Елизабет Адлър
Наследство от тайни (9)

Глава 9

Джей Кей разтревожено погледна Шенън, когато изтича покрай него нагоре по стълбите. Червената й коса беше потъмняла от дъжда и луничките й се открояваха на тебеширенобялото лице. Тя сякаш не забелязваше сълзите, които се стичаха по бузите й, и изглежда не го видя и него, макар че той се отмести, за да й направи път.

Тя се спъна и падна на площадката, и той се изкачи при нея, като прескачаше по две стъпала наведнъж.

— О, господи — простена той, като я прегърна. — Нали не си ходила при беседката? Не трябва да ходиш там, само ще си причиниш повече болка.

Тя тръсна глава и безпомощно се разплака, облегната на рамото му, а цялото й трудно постигнато самообладание рухна. Той погледна надолу към сплъстената й коса и изцапаното от сълзи лице, като си спомняше всички пъти, когато беше мечтал да я прегърне. Но това бе станало възможно едва сега заради онова, което се бе случило. Странно нещо е съдбата, сърдито си помисли той. Тъмните му очи заблестяха от яд и той инстинктивно стегна прегръдката си.

— Заради Уил е — произнесе Шенън с хълцане. — Той заминава за една година в Австралия. Смята, че може би е по-добре да отложим сватбата. — Тя вдигна глава и го погледна жално изпод подутите си клепачи. — Как можа? Точно Уил. Джей Кей, никой ли не ме обича? Никой ли не е обичал баща ми? Само парите ни ли са ги интересували?

Тя се облегна на стената, отпусната като парцалена кукла, и протегна напред дългите си голи крака, изцапани с кал.

— Сигурен съм, че това не е вярно — той я хвана за ръката и я потупа успокоително. — Предполагам, че Уил беше прекалено млад, за да… — той отчаяно се опита да измисли някаква причина. — Той беше прекалено млад, за да поеме отговорността за брак точно сега. След това, което се случи.

Ръката й беше измръзнала и той бързо я разтри.

— Виж, нали знаеш, че имам една малка ферма в Монтаук. Защо не отидеш там за известно време? Там никой няма да те безпокои — няма репортери, нито телевизионни камери. Вземи някоя приятелка да ти прави компания, ще имаш нужда от някой, с когото да си говориш. За мен това място винаги е било убежище и може би ще се превърне в убежище и за теб.

Шенън го погледна сериозно. Тя никога не беше виждала Джей Кей толкова загрижен. Винаги бе експедитивен и делови, идеалната машина за управление. Но сега се бе оказало, че машината има сърце.

— Никога не съм си представяла, че човек като теб може да се нуждае от убежище — каза тя, като подсмръкна, за да спре сълзите си. — Ти винаги изглеждаш толкова самоуверен и сигурен в бъдещето си.

— Всеки има нужда да избяга от нещо, та дори и това да са само ежедневните грижи. Но предложението ми остава в сила, Шенън. Мястото е на твое разположение за толкова време, колкото искаш. И ти обещавам, че изобщо няма да идвам, освен ако не ме помолиш.

Тя успя да скалъпи една полуусмивка, изтри си очите и обеща да обмисли предложението му. Той й помогна да се качи по стълбите в спалнята си.

— Не им дадох да докоснат вещите ти — увери я той. Все още я държеше за ръката и Шенън благодарно стисна дланта му. Тя затвори вратата след себе си и той почака малко отвън. Долови тихите й стъпки по килима, а после отново ужасния звук от риданията й, когато тя се хвърли на леглото. Той въздъхна и се обърна. На Шенън Кийфи ще й бъде трудно да приеме, че е простосмъртна, помисли си той.

Отиде направо в кабинета на Боб, вдигна телефона и се обади на управителя на банката на Шенън. След като обясни кой е, той го упълномощи през следващите няколко месеца да й предостави всички средства, от които се нуждае, до 50 000 долара. Той лично щеше да гарантира сумата. След това се отпусна в старото кожено кресло на Боб, на което сега имаше лепенка с надпис, че то е заведено под номер 154, и уморено се замисли за собственото си бъдеще.

Когато Шенън се събуди, навън беше тъмно. Дъждът беше спрял и отвън не долиташе нито звук. Тя все още беше облечена с мократа си пола и яке. Стана, смъкна ги и се напъха обратно в леглото. Уви се с одеялата и си спомни, че тази е последната й нощ в това легло. Последната й нощ в тази къща. В този живот.

Тя се взря в по-светлия правоъгълник на прозореца и се зачуди дали да приеме предложението на Джей Кей и да отиде във фермата в Монтаук, но осъзнаваше, че това би било само временен изход. Спомняше си как баща й беше казал преди много години: „Трябва да се опитваш да постигнеш това, което искаш, мъничката ми. И трябва да го искаш наистина.“ Но точно сега не знаеше какво иска. Чувстваше се объркана, слаба и безполезна. „Във вените ти тече кръвта на твоите непокорни ирландски прадеди, Шенън,“ винаги й беше повтарял той, но сега тя не чувстваше нищо подобно.

Седна, светна лампата и се огледа. Всичко изглеждаше както обикновено: просто, изискано и хубаво. Имаше дори свежи рози, розови, поставени в една ваза на тоалетката й. Беше готова да се обзаложи, че заслугата за това е на Джей Кей. Този странен човек се беше оказал нейната опора в бурни времена и тя за първи път разбра какво е виждал баща й в негово лице. Но независимо от това тя не можеше да приеме предложението му. Трябваше да се изправи на собствените си крака. Баща й би очаквал от нея да постъпи така.

Двете писма лежаха на килимчето, където бяха паднали. Тя ги вдигна и прочете първо това от Уил. То изглеждаше също толкова окончателно, колкото й се беше сторило след първите десет прочита, и тя горчиво го захвърли обратно на пода.

Писмото от банката се оказа по-интересно. В сметката й имаше три хиляди двеста четиридесет и шест долара. Повечето бяха от колата, която беше продала, а останалите — от месечната й издръжка. Въздъхна и си каза, че някои хора са започвали живота си и с по-малко, включително и баща й. Беше млада, здрава и образована. Можеше да си намери работа и да заживее в нормалния свят.

Дочете писмото, в което пишеше: „Нотариалният акт за вашата собственост в Нантъкет се намира на съхранение при нас.“

Препрочете го отново. Вашата собственост в Нантъкет. Знаеше за къщата, но дори не я беше виждала. Баща й все обещаваше, че някой ден ще отидат там, но все беше прекалено зает, за да я заведе, а на нея и през ум не й беше минавало да отиде сама. И все пак това се оказа единствената истинска „семейна“ собственост, която баща й бе притежавал.

Беше й разказал как, когато бил на четиринайсет години, директорът на сиропиталището, където бил настанен от петгодишната си възраст, го извикал в кабинета си. Бил раздразнителен, нетърпелив човек, неподходящ за работата с деца, която бил вършил цял живот, и всички до смърт се страхували от него. У него били и ножът и хлябът: наказвал и биел, награждавал и раздавал коледни подаръци. Бил като бог в малкия им, ограничен свят и Боб се тресял от страх, когато го извикали „да се яви“. Той беше разказвал на Шенън този случай толкова често, че тя можеше да чуе точните му думи, сякаш в главата й се въртеше плоча. Това бе всичко, което й бе разказвал за детството си.

„О’Кийфи“, казал директорът и го погледнал тържествено над дебелите стъкла на очилата си, зад които очите му изглеждали изпъкнали като на жаба. „Ти вече си млад човек и затова мой дълг е да ти кажа, че си собственик. Ти не беше изоставен съвсем беден, както повечето от нещастните деца. Притежаваш сума от петстотин долара и малък парцел земя с къща в Нантъкет. Имотът не струва почти нищо, защото тази част на страната не е особено просперираща. Независимо от това той е твой и един ден можеш да поискаш да го продадеш за някаква дребна сума, която ти предложат. Междувременно ти предлагам да вложиш солидната сума от петстотин долара в образованието си. Ти си умно момче и само ако можеше да сдържаш буйния си ирландски темперамент, щеше да стигнеш далеч.“

Естествено, баща й бил развълнуван, но минали много години, докато успее да си позволи да отиде и да види „имота си“. Когато най-после се преместил в Бостън, където едновременно учел и работел като хамалин по строежите, той използвал част от трудно спечелените си пари, за да вземе ферибота до Нантъкет.

„О, Шенън, това е особено, вълшебно място“, беше й казал той и споменът го бе накарал да се усмихне. „Наоколо виждаш само небе и море и чуваш крясъците на чайките. Понякога всичко е сиво и напълно безцветно, после изведнъж става златистосиньо, море и пясък. Сигурен съм, че ще харесаш мястото, дъще, както го харесахме ние с майка ти. В него има някакво вълшебство. Откакто тя умря, така и не можах да се заставя да се върна там, но някой ден ще отидем и двамата. Някой ден, мъничката ми.“

Но те, разбира се, така и не отидоха и сега вече този ден никога нямаше да настъпи. Или може би щеше?

Шенън рязко се изправи в леглото. Къщата в Нантъкет беше място, където майка й и баща й бяха ходили заедно — „винаги, когато имахме възможност“, беше казал баща й. И в това място имало „някакво вълшебство“. Е, тя безспорно се нуждаеше от малко магия точно в този момент! Тя имаше собствена къща, покрив над главата си; място, където да се скрие и да остане сама, докато реши как да живее живота си отсега нататък. Щеше да замине за Нантъкет преди търга. Преди да са й отнели всичките спомени. Щеше да гледа напред, към бъдещето, точно както би искал баща й. Заля я вълна на облекчение и тя се облегна изтощена на възглавниците — след няколко минути вече спеше.

На следващата сутрин, когато се събуди, тя намери бележка от Джей Кей, пъхната под вратата. В нея пишеше само: „Искаш ли да обядваме заедно?“ Шенън се почувства по-добре. Щеше да съобщи решението си на Джей Кей и щеше да изслуша мнението му.

Той я заведе в една малка провинциална кръчма на половин час път с кола. Покривките на масите бяха на сини квадратчета, а на тяхната маса бяха поставени бели маргаритки в жълта кана. Заведението беше пълно и суетнята на персонала бе приятна.

— Тук се чувствам нормално — с изненада отбеляза Шенън.

— Така би трябвало да бъде — каза той. — Знам, че ще ти бъде трудно, Шенън, но трябва да го направиш. Опитай се да нормализираш нещата. Поканих те на обяд, защото се тревожа за теб. Ти преживя няколко удара един след друг: баща ти, мащехата ти, Уил. Струва ти се, че всички те изоставят, но исках да знаеш, че аз няма да го направя. Каквото и да искаш да направиш, ще ти помогна.

Тя го погледна сериозно. Беше облечен със синьо поло и памучно сако и тя знаеше, че е искал да изглежда небрежен, но някак си й се струваше, че още е облечен с официален костюм и вратовръзка. Кафявите му очи я гледаха разтревожено иззад очилата със златни рамки. Пресегна се през масата, хвана ръката му и я стисна с благодарност.

— Не съм предполагала, че си толкова мил, Джей Кей — каза тя. — Сега разбирам защо татко не ти отказа, когато поиска да работиш при него.

— Когато поисках работата, той щеше да е напълно прав, ако ми беше отказал. Аз бях нахален, нагъл и груб. — Джей Кей се засмя. — Слава богу, че ме прие, защото ми бяха останали само десет долара и нямах никакви перспективи. Бях заложил всичко на шанса да получа работа при Боб Кийфи. Той ми беше идол, когато бях хлапе: човек, който е тръгнал от нулата и е направил състояние. Баща ти беше постигнал американската мечта и аз също я исках, или поне част от нея. Какъв по-добър учител от същия този човек! Е, това е. Сега знаеш истината за мен.

— Всъщност не знам нищо за теб, Джей Кей — каза тя с изненада.

— Може би защото никога не си ми обръщала внимание — отговори той и двамата се разсмяха.

— Е, нали сега го правя, така че можеш да ми разкажеш за себе си — каза тя примирително. — Кажи ми къде си роден, какво е семейството ти, какви са приятелките ти, всичко. В края на краищата ти знаеш всичко за мен.

Той помисли за миг и каза:

— Баща ми беше копеле. — Тя го изгледа шокирана и той поясни: — Той беше пияница и скандалджия, който рядко се връщаше при семейството си. Слава богу, аз почти не го познавах. Май и майка си не познавах много добре. Отгледа ме основно баба ми. Беше хубава жена, докторска дъщеря. Обожавах я. Бях готов да направя всичко за нея. Но на тебе сигурно не ти се слуша тъжната ми история — каза той и се усмихна извинително. Тя настойчиво го увери, че иска да я чуе, така че той размисли за минута и продължи: — Баба ми се омъжила за един чаровен мошеник. Тя била провинциалистка и никога през живота си не се била отдалечавала на повече от четиридесет мили от дома си в Каролина. Той бил по-възрастен от нея, прехвърлил четиридесетте, и притежавал особена грубовата красота. Тя казваше, че можел да убеди птиците да слязат от дърветата, ако му трябвало нещо, и скоро повярвала, че той е влюбен в нея. Той си признал, че страшно обичал да си пийва. „Но всичко това остана в миналото“, казал й той. И бедното момиче му повярвало. Била на двадесет и три, неопитна и влюбена за пръв път в живота си. Баща й, докторът, я изхвърлил от къщи, когато му заявила, че ще се омъжи със или без неговото съгласие. Избягали заедно и тя ми казваше, че оттогава започнали всичките й премеждия. Местели се от град на град, от щат в щат, парите все не им стигали. Понякога той си намирал временна работа и тя се надявала, че ще се установят някъде, но това никога не продължавало дълго. Баба ми разказваше, че когато се родил първият й син, мъжът й ги изгледал продължително и мрачно, сякаш ги виждал за пръв път. Той пресметнал на глас колко скъпо ще му излезе да се грижи за двамата, после извадил от джоба си всичките си пари до последния цент и ги сложил на масата. Казал, че заминава на запад, сам. Бил чул, че там могат да се изкарат добри пари от нефт. Щял да им пише. През следващите пет години тя гледала сина си сама, като се хванала на работа в местната дрогерия и изкарвала колкото да преживява, макар да спомена, че през цялото това време не си купила нито една нова рокля или обувки. Тя не очаквала да види мъжа си отново и била изненадана, когато пет години по-късно той се върнал. Имал пари в джоба и ги закарал и двамата в едно ранчо в Южна Каролина, което им казал, че е купил. Ранчото се оказало бедна малка ферма и дори не било негово. Той бил изполичар, наемал фермата и изплащал наема си с част от реколтата. Накарал баба ми да работи на полето и изпратил дори детето с шапчица, която го предпазвала от слънцето, да помага в събирането на слабата реколта. — Джей Кей въздъхна. — Естествено, случило се неизбежното: той отново я зарязал и този път не се върнал. Тя нямала пари и нямала друг избор, освен да остане да върти фермата с помощта на Ноа, младо чернокожо момче, с което се сприятелила и му помагала. „Ти самата не си по-добре от робите, мадам“ — казвал й Ноа, като я гледал как работи с него на полето. И бил прав.

Джей Кей мрачно се усмихна на Шенън.

— Това, че бялата дъщеря на доктора и младият чернокож живеели заедно в четирите стаи на фермата, скандализирало обществеността, въпреки че той спял в сайванта. Тя ми разказваше как всички богобоязливи и праведни хора от околността ги отбягвали и през следващите десет години не била говорила почти с никого, освен със сина си и с младия Ноа. Синът й, моят баща, растял като бедно босоного момче, което при всяка възможност бягало от училище. Той приключил образованието си, когато бил на петнайсет години, а на седемнайсет вече вилнеел из трите съседни околии. На осемнайсет, вероятно около 1949 година, получил призовка за армията, а той я мразел. Вече бил пияница и избягал от там, както бягал и от училище. След няколко месеца го демобилизирали по неизвестни причини. Баба така и не разбрала защо, но когато се върнал вкъщи, отказал да работи във фермата. Скитал из страната също като баща си, като я оставил сама с Ноа, който й правел компания. От време на време се появявал и й давал немалки суми, но след няколко нощи отново изчезвал, за да търси компания и пиене. Артритът мъчел баба ми и тя правела каквото можела, но скоро Ноа започнал да върши цялата работа.

Сервитьорката им донесе храната и Джей Кай каза на Шенън:

— Сигурна ли си, че искаш да чуеш всичко? Историята не е много подходяща за обяд.

Тя кимна.

— Ти имаш нужда да я споделиш с някого. Освен това усещам, че започвам да те разбирам.

Той кимна.

— Окей. Когато баща ми бил на около трийсет, срещнал жена на име Алма Бренън. Баба ми каза, че по онова време тя била ефектна жена от онези, които си въртят задника; носела рокли с дълбоки деколтета и пиела колкото него. Те непрекъснато правели луди скандали, той изчезвал и я зарязвал месеци наред без никакви пари. Алма мразела да кисне в онази ферма на края на света, обаче била бременна и нямала друг избор. Щом съм се родил, тя си намерила работа в магазина в близкото градче с намерението да спести достатъчно, за да се измете от това място, но всеки път, когато взимала заплата, си придавала важност, ако местната кръчма може да се нарече място, където си придаваш важност, и пропилявала всичко. По това време баща ми вече беше сериозен алкохолик и един ден изчезна също като баща си и повече не се върна. Майка ми прекарваше по-голямата част от времето си в кръчмата, така че накрая я взеха на работа там. Клиентите я харесваха, тя се развеселяваше след няколко чашки, беше едра повлекана и много всеотдайна. Баба ми каза, че се гордеела с острия си език и не се свеняла да си получава удоволствието от когото и да било.

Погледите им се срещнаха и Джей Кей каза горчиво:

— Израснах в малко южно градче, внук съм на жена, за която се говореше, че е живяла с негър, и съм син на местната курва. Учудващо ли е, че съм саможив? Кои родители биха оставили детето си да се сприятели с подобен човек?

Тя поклати глава и каза състрадателно:

— Бедният Джей Кей. Не съм предполагала, че е било толкова зле.

— Не знам колко зле си го представяш, но мога да ти кажа, че в действителност беше по-лошо — каза той равно. — Единствената ми утеха беше баба ми. Тя бе образована жена. Отгледа ме. Научи ме да чета и да пиша, разказваше ми приказки и ме караше да мечтая. И тя ми каза да се пазя от алкохола — той потупа чашата си вода с показалец и каза: — Никога през живота си не съм близвал алкохол, дори чаша вино. Страхувам се, че ако го направя, ще свърша като дядо си и баща си. — Той се усмихна и малко се развесели: — Май не се сбъднаха всичките ми мечти. Всъщност така и не станах герой на футболен мач и не можах да спечеля стипендията до Парижката Света Богородица. Не си купих „Мустанг“ с гюрук, не можах да си уредя среща с хубавата руса водачка на мажоретките. Обаче получих някакво образование. Работих много и спечелих място в местния колеж. Бях закачил на стената си снимките на баща ти, както той е закачвал картини от Ван Гог на своята стена като символ на това докъде могат да те отведат мечтите. И веднага щом се дипломирах, се отправих към Ню Йорк. — Той сви рамене и й се усмихна обезоръжаващо. — Останалото го знаеш.

— Ами баба ти?

— Тя почина един месец преди да завърша. Майка ми умря четири години преди това от цироза на черния дроб. Имаше съобщение в местния вестник, така че всички научиха как са я прибрали от улицата една вечер, когато получила кръвоизлив от устата. Черният й дроб бил напълно разкапан. Дадох ключовете от фермата на стария приятел на баба ми, Ноа, и му казах, че доколкото зависи от мене, тя е негова. Нямах намерение да се връщам. — Той погледна Шенън и каза просто: — И оттогава не съм се връщал.

— Бедният Джей Кей — каза тя тихо. — Бедното самотно малко момче. Имам чувството, че премълчаваш някои неща. Неща, които имат голямо значение.

— Може и да си права — каза той хладно. — Но ние дойдохме тук, за да говорим за теб, а говорих само аз.

Тонът му изведнъж стана резервиран. Тя си помисли, че той може би съжалява за неочакваната си изповед и бързо му разказа за къщата в Нантъкет и че смята да замине там.

Той отвърна:

— Сигурна ли си, че ще се чувстваш добре сама?

— Не съм сигурна, че изобщо някога ще се чувствам добре — отговори горчиво тя. — Джей Кей, сигурна съм, че баща ми не се е самоубил. Той никога не би го направил в деня на моя празник. Не би ме наранил по този начин. И не би ме оставил без никакви средства. Татко обичаше живота, той беше забогатял веднъж и е щял да си върне парите. Ти знаеш, че той не беше надут човек, „чието его е било по-голямо от небостъргач“, както го изкарват вестниците.

Той каза:

— Виж, баща ти беше закъсал сериозно. Той имаше гордост. Понякога падането от върха може да се окаже прекалено тежко за такъв човек. Освен това кой знае какво става в главата на другия човек? Мислиш си, че познаваш някого, и изведнъж той прави нещо, което ти се струва „несвойствено на характера му“. Но може би той просто никога не ти е показвал тази друга, тъмна страна от душата си. Такива неща са се случвали и на великите личности от историята, Шенън. Не искам да те тревожа, но мисля, че не трябва да мислиш как и защо е станало. Трябва да мислиш за себе си, да се стегнеш и да започнеш живота си отначало. И запомни, че ако мога да ти помогна по някакъв начин, ще го направя.

По пътя, докато Джей Кей за последен път караше Шенън вкъщи, между двамата цареше приятелско мълчание. Тя знаеше, че е прав. Утре щеше да остави миналото зад гърба си и да започне нов живот като нова личност.