Елизабет Адлър
Наследство от тайни (17)

Глава 17

Арднаварна, 1883 година

За Лили важала пословицата „Очи, които не се виждат скоро се забравят“. Фин бил част от Арднаварна и когато била надалеч, тя изобщо не се сещала за него. Но за Фин било различно. Той смятал Лили Молино за най-красивото момиче на света. Тя живеела в мечтите и в сърцето му. Била част от него. Когато бил на шестнайсет и вече не бил момче, той съвсем неочаквано страстно се влюбил в нея. Тогава всичко между тях се променило.

Когато Лили била на шестнайсет, малката Сиел била деветгодишна. Уилям прекарвал по-голямата част от времето си в училището си в Англия и двете момичета беснеели вкъщи с процесията си от отчаяни гувернантки. Научили френски и ходили няколко пъти в Париж, за да подобрят акцента си. Понаучили историята и географията и прочели всички книги, които намерили в библиотеката. Свирели сносно на пиано, като Лили била по-добра от Сиел, и можели да изпеят някоя хубава песен за развлечение на гостите след вечеря в голямата гостна. Играели тенис и крикет и били страхотни ловджийки. Приятелите им били от кралско потекло или благородници и двете участвали както в социалния живот на родителите си в Дъблин и Лондон, така и в партитата с лов и риболов, които семейството често организирало.

Те били щастливо семейство. Уилям често се превръщал в мишена за закачките на Лили, но знаел, че тя го обича и можел да разчита на нея да го спаси от нетърпението и яда на баща му, като отвлече вниманието му.

Те били истински малки дами. Сиел не се била променила: била шумна, бъбрива и весела. Много жизнерадостна и имала заразителен смях — хората просто не можели да се въздържат и се разсмивали. Тя била безхитростна, не хвърляла погледи крадешком като Лили и не флиртувала. Каквото й било на сърцето, това й било и на езика.

А Лили си била Лили. Станала красавица. Каквото и да направела, всички й се възхищавали. Където и да била — в Лондон, Париж или Дъблин, все привличала вниманието. Била като ярка блестяща звезда, която омагьосвала, а малката Сиел се чувствала уютно в царствения й блясък.

Фин бил свидетел на прераждането й от буйно, своенравно дете в красива млада жена. Промяната сякаш настъпила само за една нощ, както и страстта му към нея. В един миг била просто момиче, което яздело по пътеката с мъжки бричове и синя моряшка фланелка; а в следващия — млада жена, облечена с бледорозова копринена рокля и перли на шията.

Тя стояла до родителите си и поздравявала гостите, които били дошли на бала в чест на двадесет и четвъртата годишнина от сватбата на лорд и лейди Молино, и надеждите на Фин се стопили при вида й. Това била първата му вечер като лакей и той приемал кожените наметала, копринените шапки и шаловете на гостите, облечен със зелена ливрея.

Той често помагал, когато семейството давало големи приеми в къщата. Щом пристигали благородници, чужденци от кралски произход или знаменитости, те с Дан се превръщали в слуги или помощници при лова. Той често работел като носач, разтоварвал багажа от каретите и го качвал на горния етаж. Изпитвал страхопочитание от блясъка на стаите и ги сравнявал със собствената си къщичка с гол пръстен под и опушена стая. Тогава забелязал колко се е променила Лили. Тя вече не била неговото смеещо се, весело другарче, с което препускали сутрин по пътеката, а младата господарка на къщата. Но никога не я бил виждал такава, каквато му се сторила на празника в чест на годишнината на родителите си.

Била елегантна, пораснала млада жена, окичена с бижута, не по-малко властна и горделива от високопоставения си баща. А той бил синът на Падрег О’Кийфи, опитен коняр, който знаел къде е най-доброто място в реката за ловене на сьомга и къде може да се намери пъстърва по всяко време на денонощието. Бил носач на багаж и лакей с прекалено тесни панталони и бели ръкавици, чието предназначение било да предпазват съдовете, в които се хранели важните гости, от мръсните му селски ръце.

През онази нощ Фин най-после осъзнал колко е далече от Лили и от нейния живот в Голямата къща. Разделяла ги пропаст и той нямал никакви шансове да я прескочи.

Лили усещала горящия поглед на Фин върху себе си. Тя бавно пиела първата си чаша вино и леко се мръщела от киселия му вкус. Усмихнала се на Фин, но той не й отвърнал и тя се зачудила какво му става. Плъзнала поглед по дългата маса, на която седели шейсетте гости на родителите й, и огледала двайсетте облечени с ливреи лакеи, които им сервирали. Хранели се в сервиза от позлатено сребро, който се пазел за изключителни случаи, и масата блестяла от изящните сребърни и кристални съдове. Имало високи свещници, букети с цветя, скъпи сребърни украшения и дузина пететажни фруктиери, пълни с екзотични плодове, включително черно грозде и сочни виолетови смокини, които имала навика да краде от оранжерията като дете.

Лили се усмихнала, когато осъзнала какво си е помислила току-що. Като дете. Защото тази вечер тя несъмнено се чувствала различна. Възхитените мъжки погледи, които се спирали върху нея, начинът, по който я гледали и задържали ръката й, когато се навеждали да я целунат, й подсказвали, че наистина изглежда различна. Завило й се свят от виното и от новото усещане за власт. Мъжете щели да й се подчиняват, да танцуват по нейната свирка само за една усмивка, за да срещнат премрежения й поглед и да ги докосне с ръка. Усетила как стомахът й се свива на топка от сладостно вълнение. Но какво да им обещае? Тя въздъхнала нетърпеливо; нямала търпение да разбере и се утешавала с мисълта, че скоро ще навърши седемнайсет. Щяла да направи дебюта си в обществото, да срещне своя чаровен принц и да се омъжи за него. И тогава да научи всички женски тайни.

От тайните разговори на чай и приемите, на които ходела, тя знаела, че също като нея никое от момичетата на нейната възраст не знае какво представлява „онова нещо“. Тя също нямало да го научи чак до навечерието на сватбата си, а дори и тогава сигурно щели да й кажат само да бъде „мила“ с младия си съпруг и да й напомнят, че „мъжът изпитва разни нужди“, че като добра съпруга от нея ще се очаква да удовлетворява тези негови нужди и, разбира се, да му роди деца.

Естествено, тя непрекъснато се навъртала около конюшнята, пасището и полето и не можела да не забележи как се сношават кучетата и домашните животни. Изглеждали толкова смешни, че когато ги виждала, се смеела заедно с конярите. Докато един ден Фин не я хванал и не я дръпнал ядосано настрана.

— Лили, ти се забравяш — изсъскал той с почервеняло от гняв лице. — Тия неща не са за тебе, така че недей да се хилиш с конярите.

— Ами ти за какъв се мислиш, да не би да не си коняр? — сърдито отговорила тя. — С тебе не се ли смея и не си ли говоря?

— Това е различно. И ти го знаеш — извикал той и Лили си тръгнала.

Тя пак отпила от виното и разтревожено погледнала Фин. Всъщност той се бил променил. Бил станал по-сериозен, по-замислен и я отбягвал, подобно на нагорещен ръжен. Тя усещала пламтящия му поглед върху гърба си. Обърнала се и му намигнала игриво, но той се престорил, че не е забелязал. Погледнала с раздразнение досадния стар генерал, който седял от лявата й страна, а после се обърнала към мъжа отдясно.

Дермот Хатъуей бил два пъти по-стар от нея и най-красивият мъж в стаята, с изключение на Фин, разбира се. Имал широко, месесто лице, изпъкнали тъмни очи, завити мустачки и гладка тъмна коса, сресана назад. Бил най-високият мъж в стаята, имал масивни рамене и мускулесто тяло. Привлекателен и по-различен от останалите, но имал лоша репутация сред жените.

Дермот произхождал от също толкова стар и благороден род като нейния; техните прадеди, деди и родители били приятели. Но Лили не го била срещала до онази вечер. Тя знаела, че той притежава големи парчета земя в Уиклоу и в графството Клеър, и че върти някакъв бизнес в чужбина, поради което непрекъснато е в движение и пътува до разни екзотични места като Китай, Индия и Америка.

Досега не бил разговарял с нея, освен когато й казал: „Добър вечер.“ Тя го погледнала скришом и забелязала, че макар и да е доста стар, поне на трийсет и пет, той е невероятно привлекателен. Затрепкала изкусително с мигли и го заговорила:

— Представям си колко сте се разочаровали, сър Дермот, че са ви сложили да седнете до дъщерята на домакинята. При положение, че тя е само на шестнайсет.

Той се обърнал и я изгледал. Няколко дълги мига не казал нищо; само я поглъщал с очи, сякаш запечатвал в паметта си всеки сантиметър от тялото й.

— Мина ми през ума подобна мисъл — казал сухо накрая.

Тя усетила, че се изчервява. Дотогава никой не я бил гледал по този начин. Освен това усетила, че той е прозрял какво глупаво, малко, флиртуващо момиче се крие зад розовата коприна, перлите и вдигнатата нагоре коса. Какво пък, да го вземат дяволите, помислила си Лили и арогантно вирнала брадичка.

— В такъв случай мога само да се извиня за грешката на майка си да ме постави до вас — казала сковано тя. — И да се надявам, че няма да се отегчите прекалено.

— Не, наистина — съгласил се той и се обърнал към Маргарет Донъхю, която седяла от дясната му страна, и за която Лили знаела, че е на двайсет и шест години и е омъжена. Освен това тя имала подобна на кадифе кожа, била намазана с руж и парфюмирана. Нещо повече, за нея се говорело, че си позволява някои неща, които излизат от рамките на приличието. По дяволите, простенала наум Лили, тази жена е направо страхотна.

Тя погледнала с отвращение чинията си и не хапнала нищо чак до десерта, който унищожила лакомо като дете.

Дермот я наблюдавал полуусмихнат. „Тази ще стане истинска кучка“, помислил си той, но гласно казал:

— Виждам, че обичаш шоколад, Лили.

Тя го изгледала изпод вежди. Мислела, че той е толкова зает с Маргарет Донъхю, че изобщо не я забелязва, и сега й се искало да не е забравяла, че трябвало да яде десерта си бавно като истинска млада дама.

— Изядох го само защото ми беше скучно — казала тя и го погледнала в очите. Те сякаш отново я поглъщали, както тя била погълнала десерта си.

— Ако ти е било скучно, вината е моя. Извинявай — и той отново се обърнал към събеседничката си, като я оставил да си говори със стария генерал от лявата й страна, който бил дори по-досаден от самата нея, помислила си тя отчаяно. Отново вперила изпълнен с отвращение поглед в чинията си, като кипяла от гняв към Дермот Хатъуей.

Спомнила си как майка й била споменала, че той е богат ерген и че всички жени го преследват, но това го правело само още по-интересен.

Тя ядяла вкусното сирене в чинията си бавно като истинска лейди и от време на време крадешком наблюдавала разговора с Маргарет Донъхю, като се чудела как успяват да изглеждат така, сякаш се докосват, докато в действителност не го правели.

От друга страна, решила тя и леко потръпнала от вълнение, може би е приятно да те докосва хубав мъж като Дермот. Може би е приятно дори да си омъжена за мъж като него. Да бъдеш онази, която най-после го е хванала. Тя се загледала в чинията си и си представила как върви към олтара, облечена с лъскава бяла сатенена рокля също като братовчедка си Кейт, която се била омъжила предишната година. Само че да я чака страхотният Дермот Хатъуей.

Представила си какво биха говорили хората, как биха се чудили, че младата Лили Молино е хванала такъв мъж, при положение, че жените са го преследвали цяло десетилетие. Тя срещнала погледа на Фин от другия край на стаята и почервеняла, като се надявала, че той не е прочел мислите й.

Когато вечерята свършила, майка й се изправила и завела дамите в гостната, а мъжете останали да пият порто, да пушат пури и да си разказват разни мъжки истории.

Дермот станал учтиво и й направил път, но Лили не му обърнала почти никакво внимание. Но по-късно, когато било сервирано френско шампанско, бразилско кафе и китайски чай със сладкиши и захаросани плодове в жълтата гостна стая, тя се постарала да седне до него. А когато баща й я помолил да посвири на пиано и да попее за гостите, тя хвърляла тайни погледи изпод дългите си мигли пак на Дермот, докато нижела сладка малка френска любовна песничка.

Фин стоял мирно до вратата на гостната стая със затворени очи, като си представял, че тя пее само за него.

Тогава дошъл ред на Сиел. На нея й отстъпили да си легне по-късно, защото това бил специален празник, макар че не й разрешили да присъства на вечерята, тъй като майка й сметнала, че няма да е честно да постави някой от гостите си до деветгодишно дете. „Стигат ми детинщините на Лили за една вечер!“ — твърдо заявила тя.

Сиел се покатерила на столчето до пианото, изсвирила прекалено бързо един опростен етюд на Шопен и пак набързо се смъкнала от там под аплодисментите на смеещата се публика.

— Лили — попитала тя с висок шепот, така че Дермот я чул, — кой е тоя мъж, с който се занасяш?

Той се обърнал да я погледне и Сиел му отвърнала с мила усмивка. Той казал:

— Мисля, че е хубавият млад лакей.

После се разсмял, защото лицето на Лили пламнало от чувство на унижение и тя се обърнала и побягнала, а Сиел я следвала по петите, както обикновено.

Фин тръгнал след тях, но Сиел се обърнала към него, сложила пръст на устните си.

— Не, Фин — прошепнала тя. — Не идвай тук. Не може.

Той отстъпил. Дори малката Сиел разбирала. Естествено, той не можел да отиде при Лили. Той бил момчето на Пади О’Кийфи и знаел къде му е мястото.