Елизабет Адлър
Наследство от тайни (39)

Глава 39

Джон Адамс свали поглед от четивото си, когато жена му влезе в стаята. Беше мрачен сив следобед и той беше изненадан, че бе излязла за обичайната си разходка с каретата, но винаги изглеждаше толкова отегчена. Вече не ходеше в Ню Йорк и той се чудеше виновно дали не трябва да направи усилието да я заведе там лично. Но беше толкова зает, трябваше да направи толкова проучвания за следващата си книга. Все пак лятото бе близо. Отново щеше да я заведе в Европа и може би този път щяха да пътуват повече до Гърция или дори Турция. Междувременно, поне за тази вечер, щяха да имат компания. Би трябвало това да й е приятно.

— Ето те и теб, скъпа — каза той, гледайки как тя хвърля палтото си в ръцете на прислужницата и отива до огъня да сгрее ръцете.

— Разбира се, че съм тук, Джон — каза тя раздразнено. — Къде другаде да бъда? — Тя обърна гръб на огнището и повдигна дългата си виолетова вълнена пола, греейки се отзад, докато той я гледаше шокиран.

Лили се засмя.

— Татко винаги вдигаше така фрака си — каза тя. — Знам, че не е много женствено, но сгрява по-бързо от почти всичко, за което мога да се сетя… — Освен любенето, помисли си тя с копнеж.

— Никога не говориш за баща си — каза изненадан той. — Не мисля, че знам много за него.

— Има много неща, които не знаеш за мен — отвърна тя. — И никое от тях не е важно. — Тя погледна към френския часовник от осемнайсети век върху камината, с ангелчетата и цветята. Беше красив. Стрелките сочеха четири часа.

— Само толкова ли е? — възкликна тя раздразнено. — Как могат часовете да се нижат толкова бавно?

— Дори ти не можеш да промениш отминаващото време, Лили — отбеляза меко той.

— Ако можех, бих го върнала назад — отвърна тя.

— Ще имаме посетител — каза той. — Господин Джеймс. — Роднина е на покойния Корнелиус Джеймс. Току-що е наследил хубавата му къща на площад Луисбърг, а заедно с нея голяма библиотека с редки книги. Казва, че не разбира нищо от тях и иска съвета ми. Затова го поканих на чай. В пет.

— Колко вълнуващо — каза тя саркастично.

— Да, и аз така си помислих — грейна Джон към нея. — Ще бъде хубаво за теб да се срещнеш с него, скъпа моя.

Лили въздъхна. Тя си помисли, че дори един стар колекционер на книги е нещо по-добро от никакви посетители.

— Ще бъда тук — обеща тя и напусна стаята.

Джон трябваше да признае пред себе си, че не можеше да устои на предизвикателството, което младият господин Джеймс му отправяше.

„Не знам нищо по въпроса за редките книги — пишеше му той в писмото си. — И съм чувал от авторитетни източници, че Вие, сър, сте експерт. Моля Ви, господин Адамс, образовайте ме.“

Той беше телефонирал на господин Джеймс, за първи път доволен, че Лили бе настояла да се инсталира една от новите машини в къщата, и го покани същият този следобед.

Усмихна се, оставяйки настрани книгата си, когато чу звънеца и бързащата по коридора прислужница.

— Добре дошъл, млади човече, добре дошъл — извика той искрено, като стискаше ръката му и го оглеждаше. Предположи, че Джеймс е на около трийсет. Строен и тъмнокос, с мустаци и сиви очи той носеше със себе си студен полъх от улицата и някакъв поток от жизненост и вълнение като човек, отиващ на война, а не идващ да се консултира за редки книги с един стар плъх като него.

— Радвам се да ви срещна, сър — каза Фин, гледайки човека, който беше съпруг на Лили, забелязвайки леко остарелия му, но добър костюм, възрастта и естествеността на посрещането му. Опита се да втвърди сърцето си срещу него.

Огледа стаята. Тя беше изпълнена с лавици книги, с картини и графики и дузина шкафове с витрини. Забелязвайки интереса му, Джон го поведе и започна да му показва някои от съкровищата си.

Прислужницата влезе с чая и Джон се усмихна извинително на Фин, когато отидоха да седнат край огъня.

— Сигурен съм, че жена ми ще се присъедини към нас след няколко минути — каза той. — Междувременно, разкажете ми за вашите книги.

Фин му каза, че знае, че са стари и може би дори редки и ценни. Но през цялото време той очакваше звука от познатите стъпки на Лили в коридора.

Вероятно е имала кадифени стелки в обувките си, защото не ги чу, усети единствено звука от отварящата се врата.

— А, ето те най-после, Лили — каза Джон. — Ела и се запознай с новия ни съсед, господин Джеймс.

Лили мислеше, че ще припадне. За няколко секунди тя се пренесе в Арднаварна и отново бяха само тя и Фин, двама приятели, неразделни както винаги. Прииска й се да изтича до него, да го обвие с ръце, викайки радостно, „Това си ти, Фин. Ти. Все пак се върна за мен.“

Бузите й порозовяха. Тя просто стоеше и го гледаше.

— Добре ли си, Лили? — попита съпругът й, загрижен.

— Съвсем добре — каза тихо тя. — Само дето господин Джеймс ми напомня на някого, когото навремето познавах. Това е господин Джеймс? Нали?

— Точно така, мадам — каза той и пое хладната й ръка в своята. Тя трепереше и той се усмихна. — Фин О’Кийфи Джеймс, за да бъдем точни. Това беше едно от условията в завещанието на господин Джеймс — изясни той. — Той искаше председателят да продължава да се нарича Джеймс.

— Вие сте твърде млад, за да бъдете председател на брокерска къща — отбеляза Джон.

— Най-младият на Уолстрийт, сър. — Фин отправи една триумфална усмивка към Лили. Можеше да се закълне, че в изненаданите й очи блестяха сълзи. За това беше работил, надявал се, чакал през всичките тези години. Сърцето и стомахът му се свиха от любов, дори и да си казваше, че я мрази, че ще й отмъсти.

Ръцете на Лили трепереха, когато му подаваше чашата чай и той й отправи една малка усмивка, с която й казваше, че има власт над нея. Властта да каже на съпруга й истината и да разсипе новия й живот, както тя някога беше разсипала неговия.

Джон говореше ентусиазирано за новата библиотека на Фин, но Лили едва го чуваше.

— Мисля да организирам малко вечерно парти другата седмица — каза Фин по-късно, като си тръгваше. — Ще се радвам, ако вие и госпожа Адамс бъдете мои гости.

Джон бързо каза, че поради неотложната си работа ще трябва да откаже.

— Тогава може би госпожа Адамс би желала да дойде сама. — Лили му хвърли бесен поглед, а той й се усмихна многозначително. Познаваше това изражение толкова добре: свиването на ноздрите, бързия поглед, престореното безразличие. О, той добре знаеше кога е вбесена.

Джон погледна смълчаната си жена:

— Каква добра идея — ще прекараш чудесно поне веднъж.

— До петък тогава. В осем — каза Фин.

Лили отиде до прозореца и го гледаше как се отдалечава надолу по улица Маунт Върнан. После изтича горе в стаята си и се хвърли на леглото, трепереща от вълнение. Фин О’Кийфи се бе върнал в живота й, той живееше зад ъгъла на площад Луисбърг. Беше богат и преуспял. Й беше дяволски привлекателен, както винаги.

Тя премисли всеки детайл от посещението му, дивейки се на контраста между последния път, когато го беше видяла, и сега. Тогава беше дивак, почернял от въглищата, а сега бе добре облечен, светски мъж на равна нога със съпруга й и с нея.

И тя потръпна в предчувствие. Разбираше, че не вещае нищо добро, можеше да го почувства с костите си. Беше го видяла в многозначителната му усмивка, в докосването на ръцете му върху нейните, даващи да разбере, че може да разбие живота й. Ако Фин кажеше на Джон истината, тя знаеше, че той ще се разведе с нея. Един Адамс от Бостън не можеше да търпи една неморална жена с незаконно дете, независимо от колко добро семейство беше тя. Дори и собственият й баща я беше прогонил и тя знаеше, че не може да очаква друго от съпруга си.

Тя си мислеше разстроено за лъжите и полуистините, които бе изрекла и въздъхна. Всичко беше отишло твърде далеч. Вече нямаше начин да обясни простата истина. Шансът беше загубен отдавна, когато беше глупаво седемнайсетгодишно момиченце, което си мислеше, че знае всичко.

Повтори си стотици пъти, че няма да отиде на вечерното парти на Фин. Но, разбира се, когато настъпи петък вечер, просто не можеше да се сдържи. Промени решението какво да облече няколко пъти, до последната минута, разкъсвайки синята копринена рокля, която току-що беше облякла и нареди на прислужницата си да извади червената копринена, казвайки си, че ако Фин иска да види една пропаднала жена, тогава щеше да я получи. Сложи черен корсет и стегна кръста си, червени копринени чорапи и подходящи ръкавици. Добави и обиците от рубини и диаманти, огърлицата и две гривни. Наметна яка от сребърна лисица на раменете си. Беше готова.

Огледа се в огледалото, упрекна се, че е глупачка да си навлича беди заради Фин О’Кийфи, изрита обувките си, метна яката на пода и се хвърли отчаяно на фотьойла. Запъшка и хвана главата си в ръце. Какво правеше? За какво изобщо мислеше? Няма да отиде. Определено няма да отиде.

Заразхожда се с притиснати към гърдите ръце и свити юмруци. Посърнала, погледна през прозореца чакащата я под уличната лампа каретата. Беше ясна, мразовита нощ и тя потръпна.

— Исусе — извика тя, спускайки се обратно през стаята и отново нахлузи обувките си. Уви шала от лисица около раменете си, грабна малката си вечерна чантичка и се спусна към вратата, преди да успее да промени решението си.

Къщата на площад Луисбърг беше само на няколко минути. Тя изкачи бавно каменните стълби и дръпна звънеца, потръпвайки при спомена за пристигането й в замъка Хатауей през онзи съдбовен ден.

Фин отвори вратата.

— Ето те и теб, Лили — каза той, пое ръката й и я придърпа вътре. — Добре дошла в моя дом.

— Добър вечер, Фин — каза тя хладно. — Да разбирам ли, че претенцията, че не се познаваме, е приключила?

— Да. Когато сме сами — каза той със смях. — Обещавам, че ще пазя всичките ти тайни, Лили. — Той не добави „за момента“, но тя го прочете в очите му.

Един слуга дойде да поеме наметалото й и тя каза:

— Хубаво е да видя, че си се издигнал. Надявам се, че си благодарен. Все пак, ако не бях аз, ти все още щеше да режеш торф и червата ти да изгниват от евтина ракия.

— Така щеше да бъде, Лили — каза той с малка усмивка. — Сега ти благодаря и за промяната на характера ми. Слава богу срещнах човек, по-фин от баща ти, който реши, че под мръсотията и фъшкиите се крие нещо, което си струва. Започнах като коняр в същата тази къща. Господин Джеймс ме направи кочияш и по-късно ми даде шанс. Никога не погледнах назад. Освен към Арднаварна, в спомените си. Когато бяхме само ти и аз, Лили, яздейки конете по залез.

Той я гледаше. Тя беше дори по-красива, отколкото като момиче. Черната й коса се стелеше на блестящи кичури, очертавайки лицето й. Тъмносините й очи святкаха гневно. Сърцето му прескочи по същия начин, както на шестнайсет години, когато се беше влюбил в нея. Но той знаеше, че тя не е дошла при него, за да го моли да й прости. Лили никога не беше правила такова нещо, дори и за баща си.

Тя се огледа из празния хол.

— Първа ли пристигам? — попита тя изненадана.

— Защо не седнеш, Лили — каза той, като я заведе до един фотьойл край огъня. — Да, ти си първата. — Той й отправи същата стара усмивка. — И последната.

Шокирана, тя го погледна и се облегна на стола си с въздишка на съжаление.

— Трябваше да се сетя — каза тя. — Все още не си станал джентълмен, Фин, въпреки хубавите си дрехи.

— Но има хора, Лили, които подозират, че въпреки твоите хубави дрехи и ти не си дама.

Техните погледи се изгаряха в продължение на минута, и тогава, без сама да знае защо, тя избухна в смях.

— Господи, Фин О’Кийфи — възкликна тя. — Кой би си го помислил? Само се погледни? Татко би се обърнал в гроба, ако можеше да те види.

— Значи баща ти е мъртъв?

— Не, не е мъртъв, макар че можеше и да е. Но мама е мъртва. И Уилям. Нещастие при езда.

Той каза с искрена печал:

— Бедният Уилям. Дори и аз не можах да направя ездач от него.

— Сега Сиел си седи у дома и се грижи за татко — каза тя. — Той е остарял и отпаднал. Тя казва, че през повечето време просто седи и гледа стените на библиотеката. Нещастна е, но не може да го остави сам. — Очите й срещнаха неговите. — О, Фин — прошепна тя. — Всяка нощ сънувам, че се връщам. Макар да знам, че никога няма да е същото.

Те се гледаха, спомняйки си за живота някога. После той се изправи и каза рязко:

— Може би твоите спомени са по-хубави от моите. Всичко, което си спомням, е тежката работа и милостинята на баща ти. Дали ще имам покрив над главата си, дали ще имам храна в корема си, беше въпрос на господарския му нрав. Спомням си, че когато ме повиши в коняр си помислих, че съм достигнал върха на амбициите си.

Той наля шампанско и я изгледа хладно:

— Трябваше да ми покажеш, че имам и други амбиции, освен да бъда беден ирландски коняр, разбиращ от коне. Все пак, миналото е минало. Време е да го оставим след нас, Лили. Да пием за нашето бъдеще.

Тя го погледна неуверено.

— Това ли искаш наистина?

— О, точно това искам. — Той повдигна чашата си.

— За бъдещето тогава — каза тя.

— За нашето бъдеще — поправи я той, като се усмихна, забелязал отново издайническата червенина.

Свещите горяха в сребърния свещник и Фин освободи слугата, като каза, че сам ще сервира.

— Все пак — каза той на Лили. — Знам как. От времето, когато бях прислужник.

— Ще разрушиш репутацията ми — предупреди тя, когато слугата затвори дискретно вратата след себе си и те останаха сами.

Той се ухили.

— И тогава ще бъдем квит. Око за око, репутация за репутация. Освен това, Лили, ти нямаш репутация за разрушаване в този град. Научих това доста бързо. — Тя го стрелкаше през масата и той каза: — Всички в Бостън знаят, че Джон Адамс се е омъжил за ирландската си икономка. Всички, които имат значение. Сигурно е доста голяма промяна за теб да не бъдеш приемана.

Тя каза нападателно:

— Аз си имам мои приятели.

— Да. Разбрах и за него. — Брадичката й подскочи и тя се втренчи в него. — Нед Шеридан — добави той. — Хубавият млад актьор.

— Семейството на Нед ме прие след като „Хиберния“ потъна. Грижиха се за мен като за род на дъщеря. Нед е добър човек, той ми е приятел… О, каква полза? — вдигна рамене тя. — Отказвам да се извинявам. Признавам, че се омъжих за Джон, защото само чрез него можех да избягам от бедността. Какъв друг начин имаше? Освен това, той е мил човек, нежен и внимателен и аз наистина го обичам. Само…

— Само?

Тя го погледна умолително:

— Нужно ли е да обяснявам…?

— Никога не е било нужно да ми обясняваш нещо, Лили. Мисля, че те познавам по-добре, отколкото познавам себе си. — Той посегна през масата и пое ръката й. — Лили, какво стана с детето?

Лили усети как кръвта напуска лицето й, вените, сърцето, което изведнъж се бе превърнало в камък. Беше се старала никога да не мисли за детето — никой не знаеше, освен Нед, а той никога не говореше за него. Бе заровила сина си в дълбините на съзнанието си, заедно с Дермът Хатауей.

— Аз… аз не знам — каза тя на края.

— Не знаеш? Но би трябвало. Пометна ли след корабокрушението? То умря ли, Лили?

Тя скочи и изтича до вратата, но той я хвана за раменете и я обърна към себе си:

— Трябва да ми отговориш, Лили — каза той грубо. — Говорим за дете, което почти разруши живота и на двама ни.

— Изоставих го — каза глухо тя. — Не можех да понеса дори да го гледам. За мен то не съществуваше.

Той й помогна да седне и застана до нея. Каза:

— Кажи ми чие беше, за да знам кого да убия заради него.

Тя го погледна изплашена. Виждаше, че той знае какво говори.

— Тогава трябва да убиеш мен — въздъхна тя. — Защото аз съм виновната. Обвиних теб, както винаги съм правила, надявайки се, че ще оправя всичко по-късно. — Тя отпусна глава върху ръцете си… — Господи, бях толкова наивна — прорида тя. — И толкова глупава.

Фин я погледна съжалително, тя не плачеше и той знаеше, че е така, защото вече е проляла сълзите си. Искаше му се да я прегърне, но не го направи. Вместо това взе ръката й и каза:

— Съжалявам. Вече се съгласихме да погребем миналото. Нека го забравим, Лили. Нека се радваме на тази вечер.

Тя го погледна с надежда, че й е простил и че няма да каже на съпруга й.

— Ох, Фин — каза тя, треперейки. — Толкова ми липсваше.

— Да, и ти ми липсваше. Представяла ли си си, че някога ще вечеряме заедно като сега?

Тя се усмихна.

— Никога. И то в собствената ти къща. Трябва да си по-умен, отколкото си мислех, за да постигнеш толкова много.

— Работих ужасно много за всичко това. Както и Дан. О, ти явно не знаеш за брат ми. Чувала ли си за магазините на Даниел? Той започна с един, а сега има две дузини и фирмата му продължава да се разраства. — Той се усмихна гордо. — Представяла ли си си някога, че Дан ще се окаже бизнесмен? Все още не си чула най-важното. Мислех си, че си чела за него в бостънските вестници. Той беше щатски сенатор на Масачузетс, а сега е избран в Конгреса. Брат ми е във Вашингтон, прави политика и променя законите. — Той погледна предизвикателно Лили.

Тя си припомни двамата млади братя през онзи ден в конюшните, когато баща й беше повишил Фин в коняр, а Дан в прислужник.

— Колко умни сте били и двамата — дивеше се тя. — Аз се ожених само заради парите, но ти и Дан сте открили тайната на успеха.

Фин забрави миналото заради чистото удоволствие да я има тук, в неговата къща, седейки срещу него, толкова близо, че можеше да посегне и да я докосне. И той отчаяно искаше да я докосне, повече от всичко друго на света. Въздъхна. Нещата никога нямаше да се променят.

— Исусе — възкликна тя, хвърляйки се на канапето пред огъня. — Толкова съм щастлива, Фин О’Кийфи, просто защото те намерих отново. Мой стари приятелю.

Той седна до нея и я обгърна с ръце.

— Това ли е всичко, което бяхме, Лили? Приятели?

Лили погледна хубавото му лице, толкова близо до нейното, сега по-възрастно и белязано с опит. Тя усети твърдото му тяло срещу гърдите си. И погледна в очите на човека, когото винаги беше обичала. Възбудата премина, по цялото й тяло, от пръстите на краката до скута й, до стомаха и гърдите й, и после до устните й, когато го целуна.

— Това е, което искам — каза си тя, притискайки се още по-силно към него. Това е, което винаги съм искала. Откакто пораснах достатъчно, за да разбера любовта.

Ръцете на Фин я галеха и тя искаше никога да не спират. Дермът почти я беше погубил, Нед Шеридан я беше оневинил, но Фин беше мъжът, когото винаги бе обичала. Тя би направила всичко, което поискаше, всичко. Само не сега.

Тя го отблъсна.

— Не мога — каза тя треперейки. — Не тук…

— Тогава ела в Ню Йорк.

— Утре — съгласи се тя бързо. — Ще бъда там.

Той я изпрати по тихите хладни улици, като спираше често, за да я целува в сенките. Пожелаха си официално лека нощ пред вратата на дома й и тя пъхна картичката, която й беше дал с Ню Йоркския му адрес в чантичката си.

— До утре вечер — прошепна тя. — В седем.

Видя усмивката, която огря лицето му.

— Ще чакам — обеща той.

В Ню Йорк валеше сняг, едрите снежинки бяха засипали тротоарите и украсяваха черната коса на Лили като сватбени конфети, когато влезе в сградата на апартамента на Фин. Беше облечена в палтото си от златен самур и шапка в руски стил, и когато Фин отвори вратата, той се засмя и каза, че тя с розовото си носле и бузи прилича точно на малко премръзнало златно мече.

— Само че ти беше мечока — каза тя през смях. — Не си ли спомняш когато те накарах да танцуваш за Сиел?

— Спомням си — каза той, помагайки й да съблече палтото си.

— Прости ли ми някога за това? — попита тя, обръщайки се в ръцете му, и му се усмихна.

— Простих ти, и ти го знаеш.

— И… всичко друго, с което те нараних?

Той сви рамене.

— Знаеш, че всички винаги ти прощават всичко, Лили. Така е било винаги.

— О, Фин — извика тя щастлива и обви с ръце врата му. — Не мога да повярвам, че наистина сме тук. Отново заедно. Почти както някога.

— Дори по-добре — промърмори той с лице в косата й, — защото сега ти и аз сме равни, Лили. Мога да те държа в ръцете си. А някога не бих се осмелил да го направя.

Хладните й устни срещнаха неговите и те се притиснаха, пиейки един от друг. Тя го отблъсна, смеейки се:

— Не мога да дишам — оплака се тя.

Той започна да сваля фибите от косата й. Тя достигаше до кръста й като блестяща черна вълна и той прокара пръсти по нея, дивейки се на ухаещата мекота.

Пое ръката й и заедно отидоха до спалнята му. Беше тъмна, със зелени стени и високи лавици, пълни с книги. На паркета имаше персийски килим и широко легло, покрито със златно кадифе.

Фин я завъртя под лампата и отново я целуна. Той разкопча дузината копченца на гърба на виолетовата й рокля. Тя се плъзна от раменете й. Тя се обърна, обви го с ръце и започна да го целува. Копнежът й за него беше като болка вътре в нея, не мислеше за нищо друго, само за ръцете върху голата й кожа, притискащи я все по-близо и по-близо.

Изплъзна се от комбинезона си и застана пред него, а той я гледаше като мираж. Изпълнена с щастие, тя каза:

— Всичко е наред, скъпи Фин. Така е трябвало да стане. — И отново се притисна към него, той я целуна, после я вдигна и я постави на леглото.

Очите им не се изпускаха, докато той съблече дрехите си и отиде при нея. Свали бельото й толкова внимателно сякаш разопаковаше скъпоценна статуя, и после я погледна гола в леглото му. Очите му се плъзнаха по върховете на розовите й пръсти, по гладките й крака, покрай нежната извивка на бедрата й, по дълбоката извивка на кръста й и великолепните извивки на гърдите й. Той забеляза руменината по бузите й и бурната й коса, разстлана около нея. Полуотворените й устни очакваха целувките му, а блестящите й сапфирени очи го гледаха безсрамно, докато му демонстрираше голотата си.

— Ти си най-красивото момиче, което съм виждал — каза той, пое крака й, целуна всяко от съвършените й пръстчета.

— Това значи ли, че си виждал много, Фин? — попита тя, обзета изведнъж от ревност.

— Достатъчно, за да сравнявам.

Тя протегна ръце и каза страстно:

— Мисля, че през целия си живот съм чакала теб.

Те се долепиха, плът до плът, устни до устни, и тя го усети да трепери от желание за нея. И когато накрая започна да я люби, тя усети целия огън и страст, които беше търсила у Нед.

— Господи, не спирай, не ме оставяй никога, недей, недей — тя изпищя и той я люби отново.

След това те лежаха изтощени, все още прегърнати. Той вдигна глава и я погледна. Погледите им се срещнаха, изпълнени с ново познание, нови интимности, нова ярост, нова нежност.

— Винаги съм те обичал — каза той тихо. И така мислеше.

Тя докосна лицето му и той целуна ръката й.

— И аз винаги съм те обичала — каза тя. — Предполагам, че винаги съм го знаела, но беше забранено.

— Вече не е — каза той и тя се усмихна.

— Вече не е — съгласи се тя.

Той се надигна и взе огърлицата от масичката до леглото. Поклати я пред очите й, усмихвайки й се.

— Значи все пак не си я продал — възкликна тя.

— Как бих могъл? — попита той двусмислено. — Все пак тя беше твоя.

— Както и — напомни му тя, — петдесетте златни суверена.

Той сви рамене небрежно.

— Казват, че злото сполетява този, който върши зло. Някой ми ги открадна.

Тя се засмя.

— Бедният Фин. Ти просто не можеше да победиш, нали?

— Не и досега — каза той и закопча диамантите около шията й.

Тя се отпусна на възглавницата, гола, само с диамантената огърлица и той се усмихна удовлетворено.

— Не можеш да си представиш — каза той меко, навеждайки се да я целуне, — колко пъти съм си те представял точно така. — И той легна до нея, като я прегръщаше, чувствайки се като човек, чиито мечти са се сбъднали.