Елизабет Адлър
Наследство от тайни (42)

Глава 42

Дан О’Кийфи беше един от най-младите конгресмени във Вашингтон. Гровър Кливланд бе в Белия дом за втори път и все още бе зает в продължаващата битка със силните демократи от Тамъни Хол. Независимостта на Кливланд обръщаше собствената му партия срещу него, но Дан О’Кийфи беше също индивид, който казваше само собственото си мнение. Човек, който се бореше не само за ирландците, но за правата на всички емигранти, и човек, който беше също толкова срещу подкупите и крайната тарифна протекция, колкото и самият Кливланд. Президентът го беше харесал и той често бе канен на вечери в Белия дом, официални и неофициални.

Дан считаше Белия дом за най-внушителната сграда, достроявана в света. Той не беше роден в Америка, затова знаеше, че никога не би могъл да стане президент, но хранеше надеждата, че може би, един ден, когато се оженеше и имаше деца, синът му би могъл.

Конгресът заседаваше само през четири или пет месеца от годината и когато летните горещини удариха Вашингтон, Дан се върна в Бостън, за да се грижи за своите избиратели и бизнеса си. Нещата му вървяха по-добре отколкото очакваше. Той изискваше две неща от служителите си: честност и лоялност. „Няколко мозъка по-трудно бъркат“, казваше той на мениджърите си и можеше да различи ентусиазираните, решени да работят усилено мъже.

Плащаше им добре и очакваше от тях да работят добре, а тези които не изпълняваха задълженията си или се опитваха да прехвърлят работата си на други бяха веднага уволнявани, макар че това означаваше да втвърди сърцето си към молбите им, че имат да хранят жени и деца. „Може би ще се сетете за това следващият път, когато някой ви предложи добра работа“, отговаряше им той хладно.

Философията на Дан беше, че ако един човек бе само деветдесет процента на негова страна, не можеше да разчита на подкрепата му. Сто процента беше изискването му и към служители, и към приятели, макар че в политиката бе различно — приятелите се разменяха толкова лесно, колкото и клюките.

Благодарение на ума си и на упоритата си работа, сега той имаше магазини в четиридесет големи града, от Източния до Западния бряг. Където имаше ирландски емигранти, там имаше и магазин „При Даниел“. В централните богати квартали той правеше същите хубави магазини, както на Бийкън Хил, а в по-бедните квартали създаваше по-скромни магазини, с по-умерени цени и пак печелеше от количеството.

Справяше се и по двата начина, и се считаше за умен човек, изминал доста път след продаването на часовници по панаирите, макар че, както винаги, носеше червени презрамки, които му бяха станали като търговска марка. Всяка негова снимка във вестниците или политическа карикатура неизменно показваше големия Дан О’Кийфи, пъхнал палци в презрамките си, с шапка кривната назад и уверена усмивка на лице.

В живота му не беше останало време да си намери жена, нито дори да си купи къща. Все още наричаше двете стаи над магазина на Бийкън Хил свое жилище и като повечето от конгресмените, за няколкото месеца, през които пребиваваше във Вашингтон, той наемаше квартира. Имаше значителна сума пари в банката, бизнесът му осигуряваше добро състояние и политическата му кариера се развиваше добре. И през целия си живот не беше имал място, което да може да нарече свой дом.

Като конгресмен от Бостън Дан четеше всички масачузетски вестници всеки ден и бе невъзможно да пропусне съобщението за внезапната смърт на един от най-изявените бостънски учени, който беше и член на едно от най-добрите бостънски семейства. Четеше завистливо за академичните постижения на Джон Портър Адамс, степените му от Харвард и Кеймбридж, хвалбите от колегите му, защото това, което винаги го беше тормозило, бе липсата на образование.

Той прочете за погребението в Бостън Хералд, и забеляза, че вдовицата, госпожа Лили Адамс, беше начело на списъка от скърбящите. И прочутият актьор Нед Шеридан беше там, за да я подкрепи. По-късно той прочете в един от жълтите вестници, че госпожа Адамс, която беше родила син няколко дни преди смъртта на мъжа си, била бившата Лили Молино от Ирландия и че преди това е била икономка. И че е наследила огромното състояние на Адамс.

Дан избута назад кожения стол, вдигна крака на бюрото, бутна назад шапката си и се загледа замислено напред. Така. Лили Молино се е върнала, за да ме преследва отново, а? Той вдигна вестника и прочете отново за хубавия й дом на улица Маунт Върнан, и факта, че покойният й съпруг е бил на шейсет години, и че синът му се е родил само няколко дни преди да умре.

Спомни си, че къщата на Фин беше на една пресечка от улица Маунт Върнан и се замисли над съвпадението. Брат му не би могъл да живее толкова наблизо до Лили и да не я види. Но не я беше споменавал. Фин живееше собствения си живот в Ню Йорк. Доколкото Дан знаеше, последователно няколко дами го занимаваха, а името на Лили не беше произнасял от години. Той не знаеше дали пламъкът на любовта се бе превърнал в омраза и после угаснал, но едно нещо знаеше. Той щеше да види Лили.

Колкото и да се опитваше Лили да изпълва голямата къща на улица Маунт Върнан с цветя и да поддържа огъня в огнищата, когато вечеряше сама на свещи в трапезарията, тя все си оставаше като храм на всички починали Адамсови, а не като веселия дом за новия син и наследник, който щеше да продължи тяхното име. И, както беше отбелязал Фин, отново погубвайки живота й, нямаше начин да се докаже, че детето не е на съпруга й. Колкото не беше желала първия си син, толкова сега обожаваше втория си. Понякога, докато дългите й самотни дни се проточваха, тя си мислеше, че ако го нямаше бебето, тя не би имала за какво да живее.

Беше нарекла сина си Лиам, ирландската версия на името на брат й Уилям, и Джон на съпруга си. Отмъщаваше си на бостънските сноби, като даваше на сина на едно от най-прочутите им семейства ирландско име. Разбираше, че те ще счетат това за голямо унижение, докато самата тя гордо го считаше за заслуга. На тези бедни стари дами добре ще се отрази малко свежа ирландска кръв във вените, каза си тя над недокоснатата вечеря, говорейки на себе си, както често правеше напоследък, защото нямаше на кого да говори. Освен на бебето, но сега всичко, от което то имаше нужда, беше храна. Бавачка му бе една жена от Филаделфия, която се считаше за по-добра от скандалната си господарка. Лили би я уволнила, но тя беше добра с бебето. Лиам беше първата й грижа.

Лиам бе нейният залог за бъдещето. Имаше някого за когото да мисли, освен за себе си. Щеше да се занимава с него, да планира живота му внимателно: училищата му, колежа му, кариерата му и обществения му живот, макар че как щеше да има такъв с майка като нея, тя не знаеше. Освен ако междувременно направеше чудо.

Но всичко това бе в бъдещето. Спря да мисли за него, премести недокоснатата си чиния и отнесе чашата си вино в библиотеката.

Седна срещу стария стол на Джон, с крака върху малката подложка за ходила, която й напомняше за майка й, отпиваше от виното, гледаше пламъците, слушаше тишината и си мислеше колко различно би било, ако Джон седеше срещу нея и те планираха живота на сина си.

Тя скочи на крака, когато чу звънеца.

— Кой ли може да е това? — попита тя на глас, защото никой, освен доктора, никога не идваше. Чу стъпките на прислужницата, прекосяващи коридора. Чу отварянето на вратата и мъжки глас, и прислужницата, която го покани да влезе. Чу я как минава по коридора и почуква на вратата на библиотеката.

Ако е Фин, каза си Лили горчиво, ще го убия. Прислужничката й подаде сребърния поднос с визитната картичка на конгресмена Даниел О’Кийфи.

Изненадана, Лили изгледа прислужницата.

— Той е тук, за да ме види?

— Да, мадам. Чака в коридора.

— Покани го да влезе.

Лили оправи косата си и нервно приглади роклята си. Каза си, че ако Дан е дошъл да моли прошка за Фин, тя ще му каже точно какво мисли за безскрупулния му брат. Ще му каже, че баща й е бил прав, като е казвал, че всички О’Кийфи са негодници. Тя изчака нетърпеливо прислужницата да въведе Дан.

Когато влезе, той сякаш изпълни стаята с присъствието си, с протегнати ръце и изражение, което бе смесица от симпатия и удоволствие, върху хубавото му червенобрадо лице. Беше забравила колко висок и колко едър е. С широки рамене и властно излъчване. С червената си коса и брада той беше хубав като брат си, по един различен начин.

— Мадам Лили, госпожо Адамс… прости ми, че идвам толкова късно, без да пиша или първо да се обадя — каза той, сякаш се бяха виждали предния ден. — Но прочетох за тъжната загуба в Хералд и се почувствах задължен да те намеря и да предам лично съчувствието си.

— Говориш като истински политик, Дан — каза тя, подавайки му неохотно ръка. Той се наведе над нея с такъв апломб, че тя се засмя. — Последният път, когато те видях, ти беше покрит с въглищен прах. Приличаше на коминочистач.

Той се усмихна замислено:

— Не съм забравил. А ти изглеждаше като момиченце. Едно изгубено, самотно момиченце. Тогава си беше дете, мадам Лили.

— На седемнайсет. Достатъчно голяма, за да внимавам.

— Не и при твоето възпитание. Защитавана от света и истинския живот, както повечето от нас го познаваха, от семейното ти положение и богатството. На момичета като теб просто не се случваха лоши неща.

Тя го погледна тъжно.

— Сладкодумието ли ти помогна да станеш конгресмен?

— И то, разбира се. То и фактът, че обещах да се боря за по-добри условия за работа, по-малко часове и по-високи надници, и защото помогнах на хората и на децата им. Значи не си чула за Пролетния лагер на Дан О’Кийфи? Той осигурява на бедните деца, които живеят в бордеите, както аз на времето, няколко седмици чист въздух и добра храна. Издържам го главно аз и събирам пари от други ирландци, достатъчно щастливи, за да дойдат в Америка и да успеят. По някакъв начин — каза той, отправяйки й поглед, от който се разбираше, че се чувства като равен. — По някакъв начин съм длъжен да ти благодаря.

Тя си спомни как Фин беше казал същото и каза:

— Това звучи много интересно.

— Да, и сега, когато имаш син, ще научиш какво значи да бъдеш майка, да можеш да го възпиташ правилно и да му осигуриш хубавите неща в живота.

Брадичката й се вирна и тя го изгледа, чакайки да го каже. Да каже, че е дошъл при нея, защото Фин иска прошка и иска сина си.

Дан се поколеба, подбирайки думите си внимателно:

— Другото дете, мадам Лили — каза той деликатно — то…?

— Мъртво е — излъга тя бързо, обърна лице и се изчерви.

— Съжалявам, макар че, ако смея да го кажа, едва ли е било така с теб. И разбира се, то не е било дете на брат ми.

— Не — каза тя горчиво. — Не беше.

Той все още не бе стигнал до причината за визитата си и тя рязко каза:

— Защо си лук, Дан? Какво искаш от мен?

— Истината е, че исках да те видя отново. Никога не съм те забравял я още преди години ти простих несправедливостите, които си ми причинила. Все пак, виж ме сега. — Той се засмя с веселия си смях, който изпълваше стаята и тя също се засмя, успокоена.

— Но сега няма да те задържам, мадам Лили, защото виждам, че прекъсвам спокойната вечер. И е толкова скоро след… Само ми кажи, че мога отново да идвам и да те посещавам и ще си тръгна като щастлив човек. — Той пое ръцете й в големите си лапи отново и я погледна усмихнато. Въпреки всичко Лили отвърна на усмивката му. Тя не беше сигурна дали не си навлича проблеми, но му каза да, и че ще се радва да го види отново. Помисли си за Фин и добави бързо. — Но тъй като аз съм в траур и не би трябвало да приемам посетители, това трябва да остане наша тайна. Обещай, че няма да кажеш на никого.

— На никого — каза той, докосвайки устните си с показалец и тя се усмихна.

Когато си тръгна, тя отново седна пред огъня, чудейки се дали накрая се е побъркала. Беше се съгласила да се вижда с Дан О’Кийфи. Тя, бившата любовница на брат му, със сина на брат му, спящ в люлката горе в детската стая. Тя се взираше в огъня, дузина мисли и идеи прелитаха в съзнанието й за Фин и Дан, но никоя от тях не бе ясна и отиде уморено да нахрани сина си, а после до самотното си легло.

Дан се прибра у дома, в двете стаи на магазина, тази вечер като щастлив човек. Той се огледа, учуден, че досега не е забелязал старите килими и очуканите мебели и колко запуснато беше всичко. И колко бедно, сравнено с величието на жилището на Лили и това на брат му. Каза си, че не е място, където трябва да живее човек с неговото положение и да приема една дама.

Рано на другата сутрин той отиде да си купи дом. Искаше го незабавно и искаше да е обзаведен и пълен със слуги, на които, разбира се, той щеше да плаща повече от минималната надница, и които щяха да работят само през часовете, предвидени от новите закони, които бе подготвил.

Оказа се по-трудно, отколкото си мислеше. Ирландците, и особено ирландците новобогаташи, не бяха гледани с добро око от жителите на хубавите квартали в Бостън, дори когато бяха политици. И демократи. Лили се беше оказала в Бийкън Хил чрез брака си, Фин беше наследил жилището си, но за Дан нямаше начин да купи с пари място в този район.

Бек Бей беше възможност, казаха му, и към края на деня той си бе купил новопостроена къща на една хубава улица, обрасла с дървета. Имаше шест спални и той реши, че те ще са достатъчни за бъдещите му деца. Плати голямата сума в брой и нае хора да аранжират подходящи пердета и антики.

— И всичко да е с добър вкус — каза им той, макар й да не беше много сигурен какво значеше това. Просто знаеше, че го иска.

Вечерта отново отиде да види Лили. Каза за новата си покупка и за инструкциите си към декоратора, и тя ентусиазирано предложи да му помогне.

— Това ще бъде чудесно — каза поласкан той. — И сигурно ще те поразведри малко. Тук има твърде много тъга, твърде много спомени. — Освен това, помисли си щастливо той, сега имаше извинение да я посещава, когато беше в Бостън.

Дан никога не си беше позволявал да мисли, че има някакъв шанс с Лили, първо защото беше недостижима, и второ — винаги беше принадлежала на Фин. Сега беше богат човек. Сега беше „някой“, а тя бе вдовица с дете, което остро се нуждаеше от баща. Беше сама и уязвима, а той до гуша влюбен в нея. Винаги е бил влюбен в нея.

Унесе се в мисли, щастливо, че са изминали много път от Арднаварна. Лили бе слязла надолу, той се бе изкачил нагоре, и сега бяха равни. И един ден, колкото и да изглеждаше странно, той възнамеряваше да предложи на Лили да стане госпожа Даниел О’Кийфи.