Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
The Legacy of Secrets, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 27 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Разпознаване и корекция
egesihora (2014)

Издание:

Елизабет Адлър. Наследство от тайни. Книга 1

Английска. Първо издание

ИК „Прозорец“, София, 1994

Редактор: Малина Томова

Коректор: Калина Павлова

 

 

Издание:

Елизабет Адлър. Наследство от тайни. Книга 2

Английска. Първо издание

ИК „Прозорец“, София, 1994

Редактор: Малина Томова

Коректор: Калина Павлова

История

  1. — Добавяне

Глава 12
Еди

Еди Шеридан хвърли още една цепеница в огъня и се обърна да погледне Шенън, която се беше сгушила на протърканото кресло. Единият далматинец беше изоставил Моди и се бе промъкнал засрамено надолу по стълбите, за да се свие в краката на Шенън.

— Предател — каза той и се ухили.

Тя се усмихна.

— Сигурно просто иска да си има компания.

Нейното лице беше бледо и под красивите й светлосиви очи с тъмни мигли имаше сенки. Светлината на лампата зад главата й превръщаше червената й коса в ореол и тя изглеждаше стройна и крехка с дългата си черна рокля. Натъжена дъщеря, скърбяща за баща си, помисли си той, като си припомни заглавията във вестниците и думите на репортерите. Каза:

— Последните няколко месеца сигурно са били много тежки за теб.

Тя кимна.

— Но татко винаги казваше, че родът Кийфи ще оцелее, така че сега не мога да го разочаровам. Нали така?

Настъпи мълчание, докато и двамата се взираха в пукащото дърво в камината. После той каза:

— Защо си помисли, че вече сме се срещали?

В същото време тя го попита:

— Защо си дошъл?

Разсмяха се и Шенън каза:

— Аз съм собственичка на съседното жилище до бялата къща в Нантъкет.

Той сви рамене.

— Тя е необитаема от години. Ходехме там от дъжд на вятър като деца. Аз израснах в Калифорния и не ходехме често на изток. А после бях много зает в колежа, първо в Бъркли, а после в театралното училище в Йейл. Май вървя по стъпките на прадядо си, Нед Шеридан.

— Ти си му одрал кожата. — Тя почервеня от неудобство. — Трябва да си призная нещо. Разгледах къщата. Вратата беше отворена и аз просто не можах да устоя. Откраднах снимката му. Сега е у мен. Може би трябва да ти я върна? В края на краищата ти си законният й собственик. Но както и да е, затова те познах и помислих, че си дух!

Той се разсмя.

— Значи двамата сме дошли по една и съща причина, за да научим за Лили и Нед?

— И за да науча кой е убил баща ми.

Той я изгледа смаяно.

— Знам, че говориш сериозно, но възможно ли е това? Да е бил убит?

— Мисля, че е било така, но никой не ми вярва. Освен може би Моди и Бриджид. Но както и да е, а ти защо се интересуваш толкова от Лили?

— Сигурно защото от малък слушам за нея от семейството си, непрекъснато изскача в разговорите като скелет от шкафа. Така че дойдох, за да сложа най-после край на старите слухове.

— Онези, че Лили го е съсипала ли?

— И на тези покрай другите. — Той се облегна на възглавничките на канапето и се замисли с ръце зад главата си. — Винаги съм искал да стана артист заради историите, които ми е разказвал дядо ми за Нед Шеридан. За това колко добър актьор бил и как умеел да трогва публиката. Дядо казваше, че придобивал власт над зрителите само с едно движение или с поглед, можел да ги разплаче за миг, а в следващия момент вече ги карал да умират от смях. Той е бил звезда, името му е било изписано със светещи букви на Бродуей. Но за да стигне дотам, трябвало да обикаля години наред прашните малки театри и да пътува из цялата страна до всяко мижаво градче. В едно от тях срещнал жена си, моята прабаба Джулиет. Тя не била хубава — виждал съм я на снимка — но дядо ми е казвал, че имала горда походка и огромни тъмни очи; а на сцената просто се преобразявала в голяма красавица със силата на волята си. Тя била актриса в голямата традиция на Бернхарт и Елън Тери, а Нед бил Оливие на театрите и двамата имали гласове, които можели да хипнотизират публиката. Дядо казваше: „Гласовете им звучаха като музика.“

— Видях плакатите — призна си виновно Шенън. — Висяха на стената в бялата къща.

Той се засмя.

— Няма нищо. Сигурен съм, че старият Нед не би имал нищо против. Както и да е, славата на семейство Шеридан продължила почти две десетилетия в началото на века. Пазя всички съкровища на Нед: сценичните му костюми и реквизита, високите до бедрото ботуши, шапката му с перо и меча от Монте Кристо, камизолата и чорапогащника му от ролята на Ромео, униформата за майор Барбара. Прекарвал съм часове наред в разглеждане на стари театрални програми с техните имена над заглавието на пиесата и написани с двойно по-големи букви. Те са играли какво ли не. Дядо ми казваше, че на Нед все не му стигало времето и когато тръгвал на турне, побърквал участниците в пиесите; пиесите се сменяли на всеки три вечери и всяка седмица играели в различни театри. Пътували в неделя, играели в понеделник вечер. — Еди въздъхна със съжаление и се усмихна на Шенън, която седеше срещу него. — Това са били най-добрите години на театъра. Понякога си мисля, че може би съм се родил в неподходяща епоха, трябвало е да живея по времето на прадядо си Нед. И така, дядо бил единственият им син и този начин на живот не му харесвал. Той никога не е искал да прилича на тях. Казваше, че това, което правели на сцената, наистина било магия, но извън нея имало само пътуване, безпорядък и разправии с агенти, мениджъри и други актьори. Той не искал да се занимава с нещо подобно. Искал само да имат нормален собствен дом, където да живеят заедно. И те, естествено, си купили. Всъщност купили две къщи. Разкошна къща на Лонг Айлънд, която се превърнала във втори театър: същите хора, същата бъркотия, същите разправии. И бялата къща в Сконсет, където Нед и приятелите му си почивали и се забавлявали. Дядо искал Нед да си намери нормална работа като бащите на другите деца. Той искал баща му да е банкер или брокер на борсата, макар че според мен би се навил и да е водопроводчик, стига да са водели редовен живот. Предполагам, че тези двама артистични родители са го смятали за досадно дете, но така им било писано. Той бил най-щастлив, когато го изпратили в подготвителното училище. Казваше, че най-после се почувствал като другите момчета. Само дето неговите родители били „звезди“, разбира се. Интересно, той все не можел да разбере защо другите деца говорят за тях с такова страхопочитание. Смятал техния живот за скучен: само пътуване с влакове и чакане в студените театри. И пак той ми каза, че името на тази мистериозна жена, Лили Молино, все се свързвало с това на Нед. Джулиет била избухлива жена и винаги, когато двамата с Нед се карали, което ставало често, дядо чувал как майка му крещи, че за всичко е виновна Лили Молино. Че Нед още е влюбен в нея и само ако му подсвирне, ще изтича като кученце при нея. И той щял да го направи. Дядо знаел със сигурност. И казваше, че това е провалило Нед. Аз всеки път го питах: „Но как, дядо, как?“ Но той само клатеше глава и отговаряше: „По прекалено ужасен начин, за да го разбере младок като тебе.“ И това беше всичко. Никога не ми казваше нищо повече. Това ме побъркваше — каза Еди, — не знаех дори как е изглеждала тази Лили. Не знаех и каква е била, защото никой не искаше да говори за нея. Дадох обещание на себе си, че някой ден, когато имам време, ще науча истината, просто за да задоволя най-после любопитството си. Защото ако в рода ни има някаква тайна, искам да я науча. Проучих семейните архиви и попаднах на името на Лили и на някакъв адрес в Бостън, на Бийкън Хил. Отидох там, но беше минало много време и хората дори не бяха чували за нея. Другият адрес, който открих, бе на едно писмо, написано на Нед от Сиел. Адресът беше Арднаварна. Е — той сви рамене, — и ето, че дойдох.

Шенън каза:

— Мога да ти кажа как е изглеждала Лили. Била е красавица. Може би затова прабаба ти Джулиет е ревнувала от нея. Имала е дълга къдрава черна коса, блестящи сини очи и страстни устни. Изглеждала е развратна, секси и богата. И своенравна. Или поне е била такава на седемнайсет години, когато е нарисуван портретът.

— А дали мис Моди ще ни каже какво е станало? Или смята само да ни подхвърля парченца от историята, за да ни държи завинаги като затворници в Арднаварна?

Шенън се засмя.

— Аз с удоволствие бих останала в Арднаварна като затворничка. Това е райско кътче. — Тя се изправи и се протегна уморено. — Странно, тази вечер говорихме само за Лили. Тя присъства в разговора, но никой не стига до сърцето й.

— Сърцето на Лили — каза Ед, като загаси огъня и подпря месинговата решетка пред камината, — сигурна ли си, че е имала сърце?

Те се изкачиха заедно по стълбите и второто стъпало от горе на долу изскърца силно, което ги накара да се изкикотят.

Едуард взе ръката на Шенън, поднесе я към устните си и произнесе с преувеличено артистичен шепот.

— Лека нощ, лека нощ! Раздялата е такава сладка мъка. Трябва да ти кажа лека нощ, докато настъпи сутринта.

Те се усмихнаха един на друг със симпатия.

— Лека нощ, Ромео — прошепна Шенън и уморено тръгна по коридора към стаята си.

— Шенън — прошепна той високо. Тя се обърна да го погледне и очите им се срещнаха. — За баща ти. Можеш да разчиташ на моята помощ.

Тя кимна с благодарност. Беше й необходима страшно много помощ, но сега, когато Моди, Бриджид и Еди бяха на нейна страна, вече не се чувстваше толкова самотна. Заспа почти веднага, щом главата й се допря до ухаещата на лавандула мека възглавница, без дори да помисли кой би могъл да е наследникът на Лили, защото сънищата й бяха заети с Нед Шеридан. Или може би това беше Еди Шеридан?

 

 

Моди

 

Въпреки че предната вечер си бях легнала късно, слънчевите лъчи, които проникваха през отворения прозорец, и донесеното от вятъра ухание на розите ме разбудиха рано на следващата сутрин. Усетих лека миризма на шунка и прясно опечен хляб и за момент останах да лежа, напълно отпусната, с все още затворени очи. Старите ленени чаршафи бяха хладни и аз се протегнах доволно. Чувствах се точно като деветнайсетгодишна. Само когато ставаш и ставите ти започнат да скърцат, си спомняш, че си стара.

Погледнах стария метален будилник с две нелепи големи камбанки, поставен върху чудесния шкаф от палисандър от периода на Регентството до леглото ми, и усетих шок, когато видях, че е почти единайсет. По чакъла отвън чух чаткане на копита, измъкнах се от леглото и бързо изтичах да надникна през прозореца.

Конярят Колъм беше пуснал дорестата ми кобилка и тя доволно пасеше в маргаритките по края на поляната, а далматинците душеха копитата й. Облякох се набързо и изтичах надолу по стълбите, нетърпелива да пояздя в такава чудесна сутрин.

— Добро утро, Моди — извика Шенън, когато минавах по чакъла. Тя се беше надвесила от прозореца си, а хубавото й лице бе усмихнато. Изглеждаше така, сякаш се радва, че не съм видение, и сърцето ми отново се изпълни с обич към нея.

— Струва ми се, че трябва да ти отговоря „Още по-добро да е за тебе“, но няма да го направя — казах с усмивка. — Вместо това ще ти пожелая добро утро и искам да те попитам дали ще пояздиш с мен. — После добавих несигурно, защото човек никога не знае какво да очаква от американците, особено ако са и гражданчета: — Естествено, ти можеш да яздиш, нали?

— Да, мога. Но ти си готова, а аз дори не съм се облякла.

— Тогава се облечи, момичето ми — казах аз, — и слез долу. Първо ще изпием заедно по чаша кафе в кухнята и после ще излезем, за да хванем хубавото време.

Пет минути по-късно тя изтича надолу по стълбите, облечена с дънкова риза, дънки и каубойски ботуши. Косата й беше вързана на конска опашка и тя изглеждаше петнайсетгодишна.

Бриджид дремеше пред запаления от торф огън, забила брадичка в гърдите си. От отворената й уста се чуваше тихо похъркване и жълтата котка пресече стаята, скочи на коляното й и се намести царствено в скута й.

— Не обръщай внимание на Бриджид — казах на Шенън. — Бабчето си подремва като всяка сутрин. — Налях кафе в две огромни чаши на сини точки и побутнах към нея голямата жълта кана с мляко. В една покрита сребърна чиния имаше хрупкава печена шунка, пресен хляб, масло и собственоръчно произведеното от мен малиново сладко.

— Храна за богове — каза Шенън и доволно захапа дебело парче хляб с шунка. — Моди, в тукашния въздух има нещо, което дразни апетита на момичетата.

— Е, няма да ти навреди, ако се позакръглиш — казах критично. — Мащехата ти никога ли не ти е казвала, че мъжете не обичат кльощавите жени? Няма за какво да те стиснат под чаршафите. — Шенън се разсмя; тя каза, че не може да си представи как елегантната, тънка като вейка Бъфи би могла да й каже подобно нещо.

— Като стана дума за мъже — каза тя небрежно, — къде е Еди?

Хвърлих й един кос поглед; познавам го тоя „небрежен“ тон, особено като става дума за мъже.

— Сигурно се чудиш какво ли прави — казах аз. — Тази сутрин замина за Гелуей. — Не издържах и се усмихнах, когато тя сведе очи. Чувствата на това момиче бяха изписани в очите й. — Разбира се, той каза, че ще се върне довечера — добавих лукаво. — Макар че не мога да определя кой го привлича тук, ти или Лили.

— Нито едната — отговори тя и си допи кафето. — Идва заради теб, Моди. Каза ми, че не може да ти устои.

— Стига си се занасяла, момиче — отговорих доволно. Обичам комплиментите. Нахлупих си шапката на къдриците и казах припряно: — Хайде да тръгваме.

Конюшните са построени около калдъръмения двор отляво на къщата и Колъм вече решеше сивкавото пони от местна порода. Колъм е дребен чернокос селянин, смахнат на тема коне, решен да направи кариера като жокей, който вижда бъдещето си в дресирането.

Казах на Шенън, че понито е шампион.

— Сивкавият цвят е естествен за тази порода — казах аз. — А младата кобила Кралица Мери вече има три трофея от състезания, закачени в яхъра й, макар че е само на две години. Предполагам, че тази година ще стане Шампион на шампионите на шоуто в Гелуей и просто няма начин да не спечели на Кралското конно шоу в Дъблин следващата година.

Колъм изведе Малахи и Шенън го изгледа с уважение.

— Метър и седемдесет е и е силен като вол — гордо й каза Колъм.

— Мислиш ли, че ще се справиш с него? — предизвиках я аз, като почти очаквах да се откаже.

— Разбира се — тя се метна на коня и той раздразнено пристъпи настрани, като изпускаше пара от ноздрите си.

— Трябва да му покажеш кой командва — инструктирах я аз. — Ако хвърля къчове, само му кажи да не се държи като смахнат стар нахалник, и той ще се оправи.

Клоните на дърветата по алеите около Арднаварна се затваряха над главите ни, докато яздехме надолу по хълма към морския бряг, следвани от нетърпеливите далматинци. Имението е разположено на полуостров, който се простира до залива Балинакил в Атлантика. В сребристата морска шир се забелязват малки островчета, а небето се променя за миг от най-светло синьо до седефено и времето е ту слънчево и спокойно, ту бурно. Аз показвах пътя надолу по скалистата пътека към златния пясък, а после забих шпорите и полетях в лудешки галоп както обикновено. Кучетата се втурнаха след мен и чух как Малахи изцвили високо и протяжно и затопурка зад мен.

Хвърлих поглед през рамо, за да се уверя, че с Шенън всичко е наред и че конят не я отнася накъдето си иска. Тя се беше навела ниско на гърба му и виждах, че се смее, но вятърът отнасяше звука надалеч към морските вълни. Малахи се движи като спокойна, мощна съкрушителна сила; той лети по земята със страхотна скорост, но така и не успяха да ме настигнат, докато не спрях накрая лудешкия си галоп на повече от миля долу на брега.

Шенън спря треперещия кон. Бузите й бяха по-розовели, очите й блестяха и се смееше до ушите.

— Ще се справиш — подвикнах й, като й хвърлих одобрителен поглед. — Помислих, че е най-добре да те изпитам с Малахи, но ти наистина умееш да яздиш, момичето ми. Май ще трябва да те задържа до ловния сезон. Ще ти хареса.

Затопуркахме обратно до черния път и потеглихме по утъпканите пътеки, които водеха към развалините на Голямата къща. Исках тя да види подредбата на етажа на Лили, затова отключих катинара на тежката входна врата и я отворих. През изпочупените прозорци влизаха слънчеви лъчи и осветяваха изронените каменни стени и охлузения под на големия готически коридор. На мястото на чудесната вита стълба зееше дупка, а там, където декоративните гипсови тавани се бяха срутили в нощта на палежа, беше останала купчина прах. Само като ги погледнех, ме заливаха вълни от носталгия по собственото ми детство.

— Живях тук до дванайсетгодишната си възраст — казах на Шенън. — О, имах чудесно детство. Но не съм сигурна дали след пожара, когато се преместихме в другата къща, не беше дори още по-добре.

Излязохме от къщата и минахме през оградената със стени овощна градина с крушови и прасковени дървета, които сега бяха изсъхнали, защото никой не се грижеше за тях.

— По това време на годината — спомних си аз, — хвърляха златисти отблясъци на онази стара тухлена стена с цвят на корал. Слънцето се отразяваше в оранжерията, където ходехме да крадем смокини и черно грозде от парника. Плодовете бяха толкова едри, че сокът им се стичаше по лактите ми и оставяше петна по рокличката ми, а тогава ме хващаха и ме пердашеха.

Спомените почти връщаха вкуса на онова грозде в устата ми. Същото стана по-късно вечерта, когато след вечеря отново седнахме край огъня в дневната; почти усетих вкуса на историята, която се готвех да разкажа, толкова жива беше тя в съзнанието ми.

Но първо трябва да ви кажа, че бях облечена с рокля на Шанел от 1934 година; от нефритенозелен шифон с кърпичка и носех блестящите си диамантени обеци и гривни. Младият ласкател Едуард ми каза, че изглеждам чудесно, и ми подари голям букет червени рози и огромна кутия шоколадови бонбони, купени в Гелуей.

— Няма нужда да прибягвате до подкупи — казах доволно. — Обещавам, че тази вечер ще продължа разказа си.

След вечеря видях как Еди отиде и седна на канапето до Шенън и забелязах нежната й, дружелюбна усмивка, когато му направи място. Е, няма ли да е интересно, помислих си аз, ако се влюбят един в друг? Но ми се струва, че отново избързвам, както обикновено.

Казах им:

— Само ми напомнете докъде бях стигнала, милички.

— Дотам как Лили яздела на зазоряване с Фин О’Кийфи — нетърпеливо ме подсети Шенън.

— А, да, Фин. Е, защо не започнем отначало?

Удобно подпрях крака на едно от малките бродирани столчета на лейди Нора и започнах да им разказвам историята за миналото точно както я бях чула.