Елизабет Адлър
Наследство от тайни (51)

Глава 51
Моди

Арднаварна

— И ето, това е, скъпи мои — казах аз на Шенън и Еди. — Историята на миналото. Или почти цялата. Има само още един епизод и аз съжалявам, че не бях тук, за да съм свидетел. Защото, виждате ли, Лили се върна отново у дома в Арднаварна. Но тя се върна, за да умре.

— Аз бях на училище в Париж когато това стана. Татко бе в Китай по армейски дела и мами беше съвсем сама. Тя казваше, че денят бил прекрасен, слънце и бриз. Арднаварна изглеждала по най-добрия начин. Късните рози цъфтели и ароматът им се носел из въздуха. Мами се връщала от езда. Червената и коса се развявала от бриза, а кобилата й приличала на стария кон на Лили, Джеймстаун. Сякаш била картина от миналото.

 

 

Лили слезе от старата кола, която я беше докарала от Голуей. Двете сестри се гледаха, докато кобилата подскачаше, а лаещите кучета се спуснаха към тях. За една дълга минута те само се гледаха, после Лили каза:

— Върнах се у дома, Сиел — с треперещ тих глас. — Добре дошла ли съм? — попита тя, гледайки тревожно сестра си.

— Като розовите пъпки през май — извика Сиел, скачайки от коня си, и я прегърна. Те отстъпиха и се огледаха, търсейки промени, виждайки отминалото време, и върху Лили белезите на болестта й. Двете винаги бяха повече като близначки, отколкото като сестри. Те винаги знаеха всичко една за друга и нямаше нужда Лили да казва на Сиел, че умира.

— Защо, о, защо не си дойде у дома по-рано? — извика тя през сълзи.

Лили поклати глава:

— Сега съм у дома и само това има значение, нали? — тя се усмихна и главата й се наклони по стария кокетен начин. — Простено ли ми е? — попита тя с надежда.

— Не ти ли е било винаги. — Сиел се усмихна и за миг те си възвърнаха ставите отношения. Любящата по-малка сестра и красивата, уверена — голяма.

Те влязоха в къщата прегърнати, и Лили разказа тъжната история как Лиам я напуснал.

— Той ще се върне — извика Сиел. — Сигурна съм. Все още има време.

Но Лили поклати глава и каза:

— Страхувам се, че времето ми свърши. — Имаше такава тъга в гласа й, Сиел разбра, че не е за нея. Каквато и да беше Лили, тя винаги имаше кураж и сега не се страхуваше. Сиел знаеше, че тя оплаква сина си, и бе доволна, че собствената й дъщеря Моди я нямаше, защото техните щастливи отношения само щяха да подчертаят самотата на Лили.

Лили бродеше из хола, докосвайки познатите предмети. Семейната снимка в сребърна рамка. Бинокълът на Уилям. Кутията за пури. Тя вдигна капака й, вдъхвайки аромата на Монте Кристо, като затвори очи и мирисът предизвика образа на татко по-добре от всяка снимка.

Виждаше се като малко момиченце, седнала на колената му, докато той избираше пурата си и преминаваше през сложния ритуал със златните ножици и дървените кибритени клечки, които тя винаги духваше. И тогава, най-хубавото: той поставяше етикета на пурата на пръста и като пръстен. Можеше да види мами седнала с ръкоделието си и татко с вестника си. Тя отново се наслади на особената атмосфера на спокойствие и сигурност, която беше познала като малко дете, привилегировано да пълзи до тези чудесни същества, преди да бъде изпратено в леглото.

— Ако само, ох, само ако… — мислеше си тя с копнеж за последен път в живота си.

Новината, че порочната Лили Молино се е завърнала бързо се разпространи из домакинството и после из селото. Слугите се събраха да гледат любопитно и скоро всички разбраха, че Лили се е завърнала у дома, за да умре. Това е изписано на лицето й, казваха си един на друг те смирено, и всички стари истории и слухове се подхващаха отново в пълния магазин на селото или пред халба бира в кръчмата.

Лили беше доволна просто да си бъде у дома, да язди сама из алеите. Вечер седеше тихо край огъня, усмихвайки се, докато си говореха за стари, спомени. А кучетата, точно както винаги бяха правили в миналото, лежаха до леглото на Лили, гледайки я предано, сякаш бяха нейните собствени любими далматинци отпреди четиридесет години. Когато вече не можеше да язди от слабост, тя бавно се разхождаше из градините, подпирайки се със стария бастун на татко. Отказваше големите дози морфин, предписани от доктора, защото не искаше да прекара упоена малкото време, което й оставаше.

— Искам да се насладя на всяка последна минута от времето ми в Арднаварна — каза тя тихо на Сиел. — Защото знам, че това е раят и когато умра ще трябва да го напусна. Отново… — Тя се огледа патетично и каза. — Смяташ ли, че татко накрая ми е простил? Дали ще се обърна в ковчега си, ако ме погребат до него?

— Разбира се, че ти е простил — излъга Сиел, преглъщайки сълзите си. — Стотици пъти ми го е казвал. А ти скоро няма да умреш.

Но Лили само й се усмихна.

През тези дълги вечери сами край огъня, тя разказа на Сиел истината за Джон, Фин и Даниел. За двамата си сина и омразата й към единия и всепоглъщащата любов към другия.

— Лиам просто никога не се завърна у дома — каза тя тъжно. — Аз го направих отново, виждаш ли Сиел. Аз просто не мисля за никого, освен за себе си. Аз се опитах да го намеря, да му поискам прошка, но напразно. Той просто изчезна.

— Мислила ли си колко различен би могъл да бъде животът, ако не беше срещнала Дермът Хатауей? — попита Сиел.

— Мислила ли съм? — Лили се засмя с тъжен, горчив смях. — Всеки ден от живота ми, това е. Но аз научих по-трудния начин, че няма връщане назад. Не можеш да промениш миналото, Сиел, макар Бог да знае, че се опитах.

Тя извади диамантената огърлица от джоба си и я подаде на Сиел.

— Помниш ли? — попита тя усмихнато. — Когато бях на седемнайсет и светът беше в краката ми. Сега аз искам да я дадеш на дъщеря си, когато стане на седемнайсет и целият живот лежи пред нея, и всичко е възможно.

Тя говори за Нед, когото беше принудена да остави в Нантъкет на грижите на една местна жена.

— Той е единственият ми приятел, освен теб, Сиел — каза тя. — Сега бедният му ум се лута, но той е все така хубав, мил и чаровен. Защо, о, защо не го обичах достатъчно, за да се оженя за него? Тогава животът би бил толкова лесен. Но старите му приятели от театъра са лоялни. Те все още намират време да го посещават и през лятото често у тях се събират тълпи гости, за да му правят компания. Знаех, че е по-добре да се сбогувам с него, докато бях на себе си, а не да го оставя да види на какво съм се превърнала. — Тя погледна скръбно ръцете си, само тънки кости, покрита с пергаментова кожа.

Най-накрая дойде денят, когато Лили не можеше да става. Сиел нареди леглото й да се премести до прозореца, така че да може да гледа хубавите градини и дърветата, засадени от прадядо им, и да зърва сребърното море, широкото небе и бягащите коне. Макар че въздухът на късното лято беше мек, Лили усещаше студ и огънят гореше постоянно. Кучетата оставаха предано до нея, с глави върху лапите, а една оранжева котка седеше на прозореца, наблюдаваше и чакаше.

Мина седмица, после още една, и Лили вече не можеше да яде. Приемаше течности през сламка, макар да каза на Сиел, че няма смисъл.

— Вече няма значение, скъпа Сиел — каза тя. — Сега съм у дома. — Очите й бяха като тъмни сапфири и лицето й се беше изпило, но Сиел видя че копнежът и тъгата накрая са я напуснали.

Лили помръдна ръката си и я остави да легне на голямата глава на кучето. С въздишка на успокоение тя затвори очи и Сиел разбра, че никога вече няма да ги отвори.

 

Арендаторите дойдоха, както винаги бяха правили, да декорират талигата, която щеше да носи ковчега с мъховете и ароматните рози Глоар де Дижон от градината. Те вървяха след Сиел до семейния параклис и после до гроба, където Лили най-после се съедини в смъртта с любимите си татко и мами. Този път всички снеха шапки от уважение към смъртта на Лили Молино.

 

 

Моди

Аз погледнах към двамата ми слушатели. Главите им бяха наведени и те ме гледаха кротко, докато мислеха за Лили.

— Тя умря по-щастлива, отколкото живя — напомних им аз. — Беше си у дома, където винаги е искала да бъде.

— Нед трябва да е умрял няколко години след това — каза Еди. — Все още пазя старите изрезки от вестници за погребението му и голямата възпоменателна служба по-късно. Всеки, който е бил нещо в театъра, отишъл да си вземе сбогом с него и да изрази уважението му.

Аз погледнах Еди и казах:

— Ето сега знаеш какво се е случило на твоя прадядо. Той се е отказал от всичко, което е имал, заради жената, която обичал, малко по малко, после почти платил с живота си, а накрая тя му коствала кариерата. Той е бил добър човек и голям актьор, и е бил оглупял по нея.

Преди да умре Лили попитала Сиел: „Наистина ли бях лоша жена?“ А Сиел й казала това, което аз смятам, че е истината. „Ти никога не си била лоша“, казала тя лоялно. „Ти беше глупава и упорита. Винаги съжаляваше за нещата впоследствие, но тогава вече бе късно“.

— И това е според мен истината за Лили. Но както казах в началото, трябва сами да решите за нея.

— Бедната Лили — каза Шенън съчувствено. — Аз не вярвам, че тя е била лоша. Просто са й се случили лоши неща.

— Но тя сама си ги е предизвикала — каза Еди, и аз виждах, че той мисли за Нед, чийто живот е бил съсипан заради нея.

— Това не е съвсем краят на историята ми — казах аз и те вдигнаха глави отново. — Защото следващия гост от миналото, който дойде в търсене на Арднаварна, беше бащата на Шенън, Боб Кийфи.

Беше около 1980, ако си спомням правилно, когато се появи на вратата ми и когато ми каза името си, аз веднага разбрах, че е потомък на Фин. Той имаше неговия поглед, както казват тука. Тъмен й хубав. О, той беше внук на Фин и никой наоколо не би го оспорил.

Шенън опря брадичка на ръката си, гледайки ме в очакване, докато й разказах нейната история, точно както баща й ми я беше предал.

 

 

Боб Кийфи бе проследил миналото си, точно както правеше дъщеря му двайсет години по-късно. Той бе намерил портрета на Лили и писмата във вилата „Морска мъгла“ в Нантъкет. После проверил сирашките списъци и с това, което успях да му разкажа, е запълнил празнините.

Лиам и Джени бяха женени дванайсет години, преди да се роди синът им, Робърт, увеличавайки щастието им. Лиам бе приел истинското име на баща си, О’Кийфи, и промени ирландското Лиам на Уилям, така че двойката беше известна като господин и госпожа Уилям О’Кийфи, и с това име той се подписваше на картините си. И вероятно по тази причина всичките детективи, които наемаше Лили, не успяваха да го открият.

Те живееха в Северна Калифорния в една малка отдалечена къщичка, близо до Мендочино и не общуваха много, макар че винаги бяха любезни, когато срещаха съседите си на улицата или в магазина. Местните казваха, че макар да бяха артистични типове, Джени О’Кийфи поддържаше къщата в изрядна чистота, с хубави завеси на прозорците и хубава храна на масата им. Момчето им беше много малко за училище и никой не знаеше много за тях, освен че се бяха установили тук след години бродене из страната, спирайки, когато Лиам намираше нещо за рисуване. На всеки три месеца Лиам пътуваше до Сан Франциско, за да продава картини, така че да може да плати наема, и след неговата смърт собственикът на галерията казал, че макар още да не се бил развил, той имал истински талант и светът е загубил един голям художник.

Те поели на едно рядко пътуване на изток — кой знае, може би да се опитат да се сдобрят с Лили и Фин, и да им покажат внука им. И тогава, в ранните часове на една мъглива утрин, експресът се сблъскал с един товарен влак. Сред имената на жертвите, публикувани във вестниците били Уилям О’Кийфи и жена му, Джени, а петгодишния Робърт оцелял. Роднините бяха призовани да се свържат с католическото сиропиталище, където било отведено момченцето.

Малкият Боб е бил намерен в прегръдките на баща си, защитен от удара от тялото му. В сиропиталището той чакаше нетърпеливо баща му да дойде да го вземе, и когато попита защо не идва, монахините му казаха меко, че баща му е отишъл в рая, към който се стремят всички добри хора.

— Иска ми се повече да беше дошъл тук да ме вземе — изплакал той тъжно.

Те му казали, че скоро роднините му ще бъдат открити и те ще дойдат и ще го поискат, като изгубен пакет. Но никой не идвал и Боб се чудел защо. Като поотраснал, чуденето му се превърнало в гняв, никой в Америка не го иска. Той решил, че когато стане мъж ще им покаже. Ще стане богат и прочут и всеки ще иска да го познава и тогава той ще намери тези роднини, които са го изоставили и ще им покаже, че той също няма нужда от тях.

Това било много години преди той да отиде във вилата в Нантъкет, където намерил писмата на Сиел и портрета на Лили. Той отишъл на адреса на плика, къщата на баба му на улица Маунт Върнън, но тя била запечатана и съседите му казали, че госпожа Адамс е заминала за Ирландия преди много години.

И после, след години, той дойде тук, за да намери Арднаварна и корена си. Разказа ми всичко, което е изстрадал през живота си, мислейки, че никой не иска да го спаси от сиропиталището, и че никога не е знаел кой всъщност е. Аз му казах „Ти си внук на Лили, и на Фин О’Кийфи, и ако някой от тях знаеше къде си бил, веднага щяха да дойдат и да те поискат.“ А когато му казах, че той е законният собственик на богатството на Лили, сви рамене и каза:

— Сега е твърде късно. Нека мъртвите си останат мъртви, а аз ще продължа със собствения си живот.

Както и да е, аз му дадох огърлицата.

— За твоята дъщеря — казах му аз, също както Лили беше казала на мами. — Тя има целия живот пред себе си и всичко е възможно. — В хубавите очи на Шенън имаше сълзи и аз виждах дълбочината на мъката й. Казах нежно:

— Баща ти избра да остави миналото на мира, но може би има други, които не са. И тази, сигурна съм, е причината, поради която е бил убит.

Тя ме погледна изумено и аз казах:

— Никой мъж от калибъра на Боб Кийфи не би се убил заради пари. За жена, може би. Молино винаги са били емоционални, сантиментални към кучета, коне и жени. Но пари? Никога. Освен това, ако бизнесът му е пропадал, той е знаел, че разполага с наследството на Лили, няколко милиона долара, които го чакат. И те все още са там, чакат в Бостънската банка за наследник.

— Но той не е познавал никого от миналото — каза Шенън. — Нито един О’Кийфи. Нито един Молино. Кой би могъл да извърши такова ужасно нещо? И защо?

Еди постави ръка успокояващо около нея:

— Ние ще открием кой го е направил, Шенън — каза той спокойно. — Аз ще ти помогна. Ще се върнем в Нантъкет, където е започнало всичко. Може би, ако потърсим по-упорито, ще намерим последната улика, която ще ни даде отговор.

Аз им казах, че има една ирландска поговорка: „За да намери врага си, ирландецът първо се вглежда в себе си, и после в друг ирландец.“ Казах, че считам, че има много истина в нея. И че Бриджид, която разбира от тези неща, ще ви каже, че има три основни мотива за убийство: пари, страст и отмъщение.

— В едно съм сигурна — казах аз. — Където са замесени семейства, особено такива с толкова бурна история, трябва да търсите внимателно сред тези, които са близки до жертвата. Там ще намерите вашия убиец.

Шенън и Еди решиха да се върнат в Нантъкет и, за да ги разведря, както и себе си, реших да дам прощално парти. Обадих се на всички, които познавах и им казах да дойдат в събота, облечени в най-хубавите си дрехи да се запознаят и се сбогуват с новооткритата ми „внучка“.

Дълго неизползваната бална зала в задната част на къщата беше почистена и лъсната. Беше повикана помощ от селото, за да се разместят мебелите, и поканен оркестър от Дъблин. Бриджид беше в стихията си в кухнята, планирайки и организирайки бюфета за сто и петдесет души, и дузина жени изпълняваха нарежданията й, кълцаха, варяха и печаха.

Но преди да се случи великото събитие дойде още един неочакван посетител в Арднаварна.