Елизабет Адлър
Наследство от тайни (36)

Глава 36

Харисън Робинс отвори вратата на гримьорната, но Лили предупредително допря показалец до устните си и се спря за миг, наблюдавайки Нед. Той се беше отпуснал уморено пред огледалото. Лъки стоеше до него, усмихвайки се с облекчение, че премиерата е минала, превръщайки се в още един голям успех.

Нед вдигна глава и погледна в огледалото. Той погледна към Лили с нейната черна рокля, яката от черна лисица върху раменете й и трептящите на светлината диаманти, почти толкова блестящи, колкото сълзите в сините й очи. Не каза нищо. Обърна се и я погледна. Харисън видя как очите им се срещнаха, сякаш нямаше никой друг в стаята, само Лили и Нед.

Погледна към Лъки и можа да разбере от изражението на лицето й това, което мислеше: че през четирите години откакто бяха заедно, Нед никога не я беше поглеждал така. Сякаш никой друг не съществуваше за него, никоя жена в целия свят. Лъки постави ръка върху треперещите си устни, готова всеки миг да заплаче и Харисън се съжали над нея. Той разбра, както и тя, че за нея това бе краят.

Нед пое ръката на Лили. Доближи устни и я целуна. Хвана и двете й ръце, застанал в съзерцание:

— Ти се завърна — каза той с изпълнен с чувство глас.

— Трябваше да те видя — каза просто Лили.

Без да погледне нито Харисън, нито Лъки, Нед взе палтото от закачалката и го наметна върху раменете си. Гримьорът му побърза с белия шал и шапката му и той обви с ръка раменете на Лили. И те напуснаха стаята без дума за обяснение или поглед назад.

Лъки ги гледаше как излизат, все още с ръка върху треперещите устни и жално изражение в очите. Тя беше изглеждала хубава в розовата си рокля, изпълнена с вълнение и настроение, но сега, когато цветът бе изчезнал от лицето й, изглеждаше изхабена и болна.

Харисън каза забързано:

— Тя е негова много стара приятелка. Семейството на Нед я познава от години, но тя… пътуваше. Мисля, Че Нед дори не беше сигурен дали е жива или мъртва. Предполагам, че е толкова поразен да я види отново, че просто ни забрави с теб и за партито. — Той взе малкото палто от чинчила на Лъки и й помогна да го облече. Тя беше толкова скована, че трябваше да сгъне ръцете й, за да влязат в ръкавите.

— Да отидем в „При Шери“ — каза той, добавяйки уверено. — Предполагам, че и Нед ще дойде, ако вече не е отишъл там.

Но Нед не беше на партито и не се появи по-късно. Всъщност на Бродуей се заговори, че това е бил първият случай, при който една звезда не присъства на партито след премиерата си и фактът, че пиесата имаше такъв успех го правеше още по-любопитен.

Харисън измисли половин дузина различни извинения: че Нед е получил внезапно главоболие, че го боляло гърлото и се страхувал да не загуби гласа си и че бил изтощен. Той помоли всички да проявят разбиране и обеща на следващата вечер отново да има парти. Някак си никой не му повярва и плъзнаха слухове за скарване между Харисън Робии с и Нед, за скандал с автора, за скъсване с Лъки, която изглеждаше като жена, събудила се след кошмар, за да открие, че още е в него.

Нед и Лили се притискаха в каретата, плачейки, смеейки се и бъбрейки.

— Никога не съм помислял… Не мога да повярвам… колко е прекрасно… Толкова съм радостен, толкова щастлив. — Нямаше нужда да завършват изреченията си, имаха нужда само да се гледат в очите, за да видят колко са щастливи отново да бъдат заедно. В апартамента си в хотел Пето авеню, Лили хвърли кожената яка и застана пред него усмихвайки му се.

— Не си те спомням такава — възкликна той. — Ти беше бледо, полуудавено момиченце. А я се виж сега. — Той поклати глава невярващо. — Станала си истинска дама.

Лили се засмя.

— Никога не съм била скромна — напомни му тя.

Той поръча шампанско, и, след като освободи келнера, го отвори и наля.

— Вдигам тост — каза той, усмихвайки се на изключителните й сини очи. — За завръщането на моята скъпа Лили, за моята бъдеща жена.

Лили остави чашата си с въздишка.

— Мисля, че ще е по-добре да ти кажа, Нед, аз съм омъжена. — Той я гледаше невярващо, докато тя му разказваше за Джон и живота си. — Умирам от скука — извика тя страстно. — О, Нед — тя се хвърли в ръцете му, по очите й се стичаха дълго сдържаните сълзи на отчаяние, — кръвта изсъхва във вените ми, защото съм лишена от младост, живот, музика и смях. Моят живот се превърна в нищо. Още съм млада. Имам нужда от млади хора, любов и вълнения. Какво да правя?

Нед я обгърна с ръце, притискайки я толкова силно и тя разбра, че никога нямаше да я остави да си отиде.

— Аз ще ти помогна, Лили — обеща той, целувайки ухаещата й черна коса и влажната й буза. — Ще намеря начин. Знаеш, че винаги ще се грижа за теб.

— Кожата й миришеше на виолетки и устните й бяха меки под целувката му. Тя се топеше в ръцете му като лед под слънцето. И той я съблече, и я люби с трептящото, страстно обожание на мъж, намерил най-после жената на мечтите си. И всичките стари страхове на Лили затихнаха. И белезите в сърцето й, останали от Дермът Хатауей, започнаха да зарастват под ласките и целувките му.

Едва по-късно, лежейки в прегръдката му, се завърнаха вината и сълзите, защото тя знаеше, че съпругът й е добър човек, който я обожаваше, а тя го мамеше. Но както винаги беше правила, първо действаше, а после съжаляваше.

Въпреки това, тя не можеше да се реши да се върне в Бостън, както беше казала. Отлагаше отново и отново заминаването си, обяснявайки на съпруга си, че е срещнала стари приятели и прекарва добре. Джон си мислеше за собствената си вечна заетост, и за това колко лошо се бяха отнесли към нея роднините и приятелите му. И той се усмихваше снизходително, точно както беше правил баща й, като й казваше да не бърза.

Нед се премести в апартамента до нейния в хотел Пето авеню, а Лъки събра нещата си и се изнесе от апартамента му. Когато Харисън му каза, че тя е заминала, Нед изпита угризения и го помоли да я увери, че ще има хубав апартамент и достатъчно пари. Но Лъки беше самотна, мечтите и надеждите й, че ще бъде съпруга на Нед, пропаднаха. Тя нямаше собствени приятели: всеки, когото познаваше беше чрез Нед. Животът й се въртеше около него, с нуждите му, желанията му и работата му. Без него тя нямаше нищо.

Няколко месеца по-късно тялото на Лъки бе извадено от реката. Беше престояло във водата няколко дни, но никой не бе съобщил за отсъствието й, нито се беше поинтересувал къде може да бъде. На никого не беше липсвала. Накрая бе идентифицирана по етикета на палтото от чинчила, което носеше, и по него се стигна до Нед Шеридан, който й го бе купил. Хари идентифицира тялото и първите пристъпи на скандала докоснаха Нед, когато новината се появи по вестниците:

„ЛЮБОВНИЦА НА АКТЬОР НАМЕРЕНА УДАВЕНА В ИСТ РИВЪР“

Нед тъжеше за своето малко черно котенце, което му беше напомняло за Лили. Той каза на Лили какво се бе случило и колко горчиво съжаляваше за нейната смърт. Но той не й беше обещавал нищо, а сега имаше своята Лили и само това имаше значение. Лили беше ужасена да научи, че е причината за смъртта на момичето и й се искаше никога да не беше отивала в театъра през онази вечер, защото макар че й бе приятно да бъде с Нед, тя знаеше, че не го обича. Не и по начина, по който Лъки го обичаше.

След като видя Лили в театъра, Фин О’Кийфи забрави притеснението си, че не всичко е в ред с дадената компания, както и тревожния слух за банкови фалити. Той не се освободи от акциите на клиентите си в компанията и не изтегли собствените си пари, нито общите от банката. Седмица по-късно компанията се срути сред ужасените викове на инвеститорите, а едновременно с това банката затвори вратите си и клиентите му загубиха цяло състояние, както загуби и „Джеймс и Компания“. Корнелиус каза мрачно:

— Трябваше да послушаш интуицията си, момче, а не моя съвет.

— Щях да го направя — каза Фин, гледайки през прозореца, с ръце дълбоко в джобовете и наведена глава.

— Тогава защо не го стори? Заради мен ли? — Корнелиус въздъхна дълбоко, съжалявайки за думите си. — Може би остарявам, Фин. Губя усета си, инстинкта си за пазара. Може би трябва да предам управлението в ръцете на по-младото поколение.

Фин се извърна от прозореца и го погледна. Корнелиус му предлагаше една нечувана възможност. Ако Корнелиус си отидеше, той щеше да стане най-младият ръководител на брокерска къща на Уолстрийт. Само преди няколко седмици щеше да се чувства на върха на щастието си. Животът не би могъл да му предложи нищо повече. Осъществил е амбициите си и всичко, което оставаше бе да прави още и още пари. Сега не чувстваше нищо. Предложението се правеше само защото той не бе направил това, което знаеше, че трябва да направи и Корнелиус поемаше вината.

И точно в този момент не му пукаше за предложението. Всичко, за което можеше да мисли, всичко, за което мислеше, всичко, което някога беше искал да мисли, бе да намери Лили. Макар че какво щеше да прави след като я намереше, това той още не знаеше. Да я люби? Да се ожени за нея? Да я убие?

Той каза на Корнелиус, че грешката не била негова. Че само той бил виновен за загубите и Корнелиус не трябвало да напуска в такъв труден момент.

— Ти си имал дълга и славна кариера на Уолстрийт — каза той. — Не можеш да напуснеш сега, когато нещата са зле. Трябва да останеш на върха, където винаги си бил и на който принадлежиш.

Корнелиус разбираше, че той има предвид всяка дума, която произнасяше. Той му се усмихна бащински. Фин се беше превърнал в нещо повече от бизнес и социален експеримент. Той беше повече от осъществил потенциала си и не бе загубил качествата си по пътя към кариерата. И така, Корнелиус се съгласи, че е по-добре да остане. Отнасяше се към Фин все повече като към свой син, а не като към умен служител, на когото даваше шанс.

Фин нае частен детектив да открие Лили. Той беше набит, червенолик мъж с тайнствен вид и дойде с добри препоръки за издирване на задлъжнели съпрузи или съпруги по бракоразводни дела. Театърът, където я беше видял Фин, беше единствената му улика, но тя се оказа повече от достатъчна, и мъжът се върна не след дълго с информацията, че тя е госпожа Джон Портър Адамс, че живее в Бостън и че е новата любовница на Нед Шеридан. Тя пътуваше между Бостън и Ню Йорк, прекарвайки повече време с Нед, отколкото със съпруга си богаташ в техния разкошен дом на улица Маунт Върнан.

Фин плати на човека. Той беше сам в офиса и си мислеше за Лили в прегръдките на актьора. Изрева на глас. После си помисли за неподозиращия съпруг на Лили и разбра, че егоизмът от миналото не е изчезнал. Но по дяволите, тя беше жената в главата му, момичето в сърцето му, раната в гърдите му.

Името Лили ще стои издълбано върху сърцето му до деня, в който умреше. Но това не значеше, че нямаше да търси отмъщение. То щеше да отнеме време. Трябваше да го обмисли внимателно. Първо имаше нужда от още пари. Трябваше да бъде по-богат от Джон Портър Адамс. По-богат от Лили. После щеше да нанесе удара.

Щатският сенатор Дан О’Кийфи се изненада да види брат си в Бостън, защото и двамата бяха заети мъже, със сложен живот и не оставаше време за семейни събирания. Ако Фин работеше по четиринайсет часа дневно, Дан работеше всичките двайсет и четири. Нормалните работни дни той прекарваше в Щатския Сенат и отделяше допълнителни часове, за да се среща със своите избиратели. Когато намереше време, той посещаваше своите магазини, за да се убеди как вървят нещата. Досега нямаше оплаквания. С порастването на името му, бизнесът му процъфтя. Беше отворил още шест магазина в различни градове, първите два в Ню Йорк. Оставаше да мисли за политика и за бизнес, когато трябваше да спи и често най-добрите идеи му идваха пред чаша уиски в „Телеграф Ин“, или непосредствено след като се е любил с някое особено красиво момиче в една от горните стаи, отделени за тази цел.

Дан беше дискретен. Никога не играеше на хазарт, макар че в хотела имаше рулетка, нито се хвалеше с момичетата си. Беше едър, симпатичен мъж и това не бе необходимо. Момичетата го намираха за красив, а ирландския му говор и историите му — забавни.

— Това е положението — каза той на Фин, който го бе предупредил да бъде внимателен, защото като щатски сенатор очите на обществото бяха приковани в нето. — Аз съм човек, който обича пиенето и жените. Проблемът ми е, че всички момичета, с които се срещам в обществото са „добри“ момичета. Произхождат от добри католически семейства и всички искат да се омъжат. Още не съм готов да застана пред олтара. Така че каква алтернатива ми оставя Господ? Но ще ти кажа това, Фин, ако имам избор между жените и политиката, винаги ще избера политиката. Уреди ми среща с най-чаровната женска в Бостън, и после ми кажи, че има митинг в Ноукстаун. Ще отида на митинга. Мога да приема жените и да ги изоставя. И когато се появят подходящото време и подходящата жена — ще се оженя.

Той погледна конспиративно към Фин.

— Ще ти кажа и нещо друго, братко. Една тайна, която пазех, но сега мога да я споделя. Смятам да се кандидатирам за място в Конгреса. — Той се засмя на учуденото лице на Фин. — Твоят стар брат влиза в надпреварата за демократически кандидат в Камарата на Представителите, момко. Кой би си го помислил? В Щатската Сенатска камара ме наричат момчето чудо. Понякога си мисля, че това, което казваше нашият старец е вярно: че сме потомци на крал Брайън Бору. Откъде иначе да сме толкова умни? — той се ухили. — Но ще имам нужда от помощта ти, Фин. Ще имам нужда от цялата подкрепа, която мога да получа. С мен ли си, братко?

— С теб съм — обеща Фин. Беше дошъл в Бостън да зърне Лили, защото повече не можеше да се сдържа. Работеше два пъти по-усилено от преди, хвърляйки се в надпреварата за правене на пари. Мислеше за малко неща, освен за целта си, и когато отделяше време за почивка, за да не загуби разсъдъка си, той вече не придружаваше скъпите щерки на Ню Йоркските богаташи в операта. Вместо това се събираше с танцьорки в евтините бродуейски барове, които бяха весели и познаваха трудностите. И затова бяха готови просто да се любят, за да забравят проблемите си за малко. Точно както беше с него.

Фин мина с файтон по Бийкън Хил, кръстоса улица Маунт Върнан и забеляза всичко. Къщата, в която живееше Лили, беше много импозантна и той си спомни за един друг момент, когато беше видял Лили. На „Хиберния“, с нищо друго освен дрехите й, петдесет златни суверена и диамантената огърлица, която бе откраднал от нея. Сега пръстите в джоба му се вкопчиха в огърлицата. Камъните бяха хладни, толкова твърди и ярки, колкото самата Лили.

Докато гледаше, вратата се отвори и един мъж излезе. Той остана на стълбите минута-две, мигайки на силното слънце, и Фин забеляза, че е по-възрастен. Беше добре облечен, но не по същия внимателен начин като Фин, а някак си в небрежността му личеше отпечатъкът на богатството.

Фин чакаше. Дългите скучни часове се изнизваха, но черната лакирана врата все не се отваряше. Дойде и отмина обедът, после още час-два. Малко преди три часа една виолетова карета спря пред къщата, а точно на часа черната врата се отвори отново и Лили се появи на слънцето.

Очите на Фин се приковаха в нея като сокол, зърнал жертвата си. Беше точно такава, каквато си я спомняше: висока, слаба и грациозна. Начинът, по който завърташе главата си, вдигаше брадичката си, приглаждаше полата си, изпълваше главата му с хиляди спомени. Блаженото изражение на лицето й, когато потупваше двата коня и им даваше захар, същата Лили, пъхвайки букетче виолетки в юздите им, го накара да се усмихне. Тя се спря за миг, оглеждайки празната улица, после с въздишка се качи в откритата карета и пое покрай него надолу по улицата.

Фин я следваше на дискретно разстояние. Тя спря пред един бижутерски магазин на Боилстън и след половин час се появи с малко пакетче. Махна на кочияша и тръгна спокойно по улицата, гледайки по витрините на магазините, леко усмихната. Той бе озадачен, че не приличаше на жена, която има любовник. Лили приличаше на щастлива жена.

После се качи и каретата пое към дома й, по улиците на Бийкън Хил.

Когато се изкачи по стълбите, вратата вече беше отворена от прислужница, а после се затвори. Фин още веднъж бе оставен навън. Вън от живота й, както беше ставало винаги.

Той остана още няколко дни в Бостън, помагайки на Дан да планира кампанията си и обсъждайки финансирането на новите магазини, които Дан възнамеряваше да отвори в Чикаго.

Дан му разказа за другия си нов проект.

— Никога няма да забравя, Фин, когато за първи път дойдохме тук, всички тези ирландчета, които се тълпяха по улиците, влачейки се безпомощно след майките си, замръзващи през зимата и пържещи се през лятото, без шанс за измъкване от бордеите на Норт Енд. Сега планирам да направя нещо по този въпрос. Събрал съм парите и ще изградя пролетен лагер Дан О’Кийфи за деца католици.

— Просто едни дървени хижички на брега на езерото, но е красиво място, сред природата. Ще бъдат оградени от ферми и бедните деца ще имат достатъчно чист въздух, за да изкарват зимата. Ще имат добра храна в малките си тумбачета, издути от недохранването. Ще ядат пресни кафяви яйца, снесени сутринта във фермата, и плодове и зеленчуци, отгледани на място. Благодарение на парите, които съм събрал, ще имат дори и кекс. — Той спря и погледна Фин, забелязвайки, че е впечатлен.

— И това е важната част, стари приятелю — каза той. — Норт Енд вече не е само ирландски, там вече живеят всякакви националности. Италианци, поляци, германци. Всякакви. Всички емигранти са там. Така че не го правя само за ирландчетата. То е за децата от всички националности.

Впечатлен, Фин гледаше брат си. Той уважаваше не само решимостта на Дан и добрите му мотиви да изгради летен лагер, но също и това, че не ограничаваше добродетелността си само към ирландчетата. Отваряйки го за всички католически националности, Дан щеше да си заслужи вечната благодарност на всеки отруден родител в Бостън и те със сигурност щяха да гласуват за него. Така че, едновременно извършваше едно добро дело и си осигуряваше място в Конгреса.

Фин не каза на Дан за Лили и не отиде пак да я шпионира, защото не беше сигурен, че няма да направи някоя глупост. Вместо това, той се върна в Ню Йорк и се зарови в работата си, посвещавайки се на парите. Защото само чрез тях можеше да стане равен на Лили.