Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
The Legacy of Secrets, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 27 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Разпознаване и корекция
egesihora (2014)

Издание:

Елизабет Адлър. Наследство от тайни. Книга 1

Английска. Първо издание

ИК „Прозорец“, София, 1994

Редактор: Малина Томова

Коректор: Калина Павлова

 

 

Издание:

Елизабет Адлър. Наследство от тайни. Книга 2

Английска. Първо издание

ИК „Прозорец“, София, 1994

Редактор: Малина Томова

Коректор: Калина Павлова

История

  1. — Добавяне

Глава 22
Моди

Арднаварна

На следващата вечер бях облечена със сапфиреносинята си рокля от Диор, която съблазнително откриваше коляното, със смело деколте и пера от марабу, преметнати на раменете, за да скрият старите ми гърди. На ушите ми висяха огромните сапфири на мама и се изненадах, когато Еди ме увери, че ако ги продам, бих могла да живея в разкош до края на живота си! А пък Шенън ми каза, че имам истински стил, че краката ми са още хубави, и че парфюмът ми й се струва странно познат.

— „Л’ьор блу“ на Гуерлен, скъпо дете — отговорих на въпроса и. — По мое време беше много популярен. А също и „Джики“ и „Шалимар“. Но „Л’ьор блу“[1] — ама че игриво име, а? — винаги ми е бил любим. Може би защото прекалено често съм се наслаждавала на онова, което означава името му.

Еди се засмя.

— Кажи ни какво означава то, Моди — подхвана ме той.

— Ами, естествено, името му е измислено от развратните французи. То означава синия час на полумрака, когато мъжете са се забавлявали при любовниците си, след като са напуснали офиса, но преди да са се прибрали при жените си. Предполагам, че французите не са били единствените, които са мислели по въпроса, но те със сигурност са единствените, които са нарекли така някой парфюм.

— Чувствам се толкова обикновена до теб, Моди — оплака се Шенън, — с простата си черна рокля.

— И с диамантената огърлица на Лили — казах аз.

— Татко каза, че тя е „семейна скъпоценност“ — тя цитира думите му точно. — И че трябва да я ценя.

— Разбира се, че трябва, скъпо момиче — казах аз. — Това е някаква следа — опитах се да изглеждам загадъчна и Едуард ми се усмихна, докато наливаше шампанското в чашите.

— Знам, знам — той се усмихна. — Но ще трябва да почакаме, за да разберем защо.

— О, скъпи, страхувам се, че вече научихте номерата ми, както бихте се изразили вие, американците — отпих от шампанското и леко въздъхнах. — Скъпо момче, ще налееш ли една чаша и на Бриджид? Тя обича да си пийва и разпознава доброто питие от лошото. Доста чаши шампанско сме си поделили след партитата. Не мога да ти се отблагодаря за почерпката, Едуард. Освен това е трябвало да ходиш чак до Гелуей, за да го купиш.

— Удоволствието е мое, мадам.

Обърнах се към Шенън.

— Не се опитвам да те залъгвам — казах й аз. — Просто трябва да знаеш цялата история с всичките й тайни пластове, за да ти се изяснят нещата. Макар че самата аз не съм сигурна; скъпо момиче, как ще ти помогне това да откриеш убиеца на баща си. Но вярвам, че истината винаги е скрита под дузини различни воали от тайни, и трябва да ги повдигнеш всички поред, за да я откриеш. Така че след вечеря ще продължим с Лили и с миналото.

Бриджид, закръглена и изтупана с най-хубавата си черна рокля, с бели къси чорапи и малки ботушки на висок ток, се изчерви, когато Едуард вдигна тост за нея.

— За Бриджид, най-добрата готвачка от тази страна на Атлантическия океан. Кралицата на кухнята, без която Арднаварна не би била същата.

— Така, така — съгласих се аз. — За скъпата ми Бриджид, без която никога нямаше да бъда същата глупава старица, каквато съм сега.

— Ще пия за това — каза тя заядливо и изгълта шампанското си на един дъх.

— Ей, жено, оправи си маниерите — скарах й се аз. — Трябва да отпиваш по малко от златния нектар и да не бързаш.

— Не мога, щото омарите ме чакат да ги сложа в тенджерата — изсумтя тя и се отправи към кухнята.

— Гледай да не паднеш на тия смешни високи токчета. Много си дърта за тях — извиках след нея, като пренебрегнах факта, че самата аз бях със сребърните си сандали. — Бедната бабичка така и не се научи да носи на пиене — допълних аз, — но смея да твърдя, че омарите няма да пострадат от това. Хвърли още една цепеница в огъня, Едуард, момчето ми, а ти, Шенън, сложи някоя плоча на грамофона. Аз само ще забъркам вечерята на кучетата и сме готови за домашно пушената сьомга, а после и за омарите…

— А след това идва Лили за десерт — завърши Едуард вместо мене и аз се разсмях.

Шенън прехвърляше купчина прашни стари плочи на 78 оборота. Тя сложи една на стария грамофон и в осветената от лампите стая се разнесоха извивките на цигулки от концерта на Брамс. Тя изведнъж се натъжи и посърна и Еди отиде при нея. Хвана ръката й и я стисна приятелски.

— За какво се замисли? — попита той.

— Просто си помислих колко би се зарадвал баща ми да се запознае с вас двамата — каза тя. — И колко ми се иска той да беше видял Арднаварна.

— О, баща ти добре познаваше Арднаварна — изпуснах се аз. — Канех се да ти го кажа, като му дойде времето, но си помислих, че може би ще се почувстваш по-добре, ако научиш, че той е бил тук и познаваше старото място. Но ще трябва да почакаш, за да чуеш цялата история по-късно, когато стигна до нея.

Смаяна, Шенън се отпусна на стола до един далматинец, който изръмжа и се отмести, за да й направи място.

Погледнах с тревога пребледнялото й хубаво лице. Може би бях постъпила като стара глупачка, като й казах това, но бедното момиче беше толкова тъжно, че трябваше да й кажа, че баща й е бил тук. Набързо й обясних, че самата аз съм го виждала само веднъж, и че ми е харесал. У него имаше някаква искреност и сила. Затова й повярвах безрезервно, когато ми разказа историята си.

— Такъв мъж може да се справи с живота, каквото и да му поднесе той — твърдо заявих аз. — Мисля, че всички ние тук, в тази стая, сме съгласни, че баща ти не се е самоубил. И мисля, че всички ние — включих и Едуард с поглед, — сме съгласни да открием кой го е убил.

След вечеря се преместихме в дневната както обикновено. Еди разрови огъня, докато забумтя уютно, а аз се настаних на любимото си канапе. Едното от кучетата се сви удобно край мене и аз подпрях тънките си като на птичка глезени на малкото столче с бродерията и започнах следващия епизод от серията си.

 

 

— Леля Малоу от Корк Сити била експедитивна жена и не проявявала любопитство — казах аз. — Тя била бедна роднина, рядко канена в Голямата къща на Коледа и Великден; от онези, които били настанявани на най-отдалечения от камината стол и се занимавали с плетката си, като дискретно оставали извън семейния кръг. Тя си знаела мястото, а също какво очакват от нея. Дори и да се досещала защо са й изпратили Лили да я качи на парахода „Хиберния“, който щял да отплува за Бостън при прилива същата вечер, тя не задала въпроса си на глас. Нито показала съжалението си, когато казала „довиждане“ и набързо целунала детето по бузата, след което я изчакала да се качи бавно по стълбичката към кораба.

Лицето на Лили било безизразно, когато се приближила към парапета и потърсила леля си долу в тълпата. Но жената вече била изчезнала от поглед, забързана към скромния уют на собственото си жилище в благородния пансион, за който плащал скъпият й братовчед лорд Молино благодарение на милосърдното си сърце.

Старият шестмачтов железен параход превозвал товар от най-доброто масло, бекон и ирландско уиски от Корк, а също и пълен трюм парцаливи емигранти. Лили лежала на тясната койка до боядисаните дъски на задушната си малка каюта с един-единствен илюминатор, докато старото корито се плъзгало по бурните вълни на прословутия пролив Сейнт Джордж. На следващия ден атлантическият вятър ги подхванал с пълна сила. Лили се чувствала прекалено зле, за да осъзнае напълно случилото се, но след няколко дни свикнала с неравномерното поклащане, седнала на тясната си койка и започнала да възприема обкръжението си.

Покрай илюминатора се носели огромни сиво-зелени вълни, но тя не се страхувала. Облякла старата си жарсена моряшка блузка и бричовете, скрила дългата си коса под кадифен каскет и излязла на палубата. Край носа имало малко местенце, където можела да се усамоти далеч от погледите, и между най-лошите бури прекарвала там по няколко часа, като наблюдавала как зелените вълни се плъзгат край нея, вслушвала се в крясъците на птиците и в потропването и поскърцването на кораба от вятъра и се опитвала да не мисли нито за бъдещето, нито за миналото си. Съсредоточавала се само върху настоящето, в момента, в който живеела. Защото не можела да понесе повече.

Застанала високо на уединеното си място, тя не чувала изплашените викове на нещастните ирландски емигранти, натоварени като добитък в трюма, които се отправяли към новия свят, където вярвали, че ги очакват богатството и успехът. Тя не чувала как хората в трюма крещели за помощ, защото били болни, как искали храна и вода, как жените плачели, а децата виели. Нито пък можела да знае, че отдолу под тях, в горещото тяло на кораба, Фин и Даниел О’Кийфи хвърляли купища въглища в огнената паст на кораба, за да платят пътя си до Америка. Полуголи и черни като миньори, те проклинали поред и се молели или да живеят или да умрат, когато неспирните бури заплашвали да обърнат кораба.

Имало само още няколко пътника, но тъй като Лили прекарвала повечето време в каютата си и не разговаряла с никого, те веднага започнали да клюкарстват за нея. По палубата се разнесли слухове за странната, надменна млада аристократка, която никога не се присъединявала към спътниците си, дори на вечеря. Слухът стигнал чак до трета класа, до мръсотията и болестите, където я осъдили за титлата й, за надменното държание и за богатия й род. Клюките се разнесли дори още по-дълбоко, чак до котелното помещение, където Даниел със смайване чул за красивата и загадъчна Лили Молино.

Той успял да премълчи, когато чул за нея, но когато останал сам в котелната стая, извикал сърдито:

— Тя ни преследва! Ще върви след нас до края на живота ни!

Дълбоко в себе си Дан имал скъпи спомени за Лили: за лъжовните й усмивки, за сапфиреносините й очи, за изключителната извивка на стройната й млада шия и за горещите й погледи, които тайно жадувал.

Естествено, тя изобщо не искала да знае за него. Фин и Лили били близки от малки и било ясно, че когато пораснат, Фин ще се влюби в нея. Защото такава обикновена любов не признава високите стени и границите, които разделят хората. Само че хората като Лили знаят правилата и умеят да ги избягват, когато искат.

И все пак Дан знаел, че детето, което тя носела, не било на брат му и превивал силните си рамене над планината от въглища, като прехвърлял лопата след лопата в нажежената пещ, и бършел потта от челото си с изцапаната си ръка, и се чудел какво е накарало Лили да се качи на същия кораб, сякаш съдбата имала пръст в тая работа. Мислел си за Фин, който спял в тъмната дупка, която наричали свое жилище, без да знае, че причинителката на всичките му беди се намира само на няколко метра от него. Даниел предположил, че семейството на Лили я изпраща в Америка, за да роди бебето там, и бързо решил, че за брат му ще бъде най-добре да не знае нищо. Защото ако научел, със сигурност щял да я убие.

Той карал Фин да работи през повечето време и го държал настрана от другите огняри и моряци. Не му било трудно, защото Фин вече не бил общителен и разговорчив както по-рано. Той работел мълчаливо, на лицето му се били очертали горчиви бръчки, а зачервените му очи гледали безизразно на изцапаното му с въглища лице.

Изобщо не им разрешавали да излизат на палубата, а и Фин рядко говорел с другите, така че било лесно слуха за Лили да се запази далеч от ушите му. Пътуването било продължително и всеки ден неумолимо следвал предишния с монотонната мръсна работа в горещата стаичка и изтощен, пълен със сънища сън.

Били на четирийсет мили от Нантъкет, когато океанският вятър задухал с пълна сила. Капитанът разтревожено проверявал барометъра. Той имал зад гърба си петдесет годишен опит в мореплаването и знаел какво точно ще настъпи. Наредил на първия офицер да предупреди пътниците да не излизат от каютите си, защото очакват лошо време, затворил люковете, заключил пътуващите в трюма вътре и изпратил моряци да завържат сандъците с масло, бекон и уиски, за да не се мести товарът от предстоящите удари.

Лили наблюдавала високите като планини сиви вълни през люка си. Малкото корабче се люлеело и вибрирало под техния натиск, дъските му скърцали, готови да се пръснат, и сандъците й се плъзгали по пода на каютата от стена до стена като живи същества. Корабът тежко преодолявал някоя вълна, после силен порив на вятъра го мятал към следващата стена от вода. „Хиберния“ се катерела нагоре и сякаш стигала до самия край на водата, а Лили отчаяно се държала за ръба на койката си и с ужас наблюдавала как сандъците й с трясък се удрят в стената. Огромната вълна се разбила над тях, като заляла „Хиберния“ и внезапен поток ледена вода наводнил кораба.

Лили гледала като хипнотизирана как водата нахлува под вратата й. Тя започнала да се моли. Не знаела дали иска да живее или да умре, но ако щяла да умира, не искала да е сама в каютата си.

Промъкнала се през наводнените коридори до стълбата, която водела към палубата, и с ужас надникнала към огромните вълни; ядовити, мощни водни чудовища, готови да я завлекат към орисията й. Представила си как се носи надолу през зеленикавата тиня, дългата й черна коса се вее във водата зад нея, мъртвият й поглед завинаги е застинал взрян в нищото, а водата е напълнила дробовете й. И по празнотата, която усещала в сърцето си, разбрала, че вече не я е грижа. Вече нищо не я интересувало.

После вятърът внезапно спрял и вълните кротко се плъзгали край тях, като изглеждали дори още по-застрашителни във внезапно настъпилата тишина. Уплашените викове на бедните емигранти в трюма достигнали до палубата и Лили с ужас осъзнала, че те са заключени долу. Ако „Хиберния“ потънела, те нямало как да стигнат до лодките, нито дори можели да скочат през борда, за да се опитат да се спасят с плуване. Заключени в трюма, те били обречени.

Тя изтичала нагоре по стълбите до мостика и капитанът се обърнал да я погледне.

— В трюма ви са заключени жени и деца — развикала се тя. — Ако има опасност да потънем, трябва да ги освободите, за да застанат очи в очи с най-лошото.

Белобрадият капитан я изгледал сърдито.

— Мили боже — изревал той, — нямам ли си достатъчно грижи на главата и без някаква си безполезна жена, която се разхожда по палубата ми в такова бурно време и иска да прави добро? — той я погледнал и омекнал малко, като видял колко е млада. — Ако ги пусна сега, само ще създават паника и ще изпопадат зад борда, и може би мнозина от тях ще загинат в суматохата. Когато усетя, че опасността е близка, ще ги пусна да се изправят очи в очи със създателя си. От петдесет години съм капитан — мрачно добавил той, — никога досега не съм губил кораб и няма да се предам така бързо.

Лили осъзнала, че той е прав и му се извинила. Той се засмял:

— Вие не сте страхливка, мадам — казал той, — това ми харесва. Ще ви кажа истината: ако тази буря продължи още един час, ще се разбием в скалите край Нантъкет и всички ще загинем. Ако спре, може да извадим късмет и да се промъкнем в залива. Във всеки случай преди малко, когато заседнахме в плитчината, „Хиберния“ остана без рул, така че нищо не мога да направя. Вие можете да останете тук — любезно добавил той, защото знаел, че пътува сама, — ако си търсите компания.

Лили се свила в един ъгъл, обхванала коленете си с ръце и започнала да наблюдава, но вече не се молела. Небето отново се смрачило като през нощта. Вятърът започнал да вие и дъждът се усилил. Гигантските вълни подмятали кораба, вятърът го носел и той изскочил от плитчината и безпомощно се понесъл в тъмната нощ.

Долу в котелното, механиците и огнярите се чувствали безполезни, докато големият огън замирал в пещта.

— Сега май останахме на благоволението на бурята — казал главният механик и запалил цигара. — Чуваш ли ги само как вият ония ирландски копелета в трюма. Уплашени са като прасета, като че ли ги карат в кланицата.

— Те не са копелета — побеснял Фин. — Те си имат майки и бащи също като тебе. А ти нямаше ли да се боиш, ако беше затворен в смрадливия трюм заедно с децата си?

— Ей, ей, сигурно и аз щях да се уплаша — казал сговорчиво механикът. — Забравих, че и ти си ирландец. Честно да ти кажа, сега не бих отказал едно шише от онова хубаво ирландско уиски, дето го караме, да ми успокои нервите. Колегите ми горе от палубата казаха, че един от сандъците се е спукал и можем да си пийнем една-две чашки, преди целият скапан кораб да е отишъл на дъното. Той вероятно ще ни повлече и нас долу.

Той тръгнал да си търси пиене и Даниел мрачно изгледал Фин.

— Не ти ли се струва, че корабът не е толкова наклонен, колкото беше, Фин? — попитал той, като се опитвал да се убеди, че имат някакъв шанс.

Фин свил рамене.

— Какво ме засяга? Какво бъдеще имаме ние изобщо? Ние сме също толкова безпомощни, колкото и бедните хорица в трюма — сърдитият му поглед срещнал този на брат му. — Не си ли се замислял какво ще правим в Бостън, Дан? — той безпомощно се втренчил в носовете на скъсаните си стари обуща. — Ние сме двама невежи ирландски селяни без пари и без перспектива. Трябваше да работим, та да си платим пътя до Америка, и нямаме нито документи, нито приятели да ни посрещнат. Трябваше да си умрем в Ирландия, а не да се влачим чак до тук с това проклето корито, което не върши по-добра работа от някоя скапана рибарска лодка в тая буря.

Дан отчаяно поклатил глава. Той знаел, че брат му е прав.

Механикът се върнал с четири бутилки ирландско уиски.

— Вземете ги — тържествено ги подал той, — гарантирам ви, че ще се станете нови хора, преди да сте изпили и половината.

Те се свили на пода до пещта, която ги осветявала слабо, и благодарно започнали да пият. Скоро дошли и другите. Покрити с въглищен прах и пот, със зачервени очи и уста, те се сторили на Дан като дяволски видения. Уискито свършило и те изпратили човек за още. Започнали да обсъждат капитана и се съгласили, че той е добър човек и че ако някой изобщо може да ги спаси, това е той, макар че с този счупен рул били за никъде.

— Трябва да стане чудо — казал Фин, като заплитал език.

— Първи ще се спасяват пътниците — неясно промърморил механикът. — И първа ще бъде новата любимка на капитана. Разхожда се по кораба с бричовете си, надута като петел. Казват, че била дама, ама аз никога не съм виждал някоя дама да изглежда така.

— Дама — презрително казал Фин, — да ти кажа, приятел, дамите не са еднакви. Те не мислят като нас с тебе.

— Те и не приличат на нас с тебе, слава богу — добавил някой и всички се разсмели.

— Не. Тази си е истинска дама — повтарял механикът с пиянска настойчивост.

Думите достигнали до съзнанието на Дан въпреки изпитото уиски. Космите на тила му настръхнали, когато усетил опасността. Запушил с ръка устата на механика и буйно извикал:

— Млъквай, тъпо копеле.

Механикът се измъкнал.

— Ти кого наричаш копеле? — сърдито извикал той. — Вдигни си юмруците, ирландецо, и ще видим кой е копеле.

Фин бързо скочил между тях.

— Я се вижте какви сте глупаци. Не ни ли стига, че корабът ще потъне всеки момент, ами и вие ще се биете? Освен това, ако капитанът ви чуе, ще ви заключи във вериги и ще накара да ви арестуват, щом стигнем в Америка.

— Ако стигнем там, де — кисело отговорил механикът, отметнал глава и пак надигнал шишето с уиски.

— Фу, отивам горе да видя к’во става — казал Фин. — Ако ще мра, поне няма да е тук долу, при въглищата, дето се бият пияниците.

Той със залитане си оправил мръсните панталони, излязъл от котелното и се изкатерил по витата метална стълба, а след това минал по тесния коридор до палубата с товарите. Даниел разтревожено се отправил след него.

— Не можеш да се качиш там, Фин — казал той. — Забранено е. Я се виж на какво приличаш. К’во ще кажат пътниците, кат’ те видят с туй облекло?

— Имам право да умра на палубата като другите пътници — отговорил Фин.

Даниел обмислил думите му.

— Прав си — решил той. — Нали казват, че преди смъртта си всички са равни пред бога?

Той тръгнал след брат си и се изкачил на палубата точно когато корабът силно се разтърсил. Чуло се ужасно стържене, шум от трошене, после нов тласък и всичко застинало.

— Корабът току-що умря — казал Даниел с почтителен шепот.

Фин го погледнал, после се взрял в обкръжаващата ги тъмнина. Вълните започнали да заливат повредения кораб и вятърът задухал отново, а дъждът се усилил.

— Долу в трюма има жени и деца — казал той, внезапно изтрезнял. — Боже мой, Дан, какво ще стане с тях? Трябва да им помогнем.

— Как? — за втори път през живота си Даниел се почувствал напълно безполезен. — Какво смяташ да направиш? Да ги спуснеш през борда с лодки? В това море? Ами че те няма да изкарат и две минути. Не, по-добре да оставим тази работа на капитана. И на господ.

Те безпомощно гледали бушуващата буря. Корабът стенел като ранено животно. Двамата поклатили глави и се върнали в котелното, за да се утешат с бутилката уиски.

Часовете се влачели и „Хиберния“ все още се държала над водата. Накрая дългата нощ, за която всички мислели, че ще е последната в живота им, свършила, а с нея отминала и бурята. Корабът влязъл в залива край Нантъкет, но капитанът знаел, че бедите им още не са свършили. Намирали се в опасни води с много плитчини и, тъй като очаквал най-лошото, той наредил да отключат трюма.

Два часа по-късно настъпило безветрие. Към тях безшумно приближавала мъгла и капитанът погледнал Лили, която все още седяла уморено сгушена в ъгъла.

— Когато мъглата се разнесе — казал й той окуражително, — ще изстреляме сигнални ракети. Сигурно вече сме достатъчно близо до Нантъкет, за да ни забележат и да изпратят лодки. Можеш да си сигурна, че ще те кача на първата.

За момент Лили била забравила собствените си грижи. Тя мислела за емигрантите на долната палуба, премръзнали, мокри и изплашени, без да знаят какво става. Знаела, че сред тях има жени и деца и помолила капитана да им изпрати храна и мляко. Той кимнал:

— Ще се погрижа за това — обещал той.

Тя почувствала внезапно изтощение, отишла по коридора до каютата си и легнала на влажната си койка, загледана в украсената си с рози сламена шапка, която плувала из стаята, и се замислила за своето бъдеще.

Долу, в котелното, празните бутилки от уиски, които се търкаляли напред-назад от клатушкането на кораба, сега били струпани в един ъгъл. Фин ги гледал уморено. Той се чудел дали си въобразява или корабът наистина е спрял. Да, можел да се закълне, че не се движат. Погледнал Даниел и казал нетърпеливо:

— Хайде да се качим горе, Даниел, и да видим какво става.

— Не си хаби дъха и усилията — кисело казал механикът. — Нас и без това ще ни свалят последни, чак след товара. Първи ще бъдат жените и децата. Такъв е законът на морето — той отпил още една глътка уиски и шумно се оригнал. — Разбира се, любимката на капитана ще бъде откарана на брега с почести. Няма съмнение, че туй ще й хареса на лейди Лили.

Фин вдигнал глава.

— Лейди Лили ли? — повторил той.

— Няма значение — отчаяно казал Дан, сграбчил Фин за ръката и го повлякъл настрани. — Той е само един стар пияница, Фин, не го ли познаваш.

— Лейди Лили Молино — повторил тържествено механикът. — Сигурно баща й е поне граф. Макар че на мене ми прилича на момче…

Фин се обърнал към Даниел с блеснал поглед.

— Ти си знаел? Знаел си, че Лили е на кораба?

— Чак сега разбрах. Като каза той — излъгал Даниел. — Това е просто лош късмет, Фин. Лили вече няма нищо общо с нас. Зарежи я.

Фин го блъснал и хукнал към стълбите.

— Къде отиваш? — извикал Дан и го сграбчил.

— Къде отивам ли? — Фин го изгледал ядно. — Отивам да я убия, разбира се.

Той отблъснал брат си и изтичал по витата желязна стълба, после по коридора и излязъл, през вратата, преди Дан дори да се е изправил.

Лили стояла край отворения си сандък. Петдесетте паунда, които й дал баща й, били най-отгоре. Тя закопчавала диамантената огърлица на шията си. Внезапно вратата се отворила с трясък и един изцапан с въглища дивак се нахвърлил върху нея. Но тя винаги щяла да познае тези очи.

— Фин? — прошепнала тя със смесица от радост и изненада. Не се замислила как и защо е дошъл при нея, знаела само, че сега всичко щяло да се оправи. — О, Фин — въздъхнала тя, — слава богу. Ти идваш да ме спасиш.

— Да те спася ли? Лъжлива малка кучка! Не съм дошъл да те спасявам — яките му ръце я сграбчили за гърлото. Той я вдигнал и я разтърсил, докато очите й изскочили от орбитите и лицето й посиняло. — Ти ме съсипа, Лили Молино — мърморел той през стиснатите си зъби и още я разтърсвал. — Измами ме, постъпи като уличница. О, боже, най-много заради това искам да те убия. Как можа, кучко? Как можа…

Даниел се хвърлил върху него от вратата.

— Тъпо копеле — изревал той. — Да не искаш тя да те направи и убиец?

Той смъкнал ръцете на Фин от шията й и Лили се проснала до койката си, като кашляла и се давела.

— По-бързо се измитай от тук, преди да ги е накарала да те оковат във вериги — извикал Дан и го повлякъл. — Да те вземат дяволите, Фин, размърдай се.

Фин го блъснал и заплашително се навел над Лили.

— Съжалявам, че не те убих — мрачно произнесъл той. — Но ти ще съжаляваш за това, което ми стори, Лили. Кълна се в бог, че ще съжаляваш. — Ръката му се стрелнала и той смъкнал диамантите от шията й. — Взимам това заради всичко, което ми причини — той грабнал златните монети от сандъка — парите също. Но аз ще се върна, Лили. Обещавам ти. Един ден ще дойда да ти поискам остатъка от онова, което ми дължиш — добавил той шепнешком, така че само тя да го чуе: — За онова, в което си ме обвинила, че вече съм получил. — После изтичал след брат си вън от каютата.

Лили се строполила на койката си. Тя знаела, че Фин е искал да я убие: видяла го в очите му, чула го в горчивия му тон, усетила го в злобния натиск на ръцете му върху шията си. Тя поклатила глава невярващо.

— О, Фин, нямах представа, че татко така ще ти се ядоса — дрезгаво прошепнала тя. — И наум не ми е идвало, че ще иска да те нарани. Мислех, че ще се разсърди само на мен. Виж какво направих — и тя легнала по корем на койката си и се разплакала за греховете си.

След един час капитанът разтревожено огледал кораба. Те били заседнали неподвижно в плитчините при пълно безветрие, със счупени мачти, без рул и с пробойна. Намирали се под наклон от двайсет градуса към пристанището, корабът гълтал много вода и губели битката, макар че изгребвали водата с цялата бързина, на която били способни.

Мъглата още не се била разнесла и той знаел, че ако веднага изстреля скъпоценните си сигнални ракети, шансовете да ги забележат в това време са нулеви. Помислил за двеста и двайсетте емигранти, пътуващи в трета класа, за останалите пътници и за екипажа. Единствен той носел отговорност за тяхната сигурност и знаел, че не може да чака. Трябвало да изстреля ракетите и да рискува. Ако сигналите му за помощ не получели отговор, щял да качи толкова пътници, колкото можели да се поберат в четирите спасителни лодки, и да ги изпрати в мъглата към скалистия бряг с молитви да се доберат невредими до сушата.

Първата ракета оцветила мъглата в розово и капитанът огледал небето в очакване на ответна светлина. После изпратил още една и още една, но отговор не последвал и сърцето му се свило, докато давал заповед да спуснат лодките.

Лили последвала останалите пътници на палубата. Тя била изгубила всички живи същества, които обичала, включително и Фин. Сега й било вече все едно, дори да загубела живота си. Изостанала назад, като позволила на останалите да минат пред нея. Тя се предавала. Бог щял да реши дали да я остави жива или не.

Забързала след моряците, които ловко се спускали към долната палуба. Те грубо избутали бедните ирландски емигранти към перилата.

— Пригответе се да скачате — извикали те, като ги блъскали в спасителните лодки под тях.

Скоро първата лодка се напълнила с жени и деца. Четирима яки мъже започнали да гребат и тя се скрила в мъглата.

— Молете се за тях — казал горчиво един млад ирландец, който помагал да ги качат в лодката, — защото те имат нужда от това.

Жена му, която стояла край него, се прекръстила и изплашеното й дете изпищяло и увиснало на парцаливата й пола.

Корабът внезапно потънал по-дълбоко във водата и те се плъзнали по наклонената палуба. Лили с ужас стиснала перилата и погледнала към последната лодка. Тя била почти пълна. Тя се обърнала към младия мъж, който помагал на другите. Той стоял до нея и отчаяно гледал жена си и децата си в лодката, а те му отвръщали със стреснати погледи. Имало само едно място, оставено за Лили. Тя се вгледала в младата жена и си я представила вдовица, която ще трябва да изхранва шест гърла сама в чужда страна, където не познава никого и няма нищо, ако мъжът й се удавел и всичките й надежди си отидели с него.

— Какво ще стане с тях, ако го загубят? — горчиво попитала тя капитана. — Как ще се справят без баща и съпруг? По-добре да се удавят сега, отколкото да умрат от глад, когато стигнат в Бостън. Мястото му е при тях в лодката.

Младият мъж погледнал с копнеж жена си, после се обърнал към Лили.

— Не мога да ви оставя да направите това, мис, — тихо казал той.

— Нямаш избор — отговорила Лили, — аз няма да се кача.

Капитанът разбрал, че тя говори сериозно. Той уморено се вгледал в мъглата и си казал, че тя му създава само неприятности. После видял ответна зелена светлина. Тя му се сторила като звезда от небето. Помощта най-после идвала. Той наредил на човека да скача.

— Бог да ви благослови, мис. Никога няма да ви забравим — извикал младият мъж. Изплашените му сини очи за миг срещнали погледа на Лили, после той скочил в бездната при останалите.

„Хиберния“ внезапно започнала да се тресе като животно в предсмъртни гърчове. Корабът подскачал и дъските се чупели с трясък, после бавно започнал да се разпада. Лили чула предупредителния вик на капитана, но в този миг загубила равновесие и безпомощно се плъзнала към ръба. Опитала се да се хване за парапета, но било твърде късно. Тя паднала през ръба и потънала в тъмнината.

Ледените води я погълнали. Вълните я влачели все по-надолу и по-надолу и дробовете й щели да се пръснат. Тя разбрала, че все пак умира. Съдбата била лишила Фин от удоволствието да я убие. Така й било писано. Това било ужасното й наказание.

Бележки

[1] „Синият час“ — Б.пр.