се, че тази неделя целият град ще се изсипе в околностите.

Полицаят направи знак против уроки.

Неделята на двайсет и девети дойде и отмина спокойно. Рано в понеделник сутринта, на трийсети юли, още по тъмно, телефонът в дома на Специ иззвъня.