Дъглас Престън, Марио Специ
Чудовището от Флоренция (19)

Глава 17

Беше великолепна утрин с кристално чист въздух, като дар от боговете. Специ се озова на идилично поле, обсипано с цветя и билки, в покрайнините на град Викио, родното място на художника Джото, на четирийсет километра североизточно от Флоренция.

Телата на новите жертви, Пиа Ронтини и Клаудио Стефаначи, бяха открити на разсъмване на края на тесен, обрасъл с трева път, от двама техни приятели, които ги търсили цялата нощ. Тя беше на деветнайсет, а той беше навършил наскоро двайсет години. Мястото се намираше на по-малко от осем километра от нивите в Борго сан Лоренцо, където Чудовището беше убило първите си жертви през 1974 година.

Клаудио все още се намираше в колата, която беше паркирана край един горист хълм, наречен Ла Боскета, малкото дърво. Пиа беше завлечена навътре в полето, на няколкостотин метра от една фермерска къща. Тя беше осакатена по същия начин като останалите жертви. Но този път убиецът беше стигнал още по-далеч. Беше изтръгнал — думата „премахнал“ не беше подходяща — лявата й гърда. Времето на смъртта бе потвърдено от свидетел: фермерът беше чул изстрели в 21:40 часа и предположил, че са гърмежи от ауспуха на мотор.

По време на новите убийства и тримата основни заподозрени — Франческо Винчи, Пиеро Мучарини и Джовани Меле — се намираха в затвора.

Новото двойно убийство предизвика ужас, объркване и породи буря от обвинения срещу полицията. Случаят отново се появи на първите страници на европейските вестници. На хората им се струваше, че докато убиецът постепенно увеличава броя на жертвите си, полицията не прави нищо друго, освен да арестува невинни хора, които по-късно биваха оправдавани от поредния удар на Чудовището. Но Марио Ротела отказа да освободи тримата затворници. Беше сигурен, че те са участвали в убийствата от 1968 година и знаят самоличността на Чудовището.

Полицаите и прокурорите, ангажирани със случая, изпаднаха в паника. Виня се обърна с молба към обществото:

— Който знае нещо, трябва да го сподели — призова той. — Със сигурност има хора, които знаят нещо и по незнайни причини отказват да говорят. Човек с подобни патологични отклонения не може да живее незабелязан от семейството си.

Полицията беше залята от нова вълна анонимни писма, хиляди на брой, някои от които бяха написани с изрязани от списания букви. Те идентифицираха Чудовището с някой съсед, роднина, приятел със странни сексуални навици, местния свещеник или семейния лекар. И отново гинеколозите се оказаха обект на множество обвинения. Други обвинителни писма бяха подписани от известни интелектуалци, които предлагаха заплетени теории, изпъстрени със заучени цитати и фрази на латински.

След двойното убийство във Викио Чудовището от Флоренция се превърна в нещо повече от криминален престъпник; той се беше трансформирал в тъмно огледало, отразяващо същността на самия град — неговите мрачни фантазии, странните му мисли, най-ужасяващите му предразсъдъци. Мнозина твърдяха в писмата си, че зад убийствата стоят езотерични или сатанински култове. Различни професори и самозвани експерти, които не разбираха абсолютно нищо от криминология или серийни убийци, предлагаха своите теории по телевизията или на журналисти от пресата. Един от тези „експерти“ изказа всеобщото вярване, че Чудовището сигурно е англичанин.

— Този тип престъпления е характерен за Великобритания или за най-близкия й съсед, Германия.

Друг подкрепи красноречиво тази теория, пишейки до вестниците: „Представете си Лондон. Ситито. Гъстата нощна мъгла. Внезапно от мрака изскача един примерен, образцов жител на Лондон и започва да напада невинни двойки. Представете си насилието, еротиката, безпомощността, мъчението“…

Съветите не секваха.

„Лесно можете да проследите, откриете и арестувате убиеца; трябва само да го търсите на правилните места: в месарските магазини и болниците, тъй като очевидно става въпрос за касапин, хирург или медицинска сестра“.

Друг: „Със сигурност е ерген, около четирийсетгодишен; живее с майка си, която знае неговата «тайна», но свещеникът също я знае от изповедите му, тъй като той редовно ходи на църква“.

Феминистката интерпретация: — „Чудовището е жена, истинска мъжкарана, от английски произход, която преподава във флорентинско основно училище“.

От всички части на Италия във Флоренция започнаха да се стичат самозвани частни детективи. Голяма част от тях вече носеха в джобовете си решението на случая; други тръгнаха да обикалят нощем хълмовете около града, въоръжени до зъби, търсейки Чудовището или просто позирайки безстрашно с пистолетите си за снимки, които после биваха публикувани в пресата.

Няколко души се явиха в полицейския щаб с твърдението, че те са Чудовището. Един дори успя да се намеси в радиочестотата на „Бърза помощ“ и да обяви:

— Аз съм Чудовището и скоро ще нанеса нов удар.

Много флорентинци бяха шокирани от пороя перверзни, конспиративни теории и най-обикновена лудост, които убийствата бяха отпушили в техните съграждани.

— Никога не бих и допуснал, че във Флоренция живеят такива странни хора — заяви Паоло Канеса, един от прокурорите, работещи по случая.

— Страхувам се — отвърна с горчивина главният инспектор Сандро Федерико, — че някъде в това блато от анонимна лудост се намира следата, от която се нуждаем — и ние ще я пропуснем.

Много от анонимните писма бяха изпратени директно до Марио Специ, „монстролога“ на „Ла Национе“. Сред тях се отличаваше едно послание, написано изцяло с главни букви. Незнайно защо от него го побиха тръпки. То беше единственото, в което имаше късче истина.

БЛИЗО СЪМ ДО ТЕБ. НИКОГА НЯМА ДА МЕ ХВАНЕШ, ОСВЕН АКО САМ НЕ РЕША ДА СЕ ПРЕДАМ. КРАЯТ НА БРОЙКАТА Е ОЩЕ ДАЛЕЧ. ШЕСТНАЙСЕТ СА МАЛКО. НИКОГО НЕ МРАЗЯ, НО ТРЯБВА ДА ГО НАПРАВЯ, АКО ИСКАМ ДА ЖИВЕЯ. СКОРО ЩЕ ПОТЕКАТ РЕКИ ОТ КРЪВ И СЪЛЗИ. ТАКА, КАКТО Я КАРАТЕ, ДО НИКЪДЕ НЯМА ДА СТИГНЕТЕ. ВСИЧКО СТЕ ОБЪРКАЛИ. ТОЛКОВА ПО-ЗЛЕ ЗА ВАС. НЯМА ДА ПРАВЯ ПОВЕЧЕ ГРЕШКИ, НО ТОВА НЕ СЕ ОТНАСЯ ДО ПОЛИЦИЯТА. НОЩТА В МЕН ЩЕ ТРАЕ ВЕЧНО. ЩЕ ПЛАЧА ЗА ТЯХ. ОЧАКВАЙТЕ МЕ.

Думите за шестнайсетте жертви бяха озадачаващи, защото на този етап, заедно с двойното убийство до Викио, труповете бяха само дванайсет (четиринайсет, ако се смятаха и убийствата от 1968 година.) Това водеше до предположението, че писмото е изпратено от поредния болен фантазьор. Но някой си спомни, че в Лука предишната година в колата си са били убити други двама любовници. Пистолетът беше берета двайсет и втори калибър и трупът на жената не беше осакатен. Това престъпление никога не беше официално приписвано на Чудовището от Флоренция, но все още не беше разкрито.

Слуховете продължаваха да внасят смут във Флоренция, докато един инцидент не изкристализира общественото отношение. В следобеда на 19 август 1984 година, почти три седмици след убийствата във Викио, принц Роберто Корсини изчезна в гъстата гора, заобикаляща семейния замък Скарперия, на десетина километра от Викио. Потомък на последната оцеляла княжеска фамилия в Тоскана, принц Роберто произхождаше от древно и богато семейство. Фамилията Корсини бяха дали на света един папа, Клемент XII, и беше построила огромен и красив дворец във Флоренция на бреговете на река Арно. В палацо Корсини фамилията съхраняваше великолепната тронна зала на своя папа, заедно с безценна колекция от ренесансово и бароково изкуство. И макар че през последните години семейството бяха обеднели — до такава степен, че в голяма част от двореца Корсини все още не беше прокарано електричество — през вековете семейството бе притежавало огромни имения. Дядото на Роберто, принц Нери, се хвалел, че може да измине на кон пътя от Флоренция до Рим — около триста километра, — без да излезе от земите си.

Принц Роберто беше груб и мълчалив човек, който не обичаше светския живот и ангажиментите си на аристократ. Предпочиташе да живее в семейния замък в провинцията, като се виждаше само с неколцина приятели. Така и не се ожени и като че ли нямаше приятелки. Онези, които го познаваха добре, с привързаност го наричаха „Мечока“ заради неговата грубост и любов към усамотението. За останалите той просто беше един странен тип.

Някъде около четири часа следобед в неделя, 19 август 1984 година, принц Роберто оставил в замъка няколко приятели от Германия, дошли на гости, и отишъл сам в гората. Не бил въоръжен, но носел със себе си бинокъл. Когато не се прибрал до девет вечерта, приятелите му се разтревожили и се обадили на роднините му, а след това и на карабинерите в съседното градче Борго сан Лоренцо. През по-голямата част от нощта всички претърсвали гората. Не намерили никаква следа от принца и търсенето било прекратено.

На разсъмване претърсването на огромното имение било подновено. Един от приятелите забелязал окървавена клонка. Мъжът слязъл в клисурата покрай бурния поток и там открил счупените очила на принца. Малко по-нататък тревата била окървавена. В калта край водата той забелязал бинокъла му. Няколко метра по-нататък намерил фазан, застрелян с пушка, а след това се озовал и до тялото на принца, който лежал по лице, долната половина от тялото му била във водата, а главата му се била заклещила в цепнатината на една скала.

Мъжът преобърнал тялото: лицето било размазано от изстрел от упор.

Слуховете обхванаха Флоренция като горски пожар. Чудовището се отличаваше с ум, хитрост, хладнокръвие и педантичност, което караше мнозина да си мислят, че става въпрос за богат благородник. Загадъчното убийство на принца, който беше известен със странностите си и живееше сам в мрачния и зловещ замък в същия район, където бяха извършени няколко от убийствата, остави много хора с убеждението, че именно принц Роберто Корсини е Чудовището от Флоренция.

Нито следователите, нито пресата загатнаха по някакъв начин, че убийството на принца е свързано с Чудовището. Общественото мнение прие това мълчание като допълнително доказателство за вината на човека: разбира се, че прочуто и могъщо семейство като Корсини ще се опита да запази репутацията си на всяка цена. Не беше ли по-удобно за тях, че принцът, бидейки Чудовището, сега е мъртъв и никога няма да бъде изправен пред съда, опетнявайки името им?

Два дни по-късно второ загадъчно събитие отново подхрани слуховете. Някой беше проникнал в замъка Корсини, но като че ли нищо не беше откраднато. Никой не можеше да разбере защо крадците са нахлули в замъка, който гъмжеше от полицаи, провеждащи разследване на убийство. Тръгна мълва, че става въпрос не за крадци, а за хора, наети да отнесат от замъка няколко важни, а може би и ужасяващи предмети, преди да бъдат открити от органите на реда.

Слуховете продължаваха да се разрастват дори след като няколко дни по-късно убиецът на принца беше заловен — и си призна. Той беше млад бракониер, който ловувал фазани в имението. Принцът го забелязал точно когато прибрал птицата в торбата и го подгонил. Бракониерът каза, че се опитал да го простреля в краката, за да му попречи да го догони, но Корсини, виждайки дулото на пушката пред себе си, се навел в опит да се предпази и изстрелът попаднал в лицето му.

Абсурд, беше мнението на обществото. Никой не убива човек за нещо толкова дребно. Тази история не може да е истина — напротив, дори още веднъж доказва, че семейство Корсини се опитва да прикрие нещо. Освен това историята с бракониера не обясняваше загадъчното проникване в замъка.

Така от балните зали на флорентинската аристокрация до работническите кръчми се понесе нова клюка — истинската история. Принц Роберто Корсини беше Чудовището от Флоренция. Семейството му го беше разбрало и беше направило всичко възможно, за да го прикрие. Но някой друг — никой не знаеше кой, — също беше открил страшната тайна. Вместо да съобщи в полицията, този човек го беше запазил за себе си и беше изнудвал принца, периодично измъквайки му големи суми пари, за да запази тайната. В онази неделя, 19 август, двайсет дни след убийствата във Викио, двамата си бяха уговорили среща на брега на потока, където се скарали. След това се сбили и изнудвачът застрелял принца.

Твърдеше се, че има още един човек, който знае, че Корсини е Чудовището. Изнудванията продължавали, този път насочени срещу семейството. Но за да се получи, изнудвачите се нуждаели от доказателство, че принц Роберто е Чудовището, ужасно доказателство, което се криело в дълбините на замъка. Това обясняваше проникването: крадците трябвало да се доберат до уликите, вероятно пистолета берета, може би патрони „Уинчестър“ и един Бог знае, може би трофеите, които Чудовището беше изрязало от жертвите си.

Този слух, плод на изостреното въображение на флорентинците, беше абсолютно неверен, очевидно измислен и неподкрепян от нищо, което да е публикувано във вестниците или съобщено от следователите. Фантазията продължи да шества повече от година, докато накрая не беше разрушена по възможно най-категоричния начин: с ново убийство.