Дъглас Престън, Марио Специ
Чудовището от Флоренция (24)

Глава 22

След убийствата на сечището Скопети кметовете на Флоренция и околните градове стартираха кампания за предпазване. Макар младите хора във Флоренция да бяха травматизирани до такава степен, че дори не помисляха за паркиране извън града след залез слънце, все още имаше милиони чужденци, които всяка година пристигаха с каравани в Тоскана, без никаква представа за рисковете. Из районите, където хората най-често къмпингуваха, бяха поставени знаци на различни езици, които предупреждаваха за опасността от оставането в тях в периода между залез и зазоряване. Но споменаването на серийния убиец винаги беше внимателно избягвано, за да не уплаши съвсем туристите.

Община Флоренция разпечата хиляди постери, проектирани от прочутия художник Марио Ловержине, който нарисува едно втренчено око, заобиколено от листа. „Occhio ragazzil Внимание, деца! Опасност! Jeunes gens, danger! Atencion chicosy chicas! Pericolo di aggressione! Опасност от насилие!“, пишеше на плакатите. Бяха отпечатани десетки хиляди картички със същия дизайн и бяха разпратени по пазарите, гарите, къмпингите, хотелите и обществения транспорт. Кампанията беше подсилена от телевизионни спотове.

Въпреки усърдието си, следователите от SAM успяха да открият малко нови следи и улики на сечището Скопети. Натискът върху тях беше огромен. В своя роман „Ханибал“ Томас Харис описа някои от похватите, които SAM използваха, за да заловят Чудовището. „В някои от закътаните места, посещавани от любовници, имаше повече полиция, отколкото влюбени, които седяха по двойки в колите си. Полицията не разполагаше с достатъчно жени на служба. В големите жеги мъжете бяха принудени да носят перуки и много мустаци бяха пожертвани в името на службата“.

По-рано идеята за обявяване на награда беше отхвърлена, но сега прокурорът Виня я прие с отворени обятия, защото беше убеден, че Чудовището е пазен от закона за мълчанието — омерта, който можеше да бъде нарушен само срещу голяма сума пари. Идеята предизвика полемики. Наградите и откупите така и не станаха част от италианската култура, бяха познати единствено от американските уестърни. Мнозина се страхуваха, че обявяването на награда може да доведе до лов на вещици или да привлече в града разни ненормални ловци на глави. Споровете се изостриха до такава степен, че накрая се наложи намесата на министър-председателя на Италия, който определи награда от половин милиард лири — крупна сума за онова време.

Наградата беше обявена, но никой не се появи, за да предложи информация.

SAM продължаваха да бъдат засипвани от анонимни обвинения и празни слухове, които трябваше да бъдат проверени, колкото и невероятно да звучаха. Сред тях беше и едно писмо, което полицията получи на 11 септември 1985 година. В него се предлагаше „полицията да разпита нашия съгражданин Пиетро Пачани, роден във Викио“. Писмото продължаваше: „Според мнозина тази личност е лежала в затвора заради убийството на собствената си годеница. Той има безброй умения: умен мъж е, смел, фермер с едро, тромаво тяло, но бърз ум. Държи цялото си семейство за заложници, жена му е глупачка, дъщерите никога не са пускани навън, нямат никакви приятели“.

Следователите провериха информацията. Не беше вярно, че Пачани е убил годеницата си, но през 1951 година беше убил човека, когото хванал да съблазнява годеницата му в една паркирана кола, и после лежал дълги години в затвора. Пачани живееше в Меркатале, на пет-шест километра от сечището Скопети. Полицията проведе рутинно претърсване на къщата му, но не откри нищо.

Въпреки това името на стария фермер остана в списъка.

Няколко седмици по-късно се разнесе слух, този път от Перуджа, на сто и петдесет километра от Флоренция. Един млад лекар, Франческо Нардучи, издънка на една от най-богатите фамилии в града, очевидно се беше самоубил, удавяйки се в езерото Тразимено. Клюкарите веднага започнаха да приказват, че Нардучи е бил Чудовището и, измъчван от угризения, е сложил край на живота си. Едно бързо разследване показа, че в това няма грам истина и следователите прибраха папката с документите по случая редом с останалите фалшиви сигнали.

Междувременно през 1985 година, поставено под непрекъснат натиск за резултати, следствието започна да се разпада. Различията между главния прокурор Пиеро Луиджи Виня и разследващия магистрат Марио Ротела се задълбочиха.

Разногласията се фокусираха върху разследването на Сардинската следа. Ротела беше убеден, че пистолетът, използван при клановите убийства от 1968 година, никога не е напускал сардинците и че един от тях е станал Чудовището. Негов основен заподозрян беше Салваторе Винчи и с помощта на карабинерите той постепенно събираше улики срещу него. Виня, от друга страна, предчувстваше, че Сардинската следа няма да доведе до никъде. Той искаше да захвърли всичко и да започне разследването отначало. Polizia, полицията, подкрепяше Виня.

Специалната част, известна като SAM, беше съставена от полицаи и карабинери, от които се очакваше да работят заедно. Проблемът беше, че карабинерите и полицията рядко се разбираха и често заставаха едни срещу други. Polizia di State беше цивилна организация, а карабинерите бяха част от армията; и двете организации се грижеха за спазването на законите. При извършването на някое по-значително престъпление, като убийство, често двете агенции се втурваха към местопрестъплението и всяка се опитваше да го обсеби. Разказваше се една история, която може да не е истинска, за някакъв банков обир, при който карабинерите и полицаите заедно преследвали и заловили избягалите обирджии. Тогава се скарали пред престъпниците за това кой да обере славата. Най-накрая всичко се уредило след като разделили плячката: полицията получила крадците, а карабинерите взели колата, откраднатите пари и оръжията.

Разногласията между Виня и Ротела, които ставаха все по-дълбоки, години наред се пазеха в дълбока тайна. За пред останалите Сардинската следа си оставаше основната линия на разследване, но критиките срещу нея и срещу съдия Марио Ротела нарастваха.

През 1985 година Ротела затвори за кратко Стефано Меле по скалъпени обвинения в последен опит да го накара да говори. Постъпката му доведе до вълна от оплаквания, че Ротела без нужда тормози съсипания старец, чиито бръщолевения и без това вече бяха причинили неописуеми вреди на разследването и на хората, които беше обвинил. Ротела се оказа изолиран и под непрекъснатите нападки от пресата. Най-големият вестник в Сардиния, „Юнионе Сарда“, го нападна яростно. „Случва се така — написа вестникът, — че всеки път, когато разследването на Чудовището от Флоренция попадне в задънена улица, те винаги захапват така наречената Сардинска следа“. Асоциациите на жителите на Тоскана от сардински произход също подхванаха темата за расизма и върху следователите от всички страни се посипаха гневни коментари. Увъртанията и високомерното отношение на Ротела само влошиха нещата още повече.

Но Ротела, който като разследващ магистрат по случая разполагаше със значителна власт, не се отказа. Въпреки критиките, арестът и разпитът на Стефано Меле разкриха една от основните мистерии в случая: защо Стефано беше прикривал Салваторе Винчи толкова дълго време, дори с цената на влизане в затвора за четиринайсет години. Защо Меле беше приел да бъде натопен за убийството на Барбара Лочи и Антонио Ло Бианко, когато престъплението е било замислено, организирано и изпълнено от Салваторе? Защо по време на процеса беше замълчал, когато Салваторе имаше наглостта да се появи на свидетелската скамейка, носейки на ръката си годежния пръстен на съпругата му? Защо, след като излежа четиринайсет години в затвора, Меле отказа да признае пред следователите, че Салваторе е бил един от съучастниците му?

Меле най-накрая се пречупи и призна, че е направил всичко това от срам. Той беше участвал в секс-оргиите на Салваторе Винчи и сексът с мъже му беше харесал, особено секса със самия Салваторе. Това беше ужасната тайна, с която Салваторе го беше държал в подчинение почти двайсет години, принуждавайки го да мълчи. Така през 1968 година Винчи беше успял да го накара да си затвори устата само с един твърд поглед. Беше заплашил да го разобличи като хомосексуалист.

* * *

Двойното убийство на френските туристи на сечището Скопети беше последното известно престъпление на Чудовището от Флоренция. Макар че мина известно време, преди флорентинци да го осъзнаят, но на поредицата от убийства, които ги бяха тероризирали толкова дълго, най-после беше сложен край.

Но разследването тъкмо тогава започваше. С времето самото то щеше да се превърне в чудовище, унищожавайки всичко по пътя си, поглъщайки всички невинни души, чиито животи щеше да съсипе.

Хиляда деветстотин осемдесет и пета беше едва началото.