Елизабет Адлър
Наследство от тайни (5)

Глава 5

Късно на следващата сутрин Шенън бавно се разбуди. Тя протегна ръце над главата си като мързелива котка и прокара пръсти през рошавата си медночервена коса. Споменът за предишната вечер я накара да се усмихне. Искаше й се партито да се повтори отново.

Засмя се при мисълта за това как всички бяха танцували рил^[1] с шикозните си дрехи и как мъжете бяха смъкнали официалните си сака, когато ритъмът се бе ускорил и те се бяха уморили. Всички утоляваха жаждата си с леденостудено шампанско и танцуваха до зори, макар че „дядковците“, както ги наричаха приятелите й, отдавна се бяха разотишли по стаите си.

Отпусна се на възглавниците и потъна в размисъл за новия си годеник Уил, като си повтаряше, че той е най-добрият, най-хубавият, най-очарователният младеж, когото изобщо е срещала. С изключение на баща й, разбира се, защото Големият Боб Кийфи беше човек от особена класа, когато ставаше дума за чар, вид и доброта.

Затвори очи и си представи как върви по прохода в църквата, облегната на ръката на баща си и загърната в бяло облаче от коприни и дантели, а Уил я чака пред олтара с познатия израз на любов в очите, и въздъхна от удоволствие.

Наметна се с един халат и мързеливо слезе долу, изпълнена с радостно чувство на задоволство. Прислужниците бяха работили цяла нощ и къщата беше безупречно чиста. На масите и по шкафовете имаше свежи цветя и липсваше какъвто и да било намек за цигарения дим от предишната вечер. Никой не би познал, че изобщо е имало парти, ако не беше раираното зелено-бяло платнище, все още разпънато над поляната.

В кафе машината на мраморния плот в стаята за закуска кипеше прясно кафе и тя си наля една чаша, с чувство на вина прибави лъжичка захар и започна да го пие доволно. През прозореца забеляза Уил на тенис корта. Предположи, че той играе с местния професионалист и възкликна от възхищение пред куража му.

Взе кафето си, отиде до кабинета на баща си и почука на вратата. Отговор не последва и тя надникна вътре. Тази стая се отличаваше от останалата част на къщата: беше малка и разхвърляна и Шенън се усмихна; личността на баща й беше оставила своя отпечатък в кабинета му.

Големият Боб Кийфи в никакъв случай не можеше да се нарече „подреден“. Той разхвърляше вещите си навсякъде, където му паднеше. Старомодното му бюро с плъзгаща се повърхност беше затрупано с хартия, шкафовете пълни с архитектурни планове, масичката покрита с чертежи, а двата смачкани фотьойла от червена кожа не се виждаха под папките. На стените висяха две от любимите картини от колекцията му на ирландски художници: един ранен портрет на Орпец, на който беше изобразена бледа червенокоса жена с розова сатенена рокля, за която той казваше, че му напомняла първата му жена; и един грозен пейзаж от Йейтс, който само той харесваше.

На бюрото му имаше евтина рамка, пълна със снимки на Шенън през различните години, а на стената беше закачено онова, което той наричаше най-голямото си съкровище и постижение — сложената в рамка диплома на Шенън от Харвард. „Сега съм сигурен, че няма да умреш от глад“, беше й казал със смях на помпозното празненство в ресторанта „Лок Обер“ след церемонията по връчването на дипломите. „Моето момиче има както красота, така и мозък.“

Телефонът иззвъня, раздирайки мирната тишина, и Шенън го вдигна веднага. Беше партньорът на баща й Брад Джефрис и й се стори, че се изненада, когато чу гласа й.

— Обаждам се само да благодаря — каза той бързо. — Партито беше страхотно, Шенън.

Шенън познаваше Брад откакто се помнеше. Двамата с жена му бяха присъствали на партито предната вечер, макар че тя не ги беше видяла да танцуват, и сега си припомни, че май никой от двамата не се забавляваше особено.

Другият партньор на баща й, красавецът Джек Уекслър, също беше там с най-нашумялата напоследък нюйоркска манекенка под ръка, но май и той не беше танцувал много.

Надраска набързо една бележка на баща си, в която го молеше да се обади на Брад, прибави: „Обичам те, татко, и ти благодаря,“ и се подписа със завъртулка. След това тръгна да търси мащехата си.

Обаче Бъфи също не беше в стаята си. Спалнята й с бяло-сините тапети и шумолящи сини завеси от тафта беше празна. Нямаше никой и в огромната й гардеробна с редици добре подредени шкафове, нито в банята със светли плочки, и когато накрая Шенън откри прислужницата, тя й каза, че мащехата й е отишла рано сутринта в града.

Върна се в стаята си, облече бански и шорти и тръгна към тенис корта да намери Уил.

Шенън с изненада видя кой е партньорът му по игра. Не беше клубният професионалист, а Джонас Бренън. Извинете, поправи тя самата себе си с усмивка, имах предвид Джонас К. Бренън. Или Джей Кей, както той предпочиташе да го наричат.

Джей Кей бе протеже на баща й, въвел го в бизнеса направо от някакъв забутан южняшки колеж. Младият Джонас се бе появил в офиса му, стиснал в ръце дипломата си и късичката си биография, и беше висял там три дни по ред, докато изнервената секретарка не го беше заплашила, че ще повика полицията. „Няма да си тръгна, преди да съм се срещнал с господин Кийфи“, бе казал той упорито и не беше отстъпил.

Накрая Боб го бе приел като награда за упоритостта му. Той беше разгледал документите и дипломата му и презрително ги беше захвърлил на бюрото си. Бе казал: „Голяма смелост се изисква да настоявате за среща с мен с тези данни.“

„По дяволите, сър, нямах никакъв избор“, сърдито беше извикал младежът. „Израснах в онова градче. Знам, че е забутано, и колежът му е същият. Баба ми и дядо ми обработваха чужда земя на изполица, баща ми беше пияница, майка ми продаваше бира в местната кръчма, а също и себе си, когато беше в настроение. Какъв друг колеж да си позволя? Обаче това не е критерий за кадърността ми.“

Боб беше притихнал и го бе разгледал. Джонас беше среден на ръст, набит и як, с гладка кестенява коса и неспокойни, яростни кафяви очи зад очилата със златни рамки. Той си припомни себе си на тази възраст: беден и изпълнен с гняв и презрение. Едва ли се е различавал от това момче.

Това се беше случило преди десет години. Сега Дж. К. Бренън беше на тридесет и две години и нямаше нищо от бизнеса на Кийфи, което да не му е известно. Той беше дясната ръка на Боб и Кийфи би му поверил дори живота си.

Не и Шенън обаче; тя се беше изсмяла, когато Дж. К. непохватно бе започнал да я ухажва. „Никога не бих отишла на любовна среща с човек на име Джонас“, беше казала тя заядливо и за неин ужас Дж. К. бе поруменял и рязко й беше обърнал гръб. Оттогава той винаги странеше, а тя се бе засрамила от дребнавата си злоба и беше направила всичко възможно да го предразположи, когато пътищата им се пресичаха. Въпреки това и двамата се държаха на разстояние. Това беше положението и такова щеше да си остане. Той беше едно, а тя — съвсем друго, двамата бяха различни като огън и вода.

Небето бе облачно и сиво, а въздухът — неподвижен и влажен, Уил и Джонас се потяха.

— Добро утро, Джей Кей, — провикна се тя, докато Уил се навеждаше през мрежата, за да я целуне по бузата. — Сигурно двамата се чувствате страхотно тази сутрин.

— Както би могло да се очаква — каза сериозно Джей Кей и тя се разсмя. Той винаги приемаше нещата буквално.

— Хайде да поплуваме в езерото — обърна се тя към Уил. — Там сигурно подухва бриз. Ще се поохладиш. — Обърна се с усмивка към Джонас. — Разбира се, ти също, Джей Кей.

Той сви рамене, а добре избръснатото му лице почервеня.

— Благодаря, но предполагам, че трябва да обсъдите много неща. В края на краищата не сте се виждали поне няколко часа. — Той се извърна рязко и се запъти към къщата.

Шенън въздъхна и каза раздразнено:

— Защо винаги се държи толкова непохватно? Кара всички да се чувстват неудобно. Освен татко.

— Въпреки това е хитро копеле — каза Уил, като събличаше фланелката си. — Хайде да скачаме в езерото. Имам нужда от прохлада.

Пътеката към езерото беше оградена с чинари, повод за гордост и радост на Боб, защото му напомняха за Прованс и за един пейзаж от Ван Гог, който висеше в офиса му в центъра „Кийфи“ в Манхатън.

„Всеки път, когато погледна тази картина, целият свят ми се струва по-светъл, беше казал той на Шенън. Имах го на пощенска картичка и го бях закачил на стената си в колежа. Никога не съм си представял, че бих могъл да го притежавам. Мислех си само, че може би един ден ще ми се удаде да го видя в музея. А сега виси на стената в офиса ми. Това е смисълът на успеха за мен, дъще. Възможността да осъществяваш мечтите си.“

Но този ден влажността беше накарала комарите да излязат и Уил и Шенън хукнаха с радостни писъци по сенчестата пътека, като размахваха диво ръце над главите си.

— Виж! — възкликна Шенън, като се взираше в орнаментираната дървена беседка, надвесена над водата на петдесетина метра от тях край брега. — Там има някой. Още е с официален костюм! — Тя се засмя. — Сигурно така и не е стигнал до дома си.

Те се отправиха към беседката, хванати за ръце, като се смееха като деца на находката си. Когато се приближиха и видяха осребрената коса и широките рамене, Шенън за миг се спря объркана. Тя изтича стресната към беседката, но внезапно спря на стълбите и стисна дървените перила. Ръката й се плъзна към устата, за да заглуши вика, който така и не дойде. Очите й станаха кръгли от ужас и й притъмня. На пода лежеше пистолет. Бялото официално сако на баща й беше цялото изцапано с кръв, а черепът му бе пръснат от куршума. Боб Кийфи беше мъртъв.