Елизабет Адлър
Наследство от тайни (43)

Глава 43
Моди

Арднаварна

Ние седяхме на един хълм с изглед към Атлантическия океан. Някъде отгоре се спускаше хладен поток и минаваше покрай нас, пробивайки си път сред камъните, за да се свърже с подобни малки поточета и образувайки рекичката, която беше успоредна на пътя долу.

Шенън лежеше с ръце под главата и гледаше небето — днес синьо и с пухкави облачета, посивели по края, обещаващи дъжд. Еди лежеше до нея, облегнал се на една ръка, гледайки я, и смея да кажа, че на хубавото й младо лице той можеше да види толкова отлитащи изражения, колкото бяха облаците в небето. Кучетата обикаляха наоколо, радваха се на слънцето, душеха заешки следи и бяха единствените, които не бяха тъжни.

Аз се чувствах тъжна днес, мислейки за мами и Лили, и това, което щеше да дойде, и си казах, че сигурно е пристъп на меланхолия, една болест към която ние ирландците сме предразположени. Джордж Бърнард Шоу я разбираше и аз им цитирах от неговата пиеса „Другия остров“ на Джон Бул.

Казах:

— Сиел често идваше на това място след смъртта на Уилям. Тя беше оставена да се грижи за татко. Години по-късно тя ме доведе тук, за да ми разкаже.

Казваше, че идвала тук, за да бъде сама. Само с небето и вятъра, с крясъците на чайките в далечината, със сокола отгоре и в капан. В капана на татко, с Арднаварна и всичките й спомени, с меланхолията си.

— Тя гледала околността, мечтаейки и мечтаейки, точно както го е казал Шоу. За бягство.

— И сякаш за да подчертаят самотата й, писмата на Лили били толкова вълнуващи. Първо те били пълни с Фин, как го срещнала случайно, как се бил издигнал и сега бил неин съсед. След това бебето и ужасната новина, че Джон е мъртъв. И после Дан О’Кийфи се беше появил „чаровен и хубав“.

Следващото нещо, което Сиел научи беше, че тя се е омъжила за него. Тя каза, че затворила къщата на улица Маунт Върнан, с всичките й тъжни спомени, и с бебето се преместили в дома на Дан в Бек Бей.

„Реших, че няма смисъл да продължавам траура и да бъда нещастна. Първата ми мисъл беше кое ще е най-доброто за бебето. Дан е толкова мил и услужлив, има голям успех в бизнеса, както и в политиката, макар тя да не е «правилната политика» за моите важни съседи, старите бостънски републиканци. Но когато той се появи в ужасния период след внезапната смърт на Джон, беше като скала, на която да се облегна. Започнах да завися от него все повече и повече, докато открих, че просто не мога без него.

Може да ти струва странно, скъпа Сиел, далеч в Арднаварна, със собствените си спомени за братята О’Кийфи като прислужници на нашето семейство, да мислиш, че сестра ти се е омъжила за един от тях. Но това е земята на възможностите и сега Дан е богат, макар и не по-богат от татко, и помага в управлението на новата си родина. Какво повече мога да кажа, за да обясня?

Опасявам се, че бракът ми предизвика скандал на Бийкън Хил, но какво ме интересува? Аз се смея на техните глупави, старомодни нрави, и освен това, защо да не съм щастлива? Все пак, бедният Джон е мъртъв и аз не мога да направя нищо.“

След това тя говореше малко за Дан в писмата си, те бяха посветени изцяло на сина й Лиам. Пишеше, че той е хубаво момче с коса черна като нейната, но че бил изнежен и се тревожеше за него през мразовитите бостънски зими.

Но Сиел нямаше достатъчно време да мисли за странния брак на сестра си, защото татко ставаше все по-зле. Той не искаше да я изпуска от погледа си дори за минута.

— Къде отиваш? — запитваше той шумно, щом тя станеше да си вземе някоя книга или да поиграе с кучетата, или да излезе с конете. — Гледай да се върнеш по-бързо — извикваше той след нея.

Той изцяло зависеше от нея: вместо на бастуна си, сега се облягаше на рамото й. Нейните очи му четяха Таймс всяка сутрин. Тя му носеше очилата или книгата, или му сипваше лимонада в сянката на някое дърво през горещите следобеди. Той беше уволнил прислужника, казвайки, че няма нужда от него, тъй като не възнамерява повече да приема гости, и сега Сиел сипваше портото му и го поднасяше на малката кръгла масичка пред стола му до камината през студените вечери. После му четеше.

Тя беше двайсет и една годишна. Имаше много приятели, но сега никога не ги канеше в Арднаварна, с татко в това състояние. Тя беше привързана към баща си с невидимите вериги на любовта и лоялността, с неговите страхове и егоизъм.

Но въпреки слабостта си, лорд Молино нямаше намерение да умира. През един пролетен ден той стана от стола си и каза твърдо:

— Омръзна ми Арднаварна. Имам нужда от промяна. Приготви нещата ни, Сиел. Заминаваме за Лондон.

Дълго неизползваната градска къща на площад Белгрейвия беше почистена за тяхното пристигане и после татко пое за клуба си. Той си поръча нови очила и отново започна сам да си чете вестниците. Обядваше в клуба точно в един и след това цял следобед играеше бридж. Там преди вечеря той пийваше със старите си приятели, след това ядеше сам на масата си до прозореца, гледащ към парка, и после, куцукайки с бастуна си, отиваше до един частен игрален дом, където губеше значителни суми на карти.

Докато татко проиграваше парите си, Сиел ги харчеше. Тя организираше партита и вечери, без да се скъпи и осигуряваше на гостите си в старата традиция на Молино най-доброто. Разбира се, беше скандално, че никога не беше придружавана от по-възрастна жена, но спомняйки си добре безчестието на Лили, тя винаги се владееше.

Тя беше това, което французите наричаха jollie-laide, момиче, което не беше красиво, но което въпреки това бе привлекателно. Притежаваше някакъв дух и жизненост, които привличаха хората. Имаше добра фигура и се обличаше екстравагантно, макар и не точно с добър вкус. Но имаше стил. Беше остроумна и забавна, и времето с нея винаги беше приятно. Имаше достатъчно кандидати, но досега не беше срещнала такъв, с когото да прекара останалата част от живота си. Когато татко попиташе за тях, гледайки я с надежда и мислейки си за внук, който да продължи името му, тя се оплакваше, че ето този бил „твърде книжен“, другият твърде непохватен, твърде „стар“ или „твърде млад“.

— Винаги нещо не им е наред, Сиел — избоботваше той с проблясък на стария си дух. — По дяволите, момиче, всички те са от добри семейства, всичките имат къщи, земи и пари. Всички те са джентълмени. Какво повече би могла да иска една жена?

Сиел го гледаше тъжно в очите.

— О, татко, не знам. Мисля, че искам любов.

Освободено от меланхолията на татко и Арднаварна, доброто й настроение отново се възвърна.

„Исусе, Лили — пишеше тя весело, — започвам да си възвръщам дивия стил от миналото, парти след парти. Тук има повече хубави, подходящи млади мъже, отколкото би могла да преброиш, и доста от тях са заинтересувани от малката ти сестра. Но аз още не съм готова за брак. Все още опитвам първата си свобода. Спомни си, аз нямах дебют седемнайсетгодишна като теб, и откакто завърших училище съм изолирана в Арднаварна като монахиня.“

Всеки ден тя прекарваше щастливо пазарувайки, купувайки си всички хубави дрехи, от които беше лишавана толкова дълго. Дори направи едно бързо пътуване до Париж, където си поръча дузина рокли от Уърт и палто от червена лисица от Ревилон, което почти пасваше на косата й. Продавачката си помисли, че е луда, но Сиел си го харесваше. Фризира косата си при най-модната парижка коафьорка и купи дузина шапки за елегантната си глава. Накичи диамантените брошки на майка си върху гърдите си, закачи и няколко на шапката си. Винаги носеше верижката на майка си с перли, големи като орехи, и с масивна диамантена закопчалка, която беше подарък за сватбата от съпруга й. Така тя отиваше на парти или бал, блестяща с коприна или сатен, с широка усмивка на малкото си личице. И веднага я обграждаха млади мъже.

Те прекараха тази Коледа в Лондон и татко беше весел като шестгодишно момче, въпреки зимния мраз.

— Най-после костите ми се освободиха от ирландската влага — каза той на Сиел на Нова година, вървейки по улицата почти без да се опира на бастуна си. От години не беше изглеждал толкова добре. В очите му имаше блясък, а стъпката му беше твърда, когато вървеше по площад Белгрейвия на път за клуба, сутрешното си кафе и Таймс.

Беше голям шок, когато след няколко часа неговият приятел, мъж на годините на баща й, се появи на площад Белгрейвия.

— Страхувам се, че новините са лоши — каза той на Сиел. Тя го гледаше и разбра преди още да го каже, че татко е мъртъв.

— Беше внезапно — каза той успокояващо. — Той винаги е имал високо кръвно и предполагам, че е инфаркт.

По лицето й се стичаха сълзи.

— Поне през последните месеци му беше добре — каза тя. — Затова трябва да бъдем благодарни. — И ако е трябвало да умре, тя беше доволна, че това стана в клуба сред приятелите му, а не сам с тъжните си спомени в Арднаварна.

Тя придружи тялото на баща си с ферибота до Дъблин, после с влака до Голуей и по пътя до Арднаварна. Беше изпратила нареждания, къщата да бъде изчистена до блясък. Всичките стаи да бъдат готови за гости. Всички камини да горят и да се приготви достатъчно храна за стотиците приятели, които дойдоха за погребението след два дни. Те бяха толкова много, че трябваше да бъдат изпратени и в съседски къщи. Погребението придоби дух на парти. Времето беше сухо и топло и сбогуването с татко беше придружено от химни в църквата и спомени пред чашите с уиски край огъня след това в Голямата къща.

Всички ядоха и пиха и говориха за татко, и клюкарстваха за приятелите си, и Сиел си помисли с удоволствие, че това би му било приятно. Къщата изглеждаше почти като на времето, пълна с хора, шум и смях. Всеки момент тя очакваше да види как татко влиза в стаята с екипа си за лов, с любимата си пушка на рамо, викайки всички и напомняйки им, че е време за ловуване.

Но когато всички си отидоха, старата тишина се възвърна и тя се разхождаше от стая в стая в траурното си облекло, за първи път без бижута. Тя сгъна ръце, притискайки ги плътно към тялото си, за да прогони студа, който извираше от нея, разглеждайки всичко с нов поглед. Тя, Сиел Молино сега бе господарката на Арднаварна. И беше съвсем сама там.

Избърса сълзите си и изтича горе в стаята си. Захвърли черната си рокля и си облече розова вълнена рокля, която й придаде вид на нещо средно между руска принцеса и кралица Елизабет първа, седна на бюрото и написа писмо на Лили.

„Скъпа Лили,

Погребахме татко с цялата любов, церемонии и блясък, които биха му харесали и около хиляда приятели, които бяха дошли да го изпратят. Мисля, че му е било приятно, защото усещах, че присъстваше духом, ако не тялом.

И сега останах сама в Арднаварна и, Лили, не мога да го понеса. Можеш ли да си представиш какво означава смъртта на татко? Означава, че съм свободна да те видя отново. Можем да се съберем. О, скъпа Лили, никога няма да научиш колко ми липсваше. Ще ангажирам място на първия лайнер, отплуващ от Ливърпул, и ще бъда при теб преди края на месеца. Нямам търпение да видя теб и моя скъп племенник, и Дан, разбира се.

Ох, между другото, по-добре да ти кажа, че татко завеща всичко на мен, включително къщите и земята. Знам, че нямаш нищо против, защото сега ти също си богата, а освен това и не знам стойността на имението, но знам, че през последната година татко губеше много на хазарт и затова очаквам най-лошото.“

Седмица по-късно, с петнайсет куфара дрехи, две дузини кутии за шапки и едно огромно сандъче за бижута, натъпкано с нейните „неща“, както Сиел ги наричаше, тя се качи на лайнера „Етруриа“, за Ню Йорк. Беше предупредила Лили да я чака.