Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Monster of Florence, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране
ehobeho (2014)
Разпознаване и корекция
mad71 (2014)

Издание:

Дъглас Престън, Марио Специ. Чудовището от Флоренция

ИК Ергон, София, 2011

Американска. Първо издание

ISBN: 978-954-9625-73-8

История

  1. — Добавяне

Глава 42

През 2004 година, последната ни година в Италия, разследването на Чудовището се развихри с пълна сила. Като че ли всеки месец в печата се появяваше поредната невероятна история. Двамата с Марио продължавахме да работим по книгата ни, събирахме информация и трупахме в папка вестникарски изрезки, представящи последните развития. Марио продължаваше да работи като разследващ журналист на свободна практика, редовно се свързваше с контактите си сред карабинерите за нова информация, душеше наоколо, винаги търсеше новини.

Един ден той ми се обади.

— Дъг, да се видим в бар „Ричи“. Имам чудесни новини!

Срещнахме се отново в любимия ни бар. Със семейството ми живеехме вече четвърта година в Италия и в бара ме познаваха до такава степен, че със собственика и семейството му бяхме на малки имена, а понякога дори получавах отстъпка.

Специ закъсня. Както винаги паркира колата си на площада, където беше забранено, и сложи на стъклото табела „ЖУРНАЛИСТ“, заедно със специалното разрешително, което му позволяваше да шофира из стария град.

Той връхлетя в бара, оставяйки след себе си дим от цигарата, и си поръча еспресо „stretto stretto“ и чаша минерална вода. В джоба си носеше нещо тежко.

Специ остави филцовата си шапка в стил Богарт на пейката, седна срещу мен, извади предмета, увит във вестник, и го сложи на масата.

— Какво е това?

— Ще видиш. — Той млъкна и пресуши чашата си с кафе. — Гледал ли си някога телевизионното предаване „ChiL’ha Visto?“ („Кой го е виждал?“)

— Не.

— Това е едно от предаванията с най-висок рейтинг по италианската телевизия — изплагиатствано е от американското „Най-търсеният“. Помолиха ме да участвам в серия предавания, които ще пресъздадат цялата история на Чудовището от Флоренция, от самото начало до сега.

Специ се обви в триумфален облак от синкав дим.

— Фантастично! — възкликнах.

— Освен това — добави той и очите му проблеснаха, — разполагам с новина за шоуто, която все още никой не знае, дори ти!

Аз отпих от кафето си и зачаках.

— Спомняш ли си онзи детектив, който ми каза, че френските туристи трябва да са били убити в събота, защото ларвите по тях са били с размера на угарка от цигара? Е, аз успях да се сдобия със снимките, направени от криминалистите в онзи понеделник следобед. На тях е отпечатано точното време, когато са били направени, някъде около пет часа, три часа, след намирането на телата. Като се увеличат, ларвите се виждат много добре и са наистина големи. Направих някои проучвания и открих най-добрия италиански експерт по криминална ентомология, световно признат, който преди десет години, заедно със свой американски колега, разработил техника за установяване времето на смъртта въз основа на развитието на ларвите. Името му е Франческо Интрона, директор на Института по съдебна медицина в Падуа и директор на Лабораторията по криминална ентомология към Института по съдебна медицина в Бари, където преподава; има триста научни публикации в медицински списания и е експерт-консултант на ФБР! Обадих му се, изпратих му снимките и той ми върна резултатите. Прекрасни резултати. Това е окончателното доказателство, което търсехме, че Пачани е невинен, че Лоти и Пучи са лъжци, и че другарите по чашка нямат нищо общо с убийствата!

— Прекрасно — казах аз. — Но какво е то? Каква е научната му обосновка?

— Професорът ми я обясни. Ларвите са от фундаментално значение за определянето на часа на смъртта. Калифоридите, тъй наречените сини мухи, снасят в трупа огромен брой яйца на гроздове. Те снасят яйцата си само през деня, защото мухите не летят нощем. Яйцата се излюпват от осемнайсет до двайсет и четири часа след това. След което се развиват по стриктен план.

Той извади доклада.

— Прочети сам.

Докладът беше кратък и ясен. Успях да се справя с трудния научен италиански. В доклада пишеше, че ларвите от труповете на французите „вече са преминали първата фаза на развитие и се намират във втората… Не може да са снесени в останките преди по-малко от трийсет и шест часа. Предвид това, че снимките са направени дванайсет часа след убийството, теорията, че убийството може да е извършено през нощта на 8 септември (неделя) и яйцата са били снесени сутринта на девети, не намира потвърждение в ентомологичните данни. Според тях времето на смъртта е най-скоро в предишния ден.“

С други думи френските туристи трябва да са били убити в събота през нощта.

— Разбираш ли какво означава това? — попита Специ.

— Означава, че очевидците са проклети лъжци — защото всички те твърдяха, че са видели убийствата в неделя през нощта!

— А показанията на Лоренцо Нези, според които Пачани се е намирал близо до местопрестъплението в неделя вечерта, не означават нищо! На всичкото отгоре Пачани има алиби за събота вечерта, когато всъщност са извършени убийствата. Бил е на панаира!

Докладът решаваше всичко. Ентомологичните данни доказваха (ако изобщо имаше нужда от повече доказателства), че Пачани и набедените му съучастници нямат нищо общо с убийствата, извършени от Чудовището. Освен това унищожаваха теорията за сатанинската секта — която се базираше изцяло на вината на Пачани, фалшивите показания на Лоти и свидетелските показания на другите „алгебрични“ свидетели. Те бяха точно такива, каквито ги беше нарекъл съдия Фери в книгата си: „некадърни, патологични лъжци.“

Това ново доказателство, рече Специ, щеше да принуди следователите да се върнат към Сардинската следа. Истината щеше да бъде открита някъде в мрачните дълбини на сардинския клан и самоличността на Чудовището щеше да бъде разкрита.

— Това е невероятно — казах аз. — Когато се разчуе, ще се вдигне голям шум.

Специ кимна мълчаливо.

— И това не е всичко. — Той разгъна вестника, с който беше обвит предмета на масата. Показа се странен на вид камък, издялан във формата на пресечена пирамида с полирани стени, стара и очукана, с тегло около два килограма.

— Какво е това?

— Според главен инспектор Джутари става въпрос за езотеричен предмет, използван за комуникация между този свят и ада. За всички останали е подпора за врата. Видях същия зад вратата на Вила Романа във Флоренция, сегашния Германски културен институт. Директорът му, Йоахим Бурмайстер, ми е приятел, и ми я зае. Изглежда точно като камъка, намерен на Бартолинова ливада, близо до мястото, където Чудовището нанесе своя удар през 1981 година.

Chi L’ha Visto?“ — продължи Специ, — ще снима една част на Бартолинова ливада, на местопрестъплението. Аз ще стоя на мястото, където беше намерена първата подпорка за врата и ще държа в ръка тази — доказателство, че „езотеричния предмет“ на Джутари е просто една подпора.

— На Джутари това няма да му хареса.

Специ се усмихна лукаво.

— Нищо не мога да направя по въпроса.

Предаването се излъчи на 14 май 2004 година. Появи се професор Интрона, представи данните си и обясни същността на науката криминална ентомология. Появи се и Специ на Бартолинова ливада с подпорката за врата в ръка.

Вместо да се вдигне голям шум, не се случи абсолютно нищо. Нито прокуратурата, нито полицията проявиха интерес. Главен инспектор Джутари не обърна никакво внимание на резултатите на професор Интрона. Полицията и прокурорите изобщо не коментираха подпорката за врата. Що се отнася до присъдите на Лоти и Вани, тъй наречените другари по чашка на Пачани, властите невъзмутимо заявиха, че италианската съдебна система е издала присъда по тези случаи и не намира причина да ги преразглежда. Накратко бюрократите внимателно избегнаха коментарите по предаването. И пресата им позволи да се измъкнат безнаказано. Повечето от италианските вестници въобще не му обърнаха внимание. Това беше наука — не някой сексскандал или сатанинска секта, — която нямаше да помогне на продажбите. Разследването на сатанински секти, скрити поръчители, разменени трупове, конспирации между могъщи хора и подпори за врати, смятани за езотерични обекти, продължи с неотслабваща сила.

Появата на Специ по телевизията обаче имаше някакъв ефект. Като че ли породи безкрайна омраза у главен инспектор Джутари.

Последната ни вечер във Флоренция, преди да се приберем в Америка, прекарахме в апартамента на Марио и Мириам, където вечеряхме с приятели на терасата с изглед към флорентинските хълмове. Датата беше 24 юни 2004 година. Мириам беше приготвила невероятна вечеря, която започна с кростини със сладък пипер и аншоа, поднесена със спуманте от Алто Адидже; див фазан и яребица, отстреляни от един приятел предишния ден, увити в лозови листа; класическо кианти от винарната „Витичио“; зелена салата с пикантен местен зехтин и силен дванайсетгодишен балсамов оцет; свежо сирене пекорино от селото на Марио и zuppa inglese.

Предишната сутрин, на 23 юни, Марио беше публикувал една статия в „Ла Национе“, в която интервюираше Вани, бившия пощальон на Сан Кашиано, обвинен, че е съучастник на Пачани. Специ ни развличаше с историята на срещата си с Вани; как съвсем случайно попаднал на него в един старчески дом, където разследвал съвсем друга история. Никой не знаеше, че Вани е пуснат от затвора заради влошено здраве и напреднала възраст. Специ го познал и се възползвал от възможността да го интервюира на място.

„Аз ще умра като Чудовището, но съм невинен“, гласеше заглавието. Специ каза, че успял да получи съгласието на Вани за интервюто, защото му напомнил за „добрите стари дни“ в Сан Кашиани, когато двамата се срещнали за кратко на един фестивал, много преди нещастният пощальон да стане един от прословутите другари по чашка на Пачани. Те се бяха возили заедно в една кола, пълна с народ, Вани беше развявал италианското знаме. Вани си спомнил Специ и го обзела носталгия — така Специ беше успял да го придума за интервю.

Докато вечеряхме, слънцето се спускаше над флорентинските хълмове, заливайки пейзажа със златиста светлина. Камбаните на близката средновековна църква „Санта Маргерита а Монтичи“ отбелязаха с камбанен звън кръглия час, последвани от камбаните на останалите църкви, скрити из околните хълмове. Из въздуха, затоплен от последните лъчи на слънцето, се носеше аромат на орлови нокти. Назъбените кули на големия замък в долината хвърляха дълги сенки върху околните лозя. Докато се наслаждавахме на пейзажа, хълмовете постепенно преминаха от златно в пурпурно и най-накрая се потопиха във вечерния здрач.

В този момент особено силно почувствах контраста между магическия пейзаж и Чудовището, което някога беше бродило тук.

Марио се възползва от момента, за да ми даде подаръка, който беше приготвил за мен. Аз го разопаковах и открих пластмасова статуя „Оскар“, с надпис „Чудовището от Флоренция“.

— За времето, когато по нашата книга ще бъде направен филм — каза Марио.

Освен това ми даде един скеч с молив, който беше направил преди много години, на Пиетро Пачани, седнал на подсъдимата скамейка, който беше надписал: „На Дъг, в памет на един долен флорентинец и за спомен от страхотната работа, която свършихме заедно“.

* * *

Когато се завърнахме в къщата, която бяхме построили в Мейн, аз окачих рисунката на стената в писателската си барака в гората зад дома, заедно със снимка на Специ, облечен с тренчкот и неизменната филцова шапка, лапнал цигара „Голоаз“, изправен пред рафт със свински главички в един месарски магазин.

Двамата с него се чувахме често и продължавахме да работим по книгата за Чудовището. Животът в Италия ми липсваше, но в Мейн беше тихо и аз открих, че с лошото му време, мъглата и студа това е едно отлично място за работа. (Започнах да разбирам защо Италия ражда художници, а Англия — писатели.) Малкото ни градче Раунд понд имаше петстотин и петдесет жители и с бялата си църква с камбанария, групичките дървени къщички, магазина и пристанището с рибарски лодки, заобиколено от дъбови и борови гори изглеждаше така, сякаш беше излязло от литография на „Къриър енд Айвс“. През зимата градчето се скриваше под дебело одеяло от блестящ сняг, а океанът се покриваше с мъгла. Престъпления почти нямаше и малцина си правеха труда да заключват домовете си, когато заминаваха на почивка. „Големият град“ Дамарискота се намираше на дванайсет мили и имаше население две хиляди души.

Културният шок беше осезаем.

Ние продължихме да работим по книгата чрез имейли и телефонни обаждания. В повечето случаи Специ пишеше, а аз четях и коментирах работата му, добавяйки някои глави на моя калпав италиански, които Специ трябваше да пренаписва. (При добро желание писменият ми италиански може да се определи на ниво пети клас.) Допълнителните материали пишех на английски. Превеждаше ги Андрея Карло Капи, преводачката на романите ми, с която се сприятелихме през годините, прекарани в Италия. Двамата със Специ редовно разговаряхме по телефона и книгата напредваше с добри темпове.

Сутринта на 19 ноември 2004 година отидох в писателската барака и проверих гласовата си поща, където открих спешно съобщение от Марио. Беше се случило нещо ужасно.