Елизабет Адлър
Наследство от тайни (38)

Глава 38

Фин беше на Стоковата борса, преди да отвори и след като затвори, а през останалото време стоеше в офиса си, отделно от малкото часове, през които спеше, за да стане отново, когато световните пазари отваряха.

— Той се е вманиачил — каза Корнелиус Джеймс на жена си. — Не мисли за нищо друго. Може би се опитва да компенсира провала на банката и, ако е така, той успява, защото възвърна повече от това, което компанията изгуби. Има инстинкт за една добра сделка и парите сякаш се вливат в разперените му ръце. А сякаш само това иска. Пари, пари, пари. Загубил е способността си да се радва на живота.

— Не забравяй, той беше беден — напомни му тя. — Човек с неговото минало винаги ще си мисли, че само парите могат да му донесат щастие.

Фин отделяше време, за да помага на Дан по избирателната му кампания в Бостън, но не ходеше да следи Лили. Въпреки това знаеше всяка нейна стъпка. Частният детектив, който бе наел, беше натрупал цяло състояние, наблюдавайки всеки ден Лили Адамс, която мамеше неподозиращия си съпруг, сигурна, че той бе толкова погълнат от работата си, че никога нямаше да я хване. И беше права, защото Джон изглеждаше благодарен, че тя е щастлива с новите си интереси и приятели в Ню Йорк. И естествено, той й вярваше.

Лили трептеше от вълнение, докато беше в Ню Йорк по вечери и партита, под ръка с красивата и прочута бродуейска звезда, но когато беше сама, я глождеше чувството за вина. Освен това бе сигурна, че харесва Нед, а не беше влюбена в него. Поне не лудо, страстно влюбена, както искаше да бъде. Това което липсва, казваше си тя, е тръпката.

След като се бяха любили една нощ, тя отметна чаршафите и се промъкна гола до прозореца. Дръпна златната брокатена завеса и погледна неспокойно навън.

— Какво има? — попита Нед, облегна се на възглавниците и запали един от египетските чибуци.

Лили сбърчи нос от сладникавия аромат на тютюна.

— Нужно ли е да пушиш тези неща? — каза тя раздразнено. — Знаеш, че ги мразя.

— Не, не ги мразиш, винаги ми казваш колко хубаво мирише.

— Кога съм казала такова нещо? — попита разгорещено тя. — Кажи ми кога, Нед Шеридан.

— О, преди два часа, предполагам. След вечерята в ресторанта. Дори май си спомням, че и ти си дръпна.

Лили тропна с крак гневно:

— Исусе — каза тя. — Винаги ли трябва да си прав? Не може ли да се скараме някой път?

— Но аз не искам да се карам с теб, Лили — каза той изненадан. — Аз те обичам, знаеш това.

Тя отметна дългата си черна коса и го изгледа.

— Да, но…

Спря и отново се обърна към прозореца. Щеше да каже „но това е толкова скучно“. И то бе вярно. На нея й беше скучно и по някакъв начин беше доволна, че на следващата сутрин Нед заминаваше на турне из Америка. Той й бе казал да изостави Джон, да дойде с него, да живее с него, да се омъжи за него. Щеше да уреди всичко и тя го знаеше. Нед би бил доволен и от трохичките на любовта й. Дори когато я любеше, обожанието му го караше да се отнася към нея като към порцеланова кукла, която може да се счупи, докато това, което всъщност искаше тя… Отново се стъписа, но този път защото не знаеше какво искаше. Знаеше единствено, че не е това.

Тя изпрати Нед на гарата на следващата сутрин. Той имаше собствен вагон със спалня и месингово легло, махагонова баня и салон в червен плюш с фотьойли и растения в саксии.

— Достатъчно широк е за двама — каза той с надежда, но тя само се изсмя, поклати глава и го целуна за довиждане.

Той я последва по стъпалата на перона, не искаше да се раздели с нея и тя го погледна тъжно, с наклонена на една страна глава.

— Ще ми липсваш, скъпи Нед — каза му тя, мислейки си, че е глупачка и че в крайна сметка трябва да изостави Джон и да замине с него.

— Не толкова, колкото ще ми липсваш ти — отговори Нед, после скочи във вагона и влакът потегли. Той се облегна на прозореца, но Лили не остана, за да му помаха. Тя се обърна и решително тръгна по перона и извън живота му. Отново.

На следващата седмица Корнелиус Джеймс се върна в офиса си след приятен обед с един стар приятел и колега, който се беше пенсионирал миналата година.

— Трябва да пробваш, Корнелиус — беше казал приятелят му. — Виж ме мен. Виж как се наслаждавам на живота. Научих се да играя голф и тенис. Излизам с яхтата със сина ми през уикендите в Нюпорт и най-сетне имам време за внуците си.

— Има смисъл в това, което казваш — беше отговорил Корнелиус замислено. — Само че аз нямам син, нито дори дъщеря и такива прекрасни внучета, каквито имаш ти. Но госпожа Джеймс не е много добре, получи сковаване на крайниците — казват че е от артрита. Може би един по-сух климат би й се отразил добре.

Като седна на бюрото си, той поклати глава, мислейки си за мразовитата бостънска зима, снега и дъжда, които не позволяваха на Беатрис да излиза навън по цели месеци. Въздишката му на съжаление прерасна в остра болка в гърдите, която го изненада. Казвайки си, че сигурно е ял и пил прекалено много на обед, той извика секретаря си и го помоли да донесе чаша вода.

Когато човекът се върна с гарафата и чашата на сребърния поднос, главата на Корнелиус лежеше върху плота на бюрото му.

— Господин Джеймс, сър — извика мъжът. Той остави подноса, изтича до шефа си и го вдигна, но знаеше, че е твърде късно. Корнелиус Джеймс беше мъртъв.

Погребението беше в Бостън, но Беатрис не можа да присъства поради влажното време, което влошаваше артрита й, и тя не можеше да ходи. Не можеше дори да седи повече от пет минути в инвалидния стол, без болката да стане прекалено остра, за да я понесе. Преди да запечатат ковчега, тя целуна съпруга си за сбогом. Гледаше от спалнята си, с изглед към площад Луисбърг, как беше изнесен по предните стълби от мъжете, сред които бе и протежето на съпруга й, Фин О’Кийфи.

След това, имаше прием за скърбящите в къщата, с шери за дамите и сгряващо уиски за мъжете, и малки парчета от кекс мадейра и бисквити. Фин беше помолен да остане накрая за прочитането на завещанието в стаята на Беатрис.

Адвокатът прочисти гърлото си. Погледна към възрастната дама и младия човек, седнал в очакване на канапето, и каза:

— Мой дълг е да ви информирам за съдържанието на завещанието и последната воля на Корнелиус Джеймс. То е просто и недвусмислено. — Той погледна съчувствено към вдовицата. Познаваше я от много години и му беше тъжно да я види толкова грохнала и остаряла. — Ако ми бъде разрешено, Беатрис — каза той, — искам да ти предам най-искрените си съболезнования. Корнелиус беше един добър човек и добър приятел.

— И добър съпруг — каза тя с лека усмивка.

Завещанието на Корнелиус бе кратко и точно.

„На моята скъпа жена, Беатрис Марта Джеймс, завещавам половината от парите си, за да ги използва както пожелае, за свое собствено удобство и наслада. Също така й завещавам къщата на площад Луисбърг и цялото имущество, за да ги използва както пожелае.

На Фин О’Кийфи, младият човек, който стана скъп за мен и жена ми с всеотдайността и упоритата си работа, с решимостта си да се развива въпреки всичко, с приятелството и добротата на сърцето си, оставям останалата половина от парите си. Също му завещавам бизнеса си. Той ще поеме «Джеймс и Къмпани» и ще стане неин президент и председател. Има само две условия, свързани с имената: едното е никога да не променя името «Джеймс и Къмпани» и да го замества със собственото си или чуждо име. Второто е да приеме моето име в деня, когато застане начело на компанията и да стане Фин О’Кийфи Джеймс. За обяснение ще кажа, че за мен и жена ми бе голямо нещастие, че си нямахме собствен син, и бих проявил малката суетност да позволя името ни да бъде продължено от един млад човек, когото с гордост бихме нарекли наш син.“

— И това, Беатрис, господин О’Кийфи е всичко — каза адвокатът, сгъвайки отново документите.

Фин взе ръцете на Беатрис в своята. В очите му имаше сълзи, когато каза:

— Госпожо Джеймс, дълбоко съм впечатлен, но разбира се, не мога да приема половината от състоянието на господин Джеймс. Парите са ваши.

Тя се усмихна и потупа нежно ръката му.

— На мен не са ми нужни — каза му тя кротко. — Имам повече от достатъчно за нуждите си и църквата ще получи каквото е останало, когато и аз отида при Корнелиус. Той искаше парите да са за теб, за да отговарят на положението ти като председател на компанията му. И ти завеща името си, за да го носиш по същия достоен и честен начин, по който го е правил той.

— Ще се постарая, мадам — обеща Фин.

— Още нещо — каза Беатрис. — Планирам да се преместя на място с по-сух и по-топъл климат, В Калифорния. Докторите ми казаха, че това ще се отрази добре на артрита ми и че мога и да не изтрая още една зима на Източния бряг. Искам да ти дам тази къща. Сигурна съм, че така би желал Корнелиус.

Няколко седмици по-късно тя замина за Калифорния и Фин се оказа собственик на къщата, в която някога работеше като коняр.

— Ако само — мислеше си той, докато бродеше из големите празни стаи, — ако само това беше Арднаварна.

Но нямаше значение. Той, Фин О’Кийфи Джеймс, ирландец и католик, се измъкна от бордеите на Норт Енд и постигна невъзможното. Беше проникнал в най-непристъпната твърдина на старата гвардия, Бийкън Хил. Той беше собственик на огромна къща на площад Луисбърг и притежаваше цяло състояние. И точно зад ъгъла живееше неговата съседка, Лили.