Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
The Legacy of Secrets, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 27 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Разпознаване и корекция
egesihora (2014)

Издание:

Елизабет Адлър. Наследство от тайни. Книга 1

Английска. Първо издание

ИК „Прозорец“, София, 1994

Редактор: Малина Томова

Коректор: Калина Павлова

 

 

Издание:

Елизабет Адлър. Наследство от тайни. Книга 2

Английска. Първо издание

ИК „Прозорец“, София, 1994

Редактор: Малина Томова

Коректор: Калина Павлова

История

  1. — Добавяне

Глава 3
Шенън

— Мисля, че всичко започна преди три месеца, на двадесет и четвъртия ми рожден ден — започна Шенън. — Онзи уикенд баща ми направи парти в къщата ни на Лонг Айлънд, за да отпразнува едновременно моя годеж и рождения ми ден. — Тя се усмихна накриво, но красивите й сиви очи останаха сериозни. — Всъщност това беше третият ми годеж за две години. Татко ме попита: „Ще издържиш ли този път?“ И аз го уверих искрено, че този път е задълго. Той беше безкрайно радостен, че съм щастлива, макар да ми се струва, че Бъфи, моята мащеха, беше доволна, че най-после ще й се махна от главата. Всички познаваха „Големия Боб Кийфи“ — каза Шенън с горда усмивка. — Макар че той не обичаше да говори за себе си, списанията години наред описваха биографията му. Но когато човек постигне успех като него, някак си се превръща в обществена собственост и няма лични тайни. Или поне аз мислех така. Той никога не разказваше на журналистите за частния си живот, а само за бизнеса. Беше постигнал всичко сам, беше натрупал, милиони и всички искаха да знаят как го е постигнал. „От пъдар станах цар“, казваше той. И това беше всичко. Говореха, че търгува с недвижима собственост, а той само се смееше. Наричаше се „строител“ и винаги искаше да построи най-голямата сграда от всички. Неговите небостъргачи бяха най-високите постройки в десетки американски градове. Строеше собствената си мечта, сто двадесет и пететажната кула Кийфи на Парк Авеню, проектирана от И. М. Пей. Хората намираха за странно това, че той никога не споменаваше миналото си. Присмиваха му се и казваха, че се срамува от факта, че е сирак. Но това не беше вярно, той никога не се срамуваше да си признае, че е бил беден. Понякога, като го гледах как разказва за проектите си по телевизията, се изненадвах колко е хубав. Вестникарите го описваха като „як, посивял мъж към шейсетте, който може да накара просяк да му даде дребните си пари и всяка хубава жена да се раздели с дрехите си.“ — Шенън се усмихна иронично, като си го припомни. — Струва ми се, че бяха прави. Той имаше пронизващи светлосини очи и гъста посребрена коса, която някога е била толкова черна, колкото може да бъде само косата на истинските ирландци, и винаги се обличаше безупречно. Но ръцете му бяха като на работник, големи и силни. Той казваше, че са такива по наследство и че произхожда от хора, свикнали с тежката работа, понеже от векове обработват твърдата като камък ирландска земя. — Тя въздъхна под бремето на спомените. — За него се разказваха много истории, освен това се разнасяха ужасни слухове за изневерите му, но съм сигурна, че те не са били толкова многобройни, и знам, че се е опитвал да бъде дискретен заради мен. А предполагам, че и заради Бъфи. Убедена съм, че той не беше забравил какво значи да си беден и самотен; даваше много пари за благотворителност, но винаги анонимно, защото мразеше известността. Но славата и клюките все някак си го намираха.

Всички списания и вестници в САЩ бяха разказвали как Робърт О’Кийфи е бил отначало бедно момче, сирак, и как е работил на строежите в Бостън години наред, за да са издържа като студент в Масачузетския технологичен институт. Когато най-после сложил дипломата за инженер в джоба си, се оженил за Мела, ирландско девойче от Лимърик. Всички я описваха като слабо червенокосо момиче с нежна красота; тя била голямата любов в живота му и също като него сираче.

Той си намерил стабилна работа като строителен инженер и двамата си купили една малка къщичка в покрайнините на Бостън. Година по-късно, когато се родила Шенън, разбрал, че е получил от живота всичко, за което бил мечтал. Били щастливи и доволни, чудесно малко семейство.

После всичко се разпаднало: Мела се разболяла от рак и болестта й била открита в твърде напреднала фаза. Починала, когато Шенън била на две годинки. Боб се затворил в къщата и всяка вечер започнал да се напива до безсъзнание, сам с мъката си, докато разтревожените съседи се грижели за детето.

По-късно той разказвал, че след месец мъката му се превърнала в гняв срещу земята, която продължавала да се върти без любимата му Мела, а после гневът му прераснал в ярост срещу самия него, задето не е могъл да й помогне. Спрял да пие и погребал отчаянието и яростта си в работата. Поверил бебето на грижите на една дружелюбна съседка и запълнил с работа всеки изпратен му от бога час, като не оставил в съзнанието си място за нищо друго, освен сляпата амбиция.

Той твърдял, че му провървяло: винаги се оказвал на нужното място в нужния момент. Бързо постигнал известен успех, но това не му било достатъчно. Взел назаем огромни суми от банкерите, които били очаровани от красноречието му и впечатлени както от пълната му отдаденост на работата, така и от сериозните му познания и прогнози. За четири години малката му фирма се разраснала. Спечелил си слава на човек, който знае какво прави и какво иска и е решен да го постигне. Банките бързо усетили качествата му на победител. Те му давали всичко, което искал, и никога не съжалявали, защото Големият Боб О’Кийфи никога не ги подвеждал.

Когато Шенън станала на шест годинки, баща й купил апартамент на Парк Авеню в Ню Йорк и наел моден декоратор, за да го обзаведе. Той настанил Шенън там с една прислужница и с бавачката й и я записал в училището на Урсулините. Говорело се, че от благодарност към съдбата Боб оказвал помощ и давал известни суми за различни благотворителни цели. Тогава започнал да се появява и на най-добрите партита в града.

Още на първото парти, където отишъл първата седмица, той срещнал Барбара ван Хютън — Бъфи. Тя била висока и стройна, с рокля от черно кадифе, с добре поддържана руса коса до раменете, с изваян нос, а погледът на хиацинтовите й очи бил самоуверен. Произхождала от известен род, но нямала пари. За Боб тя била идеалният образ на момичето от висока класа и той се оженил за нея след шест месеца.

Приятелите на Бъфи казвали, че когато се омъжила за него, тя изтъргувала социалното си положение за парите му. И били прави. Той й дал един милион с брачния договор и по милион за всяка година от брака им, като парите трябвало да се превеждат на сметката й на годишнината от сватбата им. Тя била толкова спокойна, колкото съпругът й бил избухлив, толкова студена, колкото той страстен, и според клюките само година след сватбата той си намерил любовница. По-късно се оказало, че тя е само първата от многото.

Шенън каза:

— Знаех за последната любовница на баща си, Джоана Белмонт, макар че не вярвам много хора да са били наясно, освен Бъфи, която си пазеше интересите. — И добави горчиво: — Тя искаше да си запази инвестициите. Очевидно не е смятала Джоана за голяма заплаха. Сигурно е мислела, че тя е само някаква артистка. Всъщност Джоана наистина е била артистка, обаче със сигурност знам, че не е работила, откакто е срещнала баща ми. Разбирате ли, тя е красива. На тридесет и пет е, един и осемдесет и осем без ток, руса и смятам, че бихте я нарекли блестяща. Почитателите й от театъра казваха, че тя има усмивката на Дорис Дей, тялото на младата Джинджър Роджърс и краката на Шърли Маклейн. Предполагам, че на татко тази комбинация му се е сторила ненадмината. И може би Джоана също го е обичала, защото сигурно не й е било лесно да пази всичко в тайна, като се има предвид буйният й темперамент.

Тя уморено сви рамене:

— Както и да е, това беше положението в нощта на партито.