Елизабет Адлър
Наследство от тайни (8)

Глава 8

Шенън тъжно крачеше в осемнайсетстайния апартамент с изглед към Сентрал Парк. Стаите бяха голи, красивите антични мебели и украшения бяха изнесени. Малките месингови лампички се поклащаха над празните места, където бяха висели любимите картини на баща й — ценните творби на Сикърт и Констабъл, на Пикасо и Моне. Паркетът беше издраскан от краката на хамалите, а скъпите копринени завеси, които скоро щяха да бъдат свалени от дизайнера по интериора, за да обзаведе апартамента наново за следващия собственик, все още безнадеждно се вееха на прозорците.

Тя отвори вратата на старата си стая и я погледна за последен път. През по-голямата част от живота си беше живяла в този апартамент. Беше израснала в тази стая, чиято мебелировка се беше променяла от детските розови и пъстри цветове в черно и сребристо по време на юношеството й, а след това в обикновено бяло със стар американски юрган в стил „пачуърк“^[1].

Единствените вещи, които тя можеше да нарече своя собственост, бяха евтините картини, купени от самата нея, голямата къща на куклите, старите й играчки, книгите и дрехите й и няколко украшения.

Никога не си беше падала особено по бижутата и предпочиташе модерните евтини украшения пред истинските диаманти и перлите. Но имаше една чудесна огърлица. Баща й и я бе дал, когато беше осемгодишна, в деня на сватбата им е Бъфи. Тя си спомняше как я беше разглеждала, смаяна от красивия наниз диаманти, образуващ сложна плетеница.

— Виж как блести, татко — беше казала тя очарована.

— Не блести дори и наполовина толкова силно, колкото очите ти, малка радост — беше отговорил той. — Трябва да я пазиш. Това е семейна скъпоценност. — После я беше грабнал в прегръдките си и я бе занесъл да помага при нарязването на сватбения кейк.

Освен това, тя имаше, разбира се, и годежния пръстен на Уил. Бяха купили изящния квадратен трикаратов диамант от Картие. Беше го разгледала с притеснение, защото знаеше, че струва повече, отколкото Уил можеше да си позволи. Той все още беше само студент по право. Баща му бе адвокат и тя знаеше, че семейството им е заможно, но в сравнение с възможностите на собствения й баща не бяха богати.

— Парите на семейството ти са онзи материал, от който са направени мечтите — й беше казал Уил с възторг. — Шенън, аз никога няма да бъда богат като баща ти.

— Няма значение — беше отвърнала безгрижно тя. — Аз ще имам достатъчно и за двамата.

Тя бързо затвори външната врата и последното щракване сякаш я отдели от спомените за досегашния й живот. Докато луксозният асансьор безшумно я носеше надолу, трябваше да прехапе устните си, за да не заплаче.

Познаваше портиера от дете. Той я чакаше, за да се сбогува с нея.

— Никога няма да го забравя, мис Шенън — каза той, като й стисна ръцете. Обруленото му червендалесто лице внезапно се сгърчи и в избелелите му сини очи се появиха сълзи. — Той беше добър човек. Беше много добър и няма да оставя никой да каже обратното за него пред мене. Всичко хубаво, мис.

Шенън му стисна ръката и бързо си тръгна. Тя се качи в малкия микробус, който беше купила на старо, след като бе продала любимия си черен „Мерцедес 500SL“ и потегли извън града в поройния дъжд.

Мебелите в къщата на Лонг Айлънд още не бяха изнесени, макар че картините и най-хубавите украшения вече бяха изпратени в „Сотби“, за да бъдат разпродадени поотделно.

Докато се приближаваше, Шенън видя, че на голямата поляна е разпъната шатра за търга, и сърцето й подскочи при спомена за навеса на партито по случай рождения й ден само преди няколко седмици. Служителите обикаляха по къщата и слагаха лепенки на масите, столовете и пепелниците, за които очакваха невероятни приходи, само защото са принадлежали на Големия Боб Кийфи. Къщата се продаваше за петнадесет милиона долара, но адвокатите бяга казали на Шенън, че това е капка в морето от дългове на „Кийфи Холдингс“.

„Но как стана всичко това?“ беше попитала тя Брад Джефрис. „Татко винаги е бил толкова добър бизнесмен. Как е могъл да стигне до тук?“

„И аз бих искал да знам“, нервно бе отговорил Брад. „Винаги съм се смятал за опора на Боб. Щом започваше да крои грандиозни планове, аз трябваше да му помагам да слезе на земята. Но не ми беше казал нищо за това, Шенън.“ Той бе свил рамене. „Аз никога не проверявах счетоводните книги. От къде на къде да го правя? Нали счетоводителите са за това.“

Джек Уекслър се държеше по същия начин. Когато беше дошъл да я види, той изглеждаше жалък и изнервен. „Не ме бива в тия работи, Шенън“, беше казал той набързо. „Знаеш, че това ме засяга. Кълна се, че ми се ще да можех да направя нещо. Обаче не знаех. Никой от нас не знаеше как той се оправя с нещата. Ако бях проектирал новия небостъргач, можех да контролирам развоя на събитията. Но Боб не искаше да го проектирам“, горчиво бе казал той. „Той искаше някой известен архитект. Боб не искаше да знае колко ще му излезе, той просто искаше «най-доброто» и изглежда е вземал заеми от къде ли не, за да финансира проекта. Сега сградата е там, на Парк Авеню, наполовина завършена, стърчи в небето като болен пръст. Ама че паметник! Исусе!“ Той бе простенал и се бе хванал за главата. „Съжалявам, Шенън. Ако мога да направя нещо за теб, нали знаеш, ако ти трябват пари… и каквото и да е. Само ми кажи.“

„Ще ти кажа, Джек“, бе обещала тя, макар че, разбира се, никога не би го направила. Според нея те бяха изменили на баща й и сега стоварваха цялата вина върху него. Никога не би приела пари от тези предатели.

За нейно учудване Джей Кей се оказа най-голям източник на сила. „Баща ти ми даде всичко, което имам“, беше казал той простичко. „Сега мога да си върна дълга. Ако мога да направя нещо за теб, ако ти трябва нещо, ще го имаш.“ Той се беше поколебал, втренчил поглед в краката си, а слабото му, бледо лице бе почервеняло. Беше повъртял очилата със златни рамки в ръцете си и бе казал: „Изглежда нелепо да кажа това на дъщерята на Боб Кийфи, но ако ти трябват пари, можеш да разчиташ на мен.“ Припряно беше извадил от джоба си чековата си книжка. „Назови някаква сума“, бързо беше казал той, изчервен още повече. „Каквато и да е. Десет хиляди. Двайсет. Петдесет. Колкото искаш, Шенън. Твои са.“

Но тя, естествено, беше отказала и на Джей Кей и му бе заявила гордо, че има достатъчно, за да преживее, че ще си намери работа, а и така или иначе скоро ще се омъжи.

А когато Бъфи си отиде и Уил се върна в Йейл, именно Джей Кей й помогна да си събере нещата. Именно Джей Кей уреди продажбата на къщите и на вещите със „Сотби“. И пак Джей Кей лично се погрижи за опаковането и описването на колекцията от картини на баща й.

Сега той я чакаше в хола и лицето му светна, когато я видя.

— Притеснявах се за теб — каза той, като си гледаше часовника. — Вече минава два, а ти каза, че ще се върнеш до обяд.

— Говориш също като бавачката ми. — Тя успя да се усмихне. — Имаше задръстване, валеше… обикновената манхатънска история.

— Чудех се дали ще имаш време да прегледаш този опис? — Той й подаде обезкуражаващо дебело топче хартия и тя погледна безпомощно първо листата, после пак него.

— Трябва ли да го преглеждам? Всичко това ми изглежда някак си безсмислено.

— Не, разбира се. Ако ми имаш доверие, аз ще се погрижа за това.

Тя го погледна любопитно и подозрително присви сивите си очи, защото й хрумна нещо.

— Джей Кей, ти беше най-близкият човек на баща ми. Той винаги казваше, че знаеш всичко за него и за бизнеса му. Ако това е вярно, как е станало така, че не си знаел в какво се е забъркал?

— Той криеше някои неща от мен — отговори той и открито срещна погледа й. — Финансите на компанията представляваха заплетена мрежа, а баща ти седеше по средата като паяк. Само той знаеше всички факти и как е изгубил контрол над всичко. Аз се безпокоях за някои неща, но не предполагах колко е лошо. Никога досега не беше правил подобно нещо и не подозирах нищо. Докато не стана ясно — банките си поискаха парите и така нататък. А тогава вече беше твърде късно. — Той я погледна с отчаяние. — Повярвай ми, Шенън, ако имаше някакъв начин да се спаси положението, аз щях да го намеря.

— Разбира се, че щеше да намериш начин.

Тя тъжно се отдалечи и забеляза, че мокрите й обувки оставят следи по плочките в хола. Бъфи би побесняла, ако видеше това. На сребърния поднос върху шкафа имаше няколко писма и тя ги взе без особен интерес. Тъжно си помисли колко неочаквано рядко беше звънял телефонът, откакто баща й почина. И след първия официален поток от писма със съболезнования беше изненадващо колко малко хора я бяха търсили. Предполагаше, че всички те се страхуват да не се окажат белязани от скандала Кийфи.

Едното от писмата беше от банката, която я уведомяваше, че в сметката й има точно три хиляди двеста четиридесет и шест долара и че при тях се съхранява нотариалният акт на нейно име за малката къща в Нантъкет.

Разпозна почерка на Уил на другото писмо и с усмивка го пъхна в джоба на якето си. За нея Уил беше единствената светлина на хоризонта.

Смяташе да закачи малкия фургон с всичките си вещи за микробуса и да замине за Ню Хейвън. Щеше да се премести да живее при Уил, а след това щеше да си намери работа в града. А следващата година, когато Уил се дипломираше, щяха да се оженят.

Стресна се от шума на тежки стъпки в къщата. Хамалите струпваха мебелите от различните стаи на едно място и къщата започна да й се струва чужда. Тя се обърна и бързо мина през хола и през широкото стълбище, прекоси влажната поляна и се отправи по алеята с чинарите към езерото.

Валеше силно, денят беше сив и потискащ, но нейното място под голямата върба в края на езерото беше сухо и закътано. Още от дете винаги идваше тук, за да си ближе раните, и сега седна, както правеше винаги — със свити под брадичката колене и се обгърна с ръце в собствения си мек зелен свят. Ако погледнеше между надвисналите в плитката вода вейки, можеше да види беседката, където беше умрял баща й, но вместо това се взираше нагоре в нежната плетеница от клони.

„Ох, татко, татко“, прошепна тя. „Ох, скъпи татко. Нищо ли не можехме да направим, за да ти помогнем? Нямаше ли с какво да те спрем? Нищо ли не означаваха за теб цялата ни любов и загриженост, та реши да се самоубиеш?“ Тя поклати глава. Никога нямаше да повярва в това. Никога.

Извади писмото на Уил от джоба си, отвори го и бързо прочете двата кратки абзаца.

„Предвид на обстоятелствата, мисля, че е по-добре да «отложим» сватбата си… Реших да прекъсна следването си за една година в края на този семестър и да отида до Австралия, може би да поработя в някоя овце ферма. Татко смята, че това ще бъде полезно за укрепването на характера ми. Надявам се, че някога, когато се върна, ще се видим отново…“

Шенън се втренчи занемяла в писмото. Диамантът на пръста й се стори тежък като олово, когато осъзна ужасната реалност на ситуацията. Тя вече не беше глезената, ухажвана, пазена принцеса, богатото момиче. Буйната, твърдоглава, своенравна Шенън Кийфи, която всички обичаха и искаха да познават, вече не съществуваше. Тя нямаше нищо и затова беше никоя.