Елизабет Адлър
Наследство от тайни (13)

Глава 13

Конемара, 1879 година

Падрег О’Кийфи имал морковеночервена коса на клечки и белезникава кожа, осеяна с лунички и брадавици. Челюстта му висяла безволно, а винаги полуотворената му уста разкривала няколко оцелели корена от жълти зъби. Гърдите му били хлътнали от продължителното пушене, късите му крака били криви, а ръцете — дълги като на горила. Всички били единодушни, че Пади О’Кийфи е най-големият грозник на света.

И как е станало така, чудели се всички, че такъв грозен човек имал двама толкова хубави синове.

— Ами, такъв ми е родът — хвалел се той, след като обърнел няколко халби. — Моите деди произхождат от Брайън Бору и от кралете на Ирландия. — Той пренебрегвал факта, че жена му произхождала от изключително красиво семейство и че той е издънката на рода О’Кийфи. — Брайън Бору е бил красавец дори за цар — допълвал той, сякаш това обяснявало нещата.

Естествено, той се падал роднина на Брайън Бору колкото и всички останали селяни, и хората се присмивали на него и на смахнатите му идеи. Но те не се подигравали на Даниел, който бил висок като дъб и силен като вол, с чудесна къдрава червена коса; нито на младия Фин, който бил две години по-малък, строен като фиданка, с черна като нощта коса и сиви очи като мъгливото небе над залива Гелуей. Дан бил интелигентен и последователен, и действал бързо с юмруците, а Фин бил непредсказуем и остроумен, възприемал бързо и лесно се разсмивал. Ако Дан бил хубав, то Фин бил направо красавец. Той бил и много чаровен. Единственият му проблем бил, че се е родил беден.

Пади цял живот работил в конюшните в Арднаварна. Жена му била перачка в Голямата къща, а по-малките й деца често я придружавали на работата й и си играели в кухнята или помагали в конюшните, като още от малки знаели, че трябва да се крият, ако се зададе Негова Светлост.

Детството им било помрачено от бедност и недоимък. Преди четиридесет години областта била загубила почти половината си население в Голямото гладуване, а останалите емигрирали в Америка на ужасните кораби с ковчези. После, когато Даниел бил на дванайсет, а Фин на десет години, майка им умряла заедно с шестте им братчета и сестричета през една от епидемиите от инфлуенца, които редовно върлували в страната и за една нощ намалявали числеността на населението. Фин и Даниел били оставени на грижите на баща си Пади, който повече се интересувал от пиенето, отколкото някога се бил интересувал от жена си.

Покритата им със слама каменна къща се състояла от една-единствена стая с пръстен под. В единия й край имало ниша, която служела за спалня, а край огромното огнище бил „шкафът“, на който спели всичките осем деца, скупчени като котило шумни кутрета. В огнището непрекъснато пушел торф и над мъждукащия огън кипял котел с рядка супа. Наниз риба, уловена от Даниел в залива, бил провесен над огъня, за да се опушва, и добавял неописуема смрад към вонята на торфа и на кокошките, които ровели в сламата в другия край на стаята.

Вонята се просмуквала в косите на момчетата. Тя вмирисвала дрехите и дори кожата им; ставала част от тях и те вече не я усещали. Така било до деня, когато дванайсетгодишният Фин помагал в Голямата къща, като мъкнел огромни кофи с въглища по стръмното задно стълбище и по дебелите килими на безкрайните коридори, за да поддържа огъня в големите печки в кухнята.

— Бог да пази, момче — развикала се икономката пред кикотещите се прислужнички, като си метнала престилката на главата и бързо изтичала покрай него, — ти смърдиш на див звяр. Махай се от тук заедно със смраднята си. И да не се връщаш, преди да си се изкъпал.

Страшно засрамен, Фин захвърлил празните кофи и хукнал към конюшнята, където Даниел помагал на баща си да изчисти преградките. Мухите бръмчали около тях, докато те изнасяли примесената с тор слама, и Фин спрял и се загледал, като за пръв път осъзнал мястото им в Голямата къща. Тримата с баща му и брат му били на дъното, те изхвърляли боклука и остатъците от въглища и пепел.

— К’во ти има? — попитал Даниел, като се облегнал на греблото си и погледнал брат си.

Погледът на Фин бил див и сърдит, а бузите му пламтели.

— Да не си болен, момче? — настоял Даниел и се приближил към него. Спомените за майка им и шестте им братя и сестри, които пламтели от треска, когато болестта ги отнесла, изпълвали съзнанието му и той загрижено сложил голямата си ръка на челото на момчето, за да го провери. То било хладно и той въздъхнал с облекчение. Майка им била мъртва, а баща им обикновено бил пиян, така че Даниел бил поел ролята на глава на мизерното им домакинство и приемал сериозно отговорността за по-малкия си брат.

„Нагърбваш се с тежка задача, момче“ — казвали му съседите. „А си само на четиринайсет години.“ Но те с гордост осъзнавали, че той изглежда почти на осемнайсет с високия си ръст и широки рамене. Всички разбирали, че Даниел О’Кийфи ще израсне хубав силен мъж и ще стане добър съпруг на някое от селските момичета, но малкият Фин бил друго нещо. С тоя вид и обноски ще бъде напаст за жените, шушукали си те над отровните изпарения от уискито и си напомняли, че трябва да заключват дъщерите си, когато Фин О’Кийфи порасне.

Но точно в този момент Фин изобщо не смятал, че е потенциална заплаха за която и да било жена. Той чувствал само дълбок изгарящ срам и се ядосвал на себе си затова, че дори не е знаел как вони.

— Защо не си ми казал? — поискал да знае той, като ритал яростно купчината тор. — Защо не си ми казал, че смърдя като конските лайна? Дори по-лошо. Тя каза като див звяр. И всички ми се смяха. — Сивите му очи били потъмнели от гняв и Пади с учудване гледал сина си.

— Я, момче, ние си миришем като ’сички други. К’во ти става?

Даниел усетил, че се изчервява от срам, докато гледал брат си. Той бил виновен за всичко. Той отговарял за момчето. Трябвало да поддържа къщата чиста, да се грижи да се мият всеки ден и да си перат дрехите.

— Никога не сме смърдели, кат’ беше жива мама — сърдито извикал той. Захвърлил греблото, сграбчил Фин за ръката и го завел при помпата. — Сваляй си дрехите, момко — изревал той.

Фин се поколебал. Вятърът бил студен и той знаел, че водата е ледена.

— Хайде! — наредил Даниел и гласът му проехтял в калдъръмения двор толкова силно, че конярите се обърнали да гледат. Те се ухилили, когато Фин набързо смъкнал дрехите си и се свил като мъченик до помпата, криейки с ръце срамните си места, които се били свили като орехчета от студа.

Даниел напълнил поцинкованата тенекиена кофа и го залял с ледената вода. Фин изпищял и всички на двора се разсмели подигравателно, докато Даниел пълнел кофата отново и отново с леденостудена вода и поливал треперещия си гол брат.

— В стаичката до конюшнята има чисти чували — казал той накрая. — Увий се в тях и отивай вкъщи. Тази вечер ще ти изперем дрехите и утре никоя слугиня няма да се оплаче, че брат ми смърди.

Фин претичал през гората към пътеката, която водела към тяхната къща. Той треперел от вятъра и се криел покрай плетовете, за да не го види някой полугол и посинял от студ, загърнат само с продран стар чувал. Сърцето му се свило, когато чул чаткането на копита по утъпканата пътека, и той надникнал иззад завоя, като се чудел кой ли идва.

Очите му се разширили от ужас, той изохкал силно и се хвърлил по очи в канавката под плета. Конските копита се приближавали към него и той още по-силно притиснал глава към тръните и бодливата трева, като се молел да не го забележат. После чул как конете забавили ход.

— Ей, Сиел, какво е това според теб? — високо произнесло едно звънливо, нахално гласче.

Фин се свил още по-дълбоко в канавката, докато носът му почти стигнал до застоялата зеленясала вода на дъното. Той чул как петгодишната Сиел се разсмяла.

— Мисля, че е див звяр — казала тя. — Може да е мечка, Лили. В Ирландия има ли мечки? — попитала тя несигурно.

— Разбира се, че има. Танцуващи мечки — отговорила Лили. После я осенило вдъхновението: — Знаеш ли какво, Сиел, искаш ли да я накараме да танцува?

— О, Лили! — изпискала развълнувано Сиел, която била не по-малко пакостлива от сестра си.

Фин чул тракането на копита, когато подкарали коня към него. После усетил леко побутване, когато Лили се навела от коня си и го смушкала с камшика в ребрата.

— Излизай, излизай, който и да си — пропяла тя.

Той усетил, че тя се смее, и почувствал чистата миризма на сапун от ръцете й, когато обърнал бавно глава, за да я погледне.

— Хайде, мечо — развълнувано го подканила Сиел, като подскачала нетърпеливо на седлото си.

— Ти ще танцуваш пред мен. Нали ще танцува, Лили?

Докато се измъквал бавно от канавката, Фин забелязал как сините очи на Лили се разширили от изненада, а след това в тях се появили искрици смях. Той засрамено навел глава и се увил по-плътно с чувала, като се молел да потъне вдън земя. Тя била последния човек на света, който би искал да срещне.

— Охо — казала триумфално Лили, — това е Фин О’Кийфи. Знаеш ли, Сиел, струва ми се, че под тоя чувал той е гол, както го е майка родила.

— Гол. О-у! — Сиел била шокирана. Въпреки че била толкова малка, дори тя знаела, че човек не може да се разхожда в Арднаварна без дрехи.

Фин забил брадичка в гърдите си.

— Аз… изцапах си дрехите — промърморил той. — Брат ми ме изми с помпата в двора на конюшнята… Отивах си вкъщи, когато ме настигнахте.

Дванадесетгодишната Лили го изгледала с интерес. Тя познавала Фин О’Кийфи от рождението си. Те с Фин били родени в един и същ месец и през една и съща година и тя била свикнала да ги вижда с брат му наоколо. Двамата работели в конюшнята и в градината, като непрекъснато вършели някаква работа. Тя била ходила с лейди Нора в къщичката им след смъртта на майка му и на всичките му братя и сестри, за да занесе голяма кошница с храна за помена. Познавала и грозния му баща Пади О’Кийфи: баща й винаги го наричал „пиян глупак“, но казвал за него „знае как да се оправя с конете“. Пади О’Кийфи не усещал, че собственият му син смърди, но знаел какво да прави, ако някой кон куцал или не искал да яде. А пък големият му брат Даниел бил истински мечок. Не бил хилав като този. Макар че момчето имало хубаво лице. Освен това била чувала, че той умее да говори добре и че е заядлив като нея.

Тя хвърлила един поглед на сестра си и я попитала:

— Сиел, наистина ли искаш да го накараме да танцува?

— О, да, да. Да, моля ти се. — Сиел развълнувано отметнала червените къдрици от очите си. — Можем ли да го накараме веднага, Лили?

Лили изправила гръб на седлото си. Тя високомерно вирнала брадичка. Погъделичкала го по ребрата с камшика си и казала:

— Танцувай, Фин О’Кийфи. Танцувай като истинска дива мечка за малката ми сестричка.

В очите му пламнал гняв.

— Няма да танцувам като мечка нито за мис Сиел, нито за който и да било — изкрещял той.

— Ще танцуваш и още как — заядливо се навела Лили към него. — Заповядвам ти да танцуваш.

— Танцувай, танцувай, танцувай — пропяла развълнувано Сиел. — Танцувай, мечо.

Фин изпитал симпатия към нея. Тя била още малка. Ей, освен това била дъщеря на Негова Светлост, защо да не й достави удоволствие? Той здраво стиснал чувала на слабините си и бавно се завъртял няколко пъти по средата на пътеката.

Сиел плеснала с ръце, а Лили се разсмяла.

— По-бързо — извикала тя, — по-бързо, мечко.

— Повече няма да танцувам — казал той сърдито, като чул смеха й. — Исках само да зарадвам момиченцето.

Те се втренчили един в друг. Тя била страшно изискана с лондонския си маниер на езда, белите си копринени чорапи и малката шапчица върху черните къдрици. Свежа и чиста, с розови бузи, бяла кожа и подигравателни сини очи. А той стоял бос, загърнат с чувал и току-що измит от вонята.

Извърнал се сърдито, за да не вижда подигравателния й поглед, и тръгнал по пътеката към дома си.

— Не съм те освободила, Фин О’Кийфи — извикала Лили след него.

— Казах ти, че повече няма да танцувам — сърдито извикал той през рамо.

Чул шума от приближаващите копита и вдигнал очи точно когато тя се изравнила с него. Тя се навела от седлото с протегната ръка, грабнала чувала му и го издърпала, като го оставила чисто гол по средата на пътеката.

— Божке — изкрещял той и скръстил ръце над срамните си части, докато Лили триумфално размахвала парцала над главата си. — Божке, милейди — изкрещял отново, като се превил одве и хукнал по пътеката колкото му държали краката, по-далеч от нея.

— Ох, Лили, виж дупето на танцуващата мечка — чул как извикала Сиел. Последвал подигравателният смях на Лили и всеки звук се забивал в сърцето му като гвоздей на унижението, докато тичал да се скрие вкъщи.

 

 

— Да не кажеш на някой какво е станало — предупредила Лили малката си сестричка, докато яздели обратно към конюшнята.

— Защо? — невинно попитала Сиел.

— Защото на татко няма да му хареса — обяснила й Лили, леко засрамена.

Един коняр, облечен с униформата на Молино, която се състояла от раирана риза в зелено и бяло, зелена жилетка и бежови бричове, дотичал, за да им помогне да слязат от конете, но Лили не му обърнала внимание. Тя пъргаво скочила от седлото и пресякла двора, а Сиел подтичвала до нея. Когато минавала покрай купчината тор, Лили се намръщила.

— Ама че воня — казала сърдито тя. Погледнала Даниел: мръсен и рошав, той стоял облегнат на греблото си и я наблюдавал. — Постарай се веднага да изкараш тоя боклук — наредила му тя, — или когато баща ми се върне, ще му кажа, че конюшнята е страшно мръсна.

Тя отминала, а Сиел погледнала със съмнение първо тях, после купчината тор, и затичала след сестра си.

— Днес вече за втори път се оплакват, че покрай нас смърди — казал Пади и се ухилил с беззъбата си уста.

— Ей, това ще е последно — заканил се Даниел и се загледал сърдито след тях, като си мислел каква важна и могъща принцеса е тя. Искало му се да е на мястото на баща й, за да я ритне отзад.

Когато минавали през каменната арка, която отделяла конюшните от останалите сгради, Сиел се обърнала, за да му махне. Той й махнал в отговор и се усмихнал засрамено.

— Ей, малката е много сладко хлапе. А и лейди Лили си е още дете — казал той великодушно, забравил за момент, че е само две години по-голям от нея, а от него очакват да се държи вече като мъж. Брат му Фин пък, който бил на нейната възраст, също работел наравно с мъжете и нямал майка да се грижи за него. Той раздрусал лопатата и започнал да прехвърля боклука в една количка, за да го изкарат от двора.

Лили минала по каменния коридор, следвана по петите от Сиел, както обикновено, сякаш ги свързвала някаква невидима верига. Изкачили се по голямата вита стълба до втория етаж и продължили по дългата веранда покрай редиците махагонови врати, които били толкова високи, че стигали почти до тавана. Между всеки две врати имало мраморни колони, в чиито основи били гравирани бюстове на римски императори и гръцки воини, а облицованите с тъмнозелени тапети на цветя стени били покрити с огромни картини. Добре лъснатият дъбов под бил постлан с дълъг червен килим, който стигал чак до двойната врата в отсрещния край на коридора, която водела към детското крило.

Внезапно вратите се отворили широко и оттам надникнала разтревожена слаба жена.

— Ето ви и вас — сърдито извикала тя. — Къде ли не ви търсих.

— Излязохме само да пояздим, мис Найтингейл — казала Лили на гувернантката и й се усмихнала мило. — Трябваме ли ви за нещо?

Мис Найтингейл сърдито изсумтяла и очите й се замъглили от яростни сълзи.

— Много добре знаете, че трябваше да дойдете за уроците си. Вижте кое време е вече. Цялата сутрин е загубена.

— Не и за мен, мис Найтингейл — пропяла Лили, като се шмугнала край нея и пъргаво изтичала по тесния коридор към стаята си. Тя се хвърлила на леглото, като ритала с крака във въздуха и умирала от смях при спомена за това, как Фин О’Кийфи танцувал като мечка по нейна заповед и после тичал по пътеката гол, както го е майка родила.

— Видя ли го, Сиел? — попитала тя, когато Сиел със смях скочила на леглото до нея. — Видя ли го само какъв беше? О, той никога няма да ми прости. Никога. Сигурна съм.

— Сигурно ще ти прости — казало малкото й сестриче, като я гледало с възхищение. — Всички винаги ти прощават, Лили.

И той, разбира се, го направил. Тя го видяла на следващия ден, когато помагал на брат си да излъска капрата на каляските.

Двете със Сиел били ходили в парника да крадат от гроздето, предназначено за вечеря. Устните им били изцапани с издайнически виолетови петна и Лили се опитвала да ги избърше с края на розовата си памучна пола. Тя погледнала косо към Фин. Той я наблюдавал с крайчеца на окото си, макар да се преструвал, че не я забелязва, и тя се усмихнала заговорнически на Сиел.

Сега, когато можела добре да огледа лицето, а не задника му, си помислила, че то е интересно. Освен това бил хубав.

— Наистина ли се държах лошо с него, Сиел? — прошепнала тя и малката Сиел силно тръснала червените си къдрици.

— О, да, Лили — силно прошепнала тя. — Много лошо се държа.

— Гадна ли бях? — попитала тя и прехапала устни.

— Да, беше — потвърдила Сиел.

— Добре тогава. Май няма какво да се прави.

Лили оправила полата си и тръгнала право към него. Протегнала ръка и казала мило:

— Сестра ми казва, че вчера съм се държала гадно с тебе, така че идвам да ти се извиня.

Тя гледала Фин с протегната ръка, блестящите й сини очи били самата невинност и на него му се сторило, че този ден мъчителната му прилича на истинско ангелче.

— Е? — попитала нетърпеливо Лили. — Приемаш ли моето извинение или не?

— Да, милейди — отговорил той, като изтрил ръка в крачола си и внимателно поел десницата й. Тя била мека като глухарче и той й се усмихнал, а цялото му лице светнало.

— Като се смееш, ми харесваш повече — казала Лили, — отколкото когато виеш като призрак. — Тя му се усмихнала, навела се към него и прошепнала:

— Няма да кажа на никой какво се случи. Поне засега, де. Докато правиш каквото ти кажа.

Той се отдръпнал враждебно, а в сивите му очи се появило подозрение.

— К’во си си наумила?

Лили въздъхнала преувеличено.

— Няма от какво да се страхуваш…

— Хич не ме е страх от тебе — извикал той, а лицето му отново почервеняло от гняв.

— О, ти си невъзможен, Фин О’Кийфи — тропнала с крак Лили и ядосано го стрелнала с поглед. — А аз исках само да те помоля утре да пояздиш заедно с мен.

— Да пояздя с тебе ли? — той я погледнал опулен от изненада.

— Казват, че си добър ездач. Почти колкото мене. Мислех, че можем да се надбягваме по пътеката. Утре на зазоряване. — Тя свила слабите си рамене. — Но ако ти се страхуваш, аз естествено…

— Винаги ще те надбягам.

Тя отново го била хванала натясно и много добре го осъзнавала. Фин разбрал по очите й, че тя се забавлява, и се запроклинал, че се е хванал на въдицата. Той погледнал високата й стройна фигура. Тя все още била дете с розовата си памучна рокля, петната от грозде покрай устата, с рошавите си черни къдрици и блестящите като скъпоценни камъчета очи на хубавото си лице и с малката си сестричка, която се държала за полата й. Сърцето му се разтуптяло, после потънало някъде в стомаха му.

— Ти си само едно момиче — казал той и се ухилил до ушите. — Утре ще разбереш, че не можеш да се сравняваш с мъж като мене.

— Мъж ли? — тя вирнала брадичка и го измерила от глава до пети. — Ще видим дали си мъж или момче, Фин О’Кийфи. Утре на зазоряване.

Тя си отишла с весело подскачане, като държала Сиел за ръката, а той я гледал с доволна усмивка и вече си представял как язди редом с нея по пътеката.

— Какво беше това? — попитал Даниел, докато лъскал винаги светещата от чистота бутилковозелена карета. — И що се хилиш така тъпо?

— Ми нищо — казал безгрижно Фин. — Побъбрихме си с лейди Лили. А тебе т’ва изобщо не те засяга.

 

 

На следващата сутрин Лили станала и се облякла още по тъмно. Тя погледнала с обич сестричката си, която още спяла с отворена уста и здраво стиснати очи. Тъмночервените й мигли били като мънички завеси над издутите й бузки.

Лили се усмихнала, докато се измъквала безшумно през вратата, а двата й любими далматинеца, Фергал и Мъркюри, я следвали по петите. Останалите й четири кучета спели в конюшнята и когато тя минала през арката и отишла в двора, те се разлаяли радостно и скочили да я посрещнат.

Фин стоял, небрежно облегнат на вратата на конюшнята, сякаш бил там от часове.

Тя погледнала чакащите ги коне и после пак него. Любимият й петгодишен кон вече бил оседлан заедно с един стар бегач, който бил добър навремето, но отдавна престарял.

— Не може да яздиш този кон — казала тя заповеднически, като стъпила на специалната платформа и яхнала собствената си кобила, водена от един коняр.

— А ти да не би да искаш да яхна понито на сестра ти, та да се хвалиш, че си надбягала като нищо Фин О’Кийфи? — ядосано попитал той.

— Този кон е стар. Кажи на коняря да ти даде Мърчант Принс.

Мърчант Принс бил любимия кон на баща й и Фин знаел това. Той казал буйно:

— Няма да яхна най-добрия кон на Негова Светлост. За нищо на света. Ако нещо му стане, цял живот не мога да го платя.

Лили се намръщила; тя мислела, че пак ще се хване на въдицата, но той постъпил разумно. Мърчант Принс бил жребец и единственият човек, който може да се справи с него, бил баща й. Конят бил ценен и Фин не искал да рискува да ядоса баща й или да повреди животното. Но ако конят му не бил добър, нямало да е интересно.

— Добре тогава. Вземи Пънч — казала тя, като подкарала кобилата си под каменната арка и продължила по посипаната с чакъл алея към пътеката, която водела от къщата до морето.

Фин се метнал на Пънч като вихър и тръгнал редом с нея под преплетените дървета.

— Знаеш ли, баща ми е в Париж — подвикнала тя. — Нямаше да разбере за Мърчант Принс.

— Не, лейди Лили, можеше и да не разбере. — Той смушкал коня си, за да се изравни с нея. — Но аз щях да си знам.

Тя го погледнала заядливо.

— Значи го направи от честност, а не от страх, така ли?

Той я изгледал сърдито:

— О, по дяволите, мисли си к’вото искаш — извикал той и продължил по скалистата пътека към морския бряг.

— От тук ще тръгнем — казала Лили и се изравнила с него. — Ей от онова дърво във водата. Ще тичаме до края и после обратно.

Той огледал разстоянието.

— Това е повече от една миля.

— Да — тя се усмихнала и бързо извикала: — Готови, старт!

Излетяла напред като куршум и Фин се ухилил, пришпорил коня си и я последвал.

Лили яздела като мъж и усещала равния ход на коня под себе си. Утрото било хладно и мъгливо. Пясъкът под копитата на конете скърцал, а въздухът овлажнявал кожата й и тя високо изкрещяла от възторг. Чувствала се в хармония със своя свят и с природата си и толкова близо до Бог, колкото изобщо може да се доближи човек. Бързо се обърнала, за да види Фин, и точно в този момент той прелетял покрай нея.

Той се бил навел ниско на шията на коня като жокей, за да го освободи от теглото си и така да увеличи скоростта му. Тя препуснала лудешки след него, като се смеела и крещяла, докато завили заедно и хукнали обратно по пътеката, рамо до рамо. Чак на последните десетина метра той се отдръпнал и я оставил да спечели.

Усмихнал й се триумфално, като очаквал тя да се скара с него или да се нацупи и да го обвини, че я е измамил. Но тя го изненадала.

— Излиза, че са били прави, Фин О’Кийфи — казала тя задъхано, а очите й светели от възторг. — Ти наистина си бърз като вятъра и два пъти по-добър от него.

Когато връщали конете обратно по пътеката, тя го попитала:

— Ще дойдеш ли утре да пояздим пак? На зазоряване?

В гласа и нямало никаква подигравка и усмивката й наистина била приятелска. Бузите й били по-розовели, а влажната й черна коса — прилепнала към главата. Тя му заприличала на малко момче с тясната си морскосиня блуза и мъжки бричове. А когато го гледала с големите си, невинни сини очи, си мислел, че с радост би яздил с нея всяка сутрин през целия си живот.

— До утре — съгласил се той с чувството, че животът не може да му предложи по-голямо удоволствие.