Елизабет Адлър
Наследство от тайни (10)

Глава 10
Моди

Арднаварна

— Бях на ферибота на път за Нантъкет — каза Шенън. — Стоях облегната на перилата и се взирах в зелените вълни, потънала в мисли за баща си. И тогава осъзнах, че съм била толкова заета да убеждавам себе си и всички, че той не се е самоубил, че изобщо не ми беше идвало наум кой го е убил. Някой го беше застрелял хладнокръвно от упор и беше оставил пистолета така, че да изглежда сякаш е паднал от ръката му. Някой беше убил баща ми. И аз реших да открия кой е бил.

Гласът й се разтрепери, докато произнасяше ужасните думи, а лицето й беше толкова бледо, че луничките й изпъкваха като конфети на стъпалата на църква след сватба. Аз я хванах за ръката, за да я утеша.

— Ти си смело момиче — казах тихо.

Очите на Бриджид изразяваха чувствата й, когато я погледна сериозно.

— Ще донеса малко пресен чай — промърмори тя. — Ей, може да капна и малко уиски в него, за да се зачервят пак бузите на бедното момиче.

Кучетата се размърдаха и се притиснаха към краката на Шенън под масата. Тя се наведе да ги погали.

— Не знам как не се сетих за това по-рано — каза тя спокойно. — Сигурно просто не съм си позволявала да го мисля. Всичко беше толкова ужасно, толкова плашещо. Бях толкова потресена, че всъщност не си спомням пътуването до къщата „Морска мъгла“, но щом стигнах там, почувствах спокойствие. Някак си имах чувството, че се връщам вкъщи.

Беше само една миниатюрна къща, покрита със сиви дървени плочи, квадратна и спретната като кукленска къщичка. Над разнебитената веранда висеше боядисана квадратна дъска, на която бяха написани име и датата 1790 година. В малката неподдържана градинка се преплитаха рози и латинки. А веднага надясно, полускрита в храсталака, се виждаше голяма бяла къща с веранда около целия горен етаж. Тя изглеждаше малко разхвърляна.

Но Шенън не мислеше да разглежда къщата. Тя разопакова преносимия си компютър и написа думата „заподозрени“ с дебели букви. След това си спомни как някъде беше чела, че повечето престъпления се извършват от страст и че полицаите винаги подозират близките на жертвата, затова отдолу написа Джоана Белмонт и Бъфи Кийфи. След имената им добави „мотив — ревност“.

Помисли кой друг би могъл да го извърши и добави към списъка Дж. К. Бренън, Джек Уекслър и Брад Джефрис, защото това бяха тримата най-близки на баща й мъже и би трябвало да знаят какво става с неговия бизнес. После си спомни как някой й беше казал, че хора като баща й са си спечелили хиляди врагове на всеки приятел, който са намерили по пътя към върха, и сърцето й подскочи. Построяването на „Кийфи Тауър“ беше свързано със стачки, протести и спорове и всеки от стотиците работници, доставчици или снабдители би могъл да му има зъб.

Убиецът би могъл също така да е непознат; някой от присъстващите на партито, някой барман или може би външен, крадец или психопат. Би могъл да е кой ли не, отчаяно си помисли тя, и в това беше бедата. Тя не можеше да отиде в полицията и да заяви, че „просто е сигурна“, че баща й е бил убит. Полицаите щяха да изискват причини, мотиви, улики, а тя не разполагаше с нищо подобно. И не знаеше откъде да започне, за да ги намери.

Тя си намери работа като сервитьорка в рибния ресторант на Хариет в Нантъкет. „Двайсетачка на вечер плюс бакшишите“, каза й Хариет, „и имай предвид, че работата, е тежка.“

Наистина беше тежко, но поне не й оставяше време за собствените й тревоги. През деня беше заета с подреждането на къщата „Морска мъгла“, а работата й при Хариет й запълваше вечерите, но най-много я плашеха нощите, когато оставаше сама с мислите си. Дори насън ужасните спомени живееха в подсъзнанието й и тя се събуждаше разплакана, със сълзи в ушите и косата и с мокра възглавница. Освен това мразеше свободния си ден, когато беше сама и нямаше с какво да запълни дългите часове, които й предстояха.

Разхождаше се по пустия бряг, хвърляше камъчета във водата и обмисляше проблема си. Въздухът миришеше на сол и водорасли и се чуваше само шумоленето на бриза в тревата и плясъкът на вълните край брега, а тя се чувстваше по-самотна от всякога и й се искаше само да може да върне часовника назад и да заживее пак в миналото, където всичко отново да бъде наред.

Докато вървеше обратно към къщата, на небето надвиснаха дъждовни облаци. Тя дълго разглежда списъка със заподозрени на компютъра си, после го изключи с въздишка на разочарование и започна да се разхожда неспокойно из стаите, като гледаше към дъжда на двора и към празната съседска къща.

Самотата й беше примесена със скука, затова примъкна един стол към вратичката на тавана и я бутна. Вратичката не беше отваряна от години и беше заяла. Тя натисна по-силно. Вратичката се отвори със скърцане, тя се промъкна през отвора и се огледа разочаровано.

Беше се надявала, че таванът ще бъде пълен с боклуци и ще може да порови в тях. Не знаеше какво търси. Предположи, че й трябва просто някакво доказателство, че родителите й са идвали тук. Но до стената имаше само един шкаф и няколко кутии със стари кухненски прибори: нащърбени чаши и чинийки и стари гърнета и тигани.

На скосената страна на покрива имаше малко кръгло прозорче и тя погледна през дъждовната завеса към бялата къща. Неизвестно защо тази къща събуждаше любопитството й. Беше различна от обикновените жилища-кутийки в Нантъкет. Закритите с щори прозорци и тишината, която я обгръщаше, й придаваха екзотичен, почти мистериозен вид.

Изведнъж тя почувства тишината почти физически. Беше странно и плашещо усещане, сякаш времето беше спряло и бе изчезнал всеки звук. После се чу шумолене. Косъмчетата на тила й и кожата на ръцете й настръхнаха. Едва не припадна, когато в нишата, където се пресичаха два слънчеви лъча, нещо падна.

Вдигна го бързо. Беше стар плик от кафеникава хартия. В него имаше снопче писма, завързани с розова панделка. Хартията им беше станала чуплива от годините и краищата им бяха оръфани; мастилото беше избеляло, а детинският почерк бе почти нечетлив.

Адресът, написан на всяко писмо, беше Замъкът Арднаварна, Конемара, всички започваха: „Скъпа Лили“ и бяха подписани: „от любящата ти сестра Сиел.“

„Татко страшно се е променил…“ — пишеше Сиел. „Пламва от гняв всеки път, когато ме види. Мама казва, че става така, защото му напомням за тебе, макар че изобщо не си приличаме… Скъпата мама е много тъжна и се страхувам, че ще се погуби… Толкова съм самотна без теб, любимата ти кучка Фергал също тъжи, тя роди нови кученца, седем, и всичките са на черно-бели петна със сладки малки розови нослета. Колко ми се иска да можеше да ги видиш…“

Шенън прибра тъжните малки писъмца в плика, като се чудеше как са попаднали на тавана на „Морска мъгла“.

В чекмеджетата на шкафа нямаше нищо интересно, само стари парцали, но докато ги затваряше с трясък, тя забеляза някакъв голям квадратен предмет, напъхан отзад, сякаш някой се беше опитал да го скрие там. Изтегли чекмеджето и го извади внимателно. Оказа се картина с орнаментирана позлатена рамка, портрет на младо момиче. Беше красавица. Кожата му беше млечнобяла, устните — червени, а лъскавите му черни къдрици красиво се виеха върху голите му рамене. В извивката на брадичката му имаше нещо арогантно, а погледът на дълбоките му сини очи беше властен. А на шията си носеше изящната диамантена огърлица със сложни плетеници, която точно в този момент се намираше в собствената кутия за бижута на Шенън.

Шенън се взря смаяна в картината, когато прочете името на потъмнялата месингова пластинка, закрепена на рамката. „Лили Молино, 1883 г.“

— Това е същата Лили от писмата! — развълнувано възкликна тя. — От Арднаварна.

Тя внимателно свали портрета на долния етаж, почисти го от праха и го подпря на стената на кухнята. Коя точно беше Лили Молино, чудеше се тя. И какво правеше портретът й на тавана на Шенън? И защо тази Лили Молино носеше нейната огърлица?

Първото нещо, което направи на следващата сутрин, беше да отиде до пощата.

— Има ли някаква поща за мен? — попита тя с надежда, като подпря лактите си на гишето и се усмихна на сивокосата пощаджийка. Но писмата не бяха единствената причина за идването й; тя знаеше, че семейството на мисис Конрад от няколко поколения живее на острова, още от старите времена, когато тук са ловили китове, и почти всички жители на Нантъкет им бяха роднини. Ако изобщо някой беше чувал за Лили, това щеше да е мисис Конрад.

— Днес има две писма за тебе — каза мисис Конрад с широка усмивка. — И то от Ню Йорк.

— От Ню Йорк ли? — Шенън беше изненадана. Тя ги натъпка в джоба си с намерението да ги прочете по-късно.

— Мисис Конрад — започна тя, — чудех се дали знаете нещо за Лили Молино?

Мисис Конрад винаги повтаряше на хората, че никога не си пъха носа в чуждите работи; тя просто бе любопитна по природа. Беше такава от дете и затова знаеше с какво се занимават всички и какво е миналото им.

— Лили ли? — каза тя замислено. — Ами тя беше възлюблената на Нед Шеридан, поне така се говореше. Носеха се слухове, че си е построил къщата точно до „Морска мъгла“, за да бъде по-близо до нея. И че тя почти го е съсипала.

— Но коя е била тя?

— Тя беше чужденка. Дойде на острова като момиче и се сприятели със семейство Шеридан. Живя тук известно време сама в къщата си и после просто изчезна. Май никой не си спомня кой знае какво за нея, освен че е била много красива. За красотата й се носят легенди и който веднъж я е видял, не е могъл вече да я забрави. Споменът се предавал от поколение на поколение, докато се е превърнал в мечта. Или дух.

Тя се засмя, когато видя скептичния поглед на Шенън.

— Нантъкет винаги е бил свърталище на духове — игриво добави тя. — Сигурно някои от хората, които са живели тук, са го харесали толкова много, че не са искали да го напуснат.

Шенън потръпна при спомена за странната тишина на тавана. Тя нетърпеливо се надвеси напред, опряла брадичка на ръцете си, и се заслуша.

— Семейство Шеридан са живели на този остров почти век — каза мисис Конрад. — Бащата на Нед бил ловец на китове, но когато открили керосина, никой вече не търсел китова мас и той се захванал да снабдява със стоки корабите в „Стаймбоут Уорф“. Семейството винаги се било занимавало с мореплаване, те били и последователни методисти, така че сигурно за тях е било голям шок да чуят, че единственият им син, Нед, иска да стане актьор. Представи си как са се шашнали и колко са били притеснени. Нед завършил училище както си му е редът, но отказал да се захване с някоя уважавана професия, както искали те, избягал и станал артист. Както и да е, той се прославил. Сега биха го нарекли звезда. По онова време в театрите нямало климатични инсталации и през горещите летни дни всички артисти отивали на почивка на морето. В началото на века тук имало много известна актьорска колония и Нед Шеридан се върнал вкъщи и си построил онази странна къща, точно каквато бил видял, когато пътувал на Хавайските острови, с дневна и веранда на горния етаж, за да се наслаждава на гледката. Говори се, че винаги била пълна с приятели — други актьори с децата си, — и те често правели шоу на местните хора. Изглежда са били открити, дружелюбни хора, които се забавлявали, и всички ги харесвали. Но по-късно, когато били изобретени климатичните инсталации, театрите се затваряли през лятото и те престанали да идват. Мисля, че Нед от време на време водел децата си тук, но скоро и той спрял. Както и да е, скъпа, това е всичко, което мога да ти кажа. Дъщерите на Шеридан напуснали острова и никоя от тях не се е връщала в Нантъкет, така че не знам какво е станало с тях. Чувала съм само, че Лили Молино била истинската любов в живота му. — Тя се разсмя. — И може би това би трябвало да напишат на гроба му.

Шенън бавно се върна в къщата, потънала в мисли за Нед Шеридан. Тя се вгледа в бялата къща, като се опитваше да си я представи пълна е шумни, весели групички артисти, с деца, които тичат ту вътре, ту навън, а Нед гледа към съседската врата с копнеж и мечтае да е заедно с възлюблената си Лили Молино.

Тя импулсивно отиде до вратата и се опита да я отвори. За нейна изненада не беше заключена.

Докато се изкачваше по витата дървена стълба, Шенън си припомни забележката на мисис Конрад за духовете и с безпокойство погледна през рамо, но когато вдигна щорите, блестящата сутрешна слънчева светлина изпълни голямата дневна стая и се оказа, че изобщо не прилича на свърталище на духове. Тя се огледа любопитно. Имаше няколко стари стола, маса с един счупен крак и износено ориенталско килимче. На стените още висяха няколко стари театрални афиша с потъмнели месингови рамки, които съобщаваха, че Нед Шеридан ще играе ролята на Хамлет, на граф Монте Кристо, и че „семейство Шеридан“ изпълнява ролите на Ромео и Жулиета. В ъгъла, зад една счупена масичка, имаше сандък, закрит със старо килимче. Беше пълен със стари театрални костюми, а между тях тя намери скрит албум със снимки.

Изтръска лекьосаната корица от винено кадифе и прелисти празните страници, докато не попадна на една-единствена снимка. Досети се, че това сигурно е Нед. Беше висок и строен. Гъстата му руса коса се спускаше на копринени вълни над очите с непукистки израз. Тя си помисли, че Нед Шеридан е много хубав мъж, който всеки би нарекъл красавец, и че двамата с Лили сигурно са били страхотна двойка.

„Любовници“, дойде й наум. Нали мисис Конрад го беше казала? Тя сложи албума под мишница, слезе по стълбите и отиде в собствената си къща.

Почти беше забравила двете писма в джоба си и сега ги извади, за да ги прочете. Първото беше от банката й. Уведомяваха я, че в сметката й са останали три хиляди двадесет и пет долара и че разполага с кредит до петдесет хиляди долара, гарантиран от мистър Дж. К. Бренън. Второто писмо беше от самия Дж. К. Бренън.

„Знам, че ще се разтревожиш, когато получиш писмото от банката, но искам просто да се чувстваш сигурна, че ако ти потрябват пари, те те очакват. Естествено, ако не ти трябват, аз ще ти ръкопляскам пръв. Но точно сега преживяваш твърде големи промени, за да се притесняваш как да си платиш наема и откъде да вземеш пари за храна. Повярвай ми, и аз съм изпадал в същото положение. Използвай парите, когато и за каквото са ти необходими. Това е най-малкото, което мога да направя за теб, и то е твърде недостатъчна отплата за всичко, което баща ти направи за мен.“

Тя веднага му се обади.

— Не знам как да ти се отблагодаря за парите — каза тя просто. — Обаче няма да ги взема. Намерих си работа; изкарвам достатъчно, за да преживея.

Искаше да му покаже, че не е просто разглезено малко богато момиче. Искаше той да разбере, че е дъщеря на баща си.

— Те ще ти потрябват, ако закъсаш — каза той. Последва неловко мълчание, после той продължи: — Е? С какво се занимаваш в Нантъкет?

— Сервитьорка съм. — Тя се разсмя при мисълта за ресторантчето на Хариет. — И много ме бива.

— Чудесно — каза той с изненада. — Обади ми се, когато имаш нужда от компания.

— Ще се обадя — обеща тя. — И пак ти благодаря, Джей Кей. Ти си единственият човек, който си говори с мен. Единственият, който наистина ми помага.

— Дори Бъфи ли не се обажда? — попита той.

— Дори Бъфи.

— Аха — произнесе той мрачно. — Е, няма защо да ми благодариш. Ще бъда тук, ако ти потрябвам, Шенън. Сега се погрижи за себе си.

 

 

Тази вечер в рибния ресторант на Хариет имаше много работа, но Шенън не забеляза почти нищо, защото умът й беше зает с Нед и Лили и със загадката защо диамантената огърлица на Лили Молино сега е нейна собственост. Как беше попаднала у Боб Кийфи? И защо той й бе казал, че това е „семейна скъпоценност“?

Отговорът й хрумна същата нощ в леглото. Едно от малкото неща, които баща й беше казвал за себе си, бе, че родът О’Кийфи произхожда от Конемара. А Лили Молино също беше от Конемара.

Тя се изправи в леглото и светна лампата, после се взря в снимката на Нед Шеридан, подпряна на нея, в малкия пакет с писма от Сиел, в портрета и в диамантената огърлица. Между О’Кийфи и Молино имаше връзка, тя просто бе сигурна.

Не се колеба повече. На следващата сутрин затвори „Морска мъгла“, предупреди Хариет, че напуска, взе ферибота обратно към континента и хвана първия самолет за Ирландия.

 

 

— Това ме доведе тук — останала без дъх, завърши разказа си Шенън. — За да науча нещо за Лили, за О’Кийфи и за моето семейство. Помислих си, че това би могло да ми помогне да открия истината за баща си.

— Може и да ти помогне, а може и да не ти свърши работа — казах аз, — но това, което мога да ти разкажа, е историята на Лили.

— Мисля, че неприятностите винаги започват, когато се появи някоя жена — каза уверено Бриджид. — Винаги казвам: Cherchez la femme.

Аз я погледнах удивена.

— Не знаех, че говориш френски, Бриджид.

— Е, с годините понаучих това-онова — отговори тя сухо. — Хайде, кажи ни още нещо за Джоана — подкани тя Шенън.

— Знам, че баща ми наистина я обичаше, и мисля, че и Джоана също го е обичала. Иначе защо щеше да си мълчи толкова години? В края на краищата, ако е искала само парите му, щеше да живее в разкош, да се кичи с бижута и да се старае да разкаже на всички. — Тя тихо добави: — Знаете ли, докато бях в Нантъкет, много мислих за Джоана. Мислих си за това, че е останала съвсем сама, също като мен, и не можех да не изпитам съжаление към нея. Тя не можеше да се появи на погребението и винаги се е държала много дискретно; името й никога не се е появявало в пресата. Не е имала с кого да си говори за него, не е имало кой да я утеши и си представям какво й е било. Както и да е, аз й написах една бележка, нещо като обръщение от едно наранено сърце до друго. — Тя сви рамене. — Помислих си, че това е най-малкото, което бих могла да направя за баща си.

— Ами жестоката ти мащеха? — бързо попита Бриджид.

Шенън се усмихна.

— Бъфи не беше жестока. Тя бе просто егоистична и… не особено любезна.

— Ммм — замислено произнесох аз, — май че си спомням как чух същите тези думи за Лили.

— Както и да е, убийството просто не е в стила на Бъфи. Ако беше поискала, можеше да получи блестящ развод с медали за храброст, проявена при изпълнението на тежки социални задължения. Можеше да получи награда за дълга служба и огромна издръжка накрая.

— Разкажи ни за съдружниците му — казах аз, докато Бриджид наливаше още чай.

Шенън се замисли за момент.

— Знам, че Джек Уекслър беше сърдит, защото татко нае един известен архитект да проектира сградата, за която мечтаеше, вместо него. Веднъж татко ми каза, че Джек си мечтае да заеме мястото му. Но това не прави човек престъпник, нали? А Брад Джефрис го познавам от малка. Не мога да си представя, че той е убиец. Но може тайно да е завиждал на баща ми за добрата репутация. Може да се е уморил от това, че в „Кийфи Холдингс“ никой не му е обръщал внимание? Или може би е изпитвал алчност?

— Ами Джей Кей? — попитах любопитно аз.

Тя въздъхна тежко.

— Кой знае какво се крие зад образа му на „дясна ръка на шефа“. Но татко знаеше, че Джей Кей е амбициозен, и затова го харесваше. А и аз му повярвах, когато ми каза, че ако по някакъв начин е могъл да предотврати трагедията, е щял да го направи. Освен това — добави тя, според мен малко гузно, — той се отнесе към мен като приятел. Джей Кей беше единственият, който наистина ми помогна. Бъфи просто си отиде, а предложенията на Брад и Джек бяха само празни приказки. — Тя сви рамене и се опита да ги оневини: — В края на краищата всичко се провали, те изгубиха работата, а вероятно и парите си. Но както и да е — заключи тя тихичко, като ни изгледа отчаяно с големите си сиви очи, — това е всичко.

Мама все повтаряше, че никой не може да ми затвори устата, но разказът на Шенън ме бе накарал да замълча, и като никога я бях изслушала почти без да продумам. Всичко това звучеше налудничаво: убийството, милионите и приказките за духове. Тогава се сетих, че другият ми гост беше заминал за Гелуей, и се усмихнах. Може би мечтите означаваха повече, отколкото си мислех. И аз я поканих да остане вкъщи от съчувствие и от интерес.

— Арднаварна винаги е била хубаво място за хора в беда — казах й аз, — а виждам, че твоят случай е такъв. Тук нищо няма да наруши спокойствието ти. Освен може би… — тя ме погледна нетърпеливо, но аз само се усмихнах. Запазих съвпадението, своята тайна, изненадата за по-късно. — Хайде сега да видим коя стая ще ти хареса — бързо казах аз. — Боже, кога е станало шест и половина? Вечерята е в осем, скъпа. И, разбира се, ние винаги се преобличаме за вечеря.

Заведох Шенън в стаята й, онази над входната веранда, която принадлежеше на мама, и тя като че ли остана очарована, особено от голямата баня с огромна вана с крака във вид на лапи точно по средата и с викториански месингов душ. Знам, че с годините хавлиите са се протрили и може да имат по някоя и друга дупка, но това няма значение. Те миришат приятно на свеж солен вятър и на лавандулата, която държим в шкафа с бельото. Предупредих я, че водата в банята може да е кафеникава на цвят, но тя винаги тече такава след дъжд заради торфа, и после я оставих, за да се потопи във ваната.

Върнах се по коридора на първия етаж в собствената си стая, която се намира в югоизточния край на къщата. Леглото ми се държи на четири орнаментирани викториански месингови подпори, а матракът е изработен ръчно от Хийлс преди четиридесет години и още е здрав като в деня, когато го купихме. Чаршафите са от ирландски лен; както всичко в къщата, и те са протрити, разбира се, но няма нищо по-добро за кожата от лена, що се отнася до спалното бельо. Килимчето е същото, което винаги си е било тук. То е китайско, с избелели синкаво-зелени свитъци, оградено с лотосови цветчета. Имам и чудесна голяма квадратна тоалетка, на която са натрупани обикновените сребърни и кристални дреболийки: кутийки за пръстени, подложки за карфици, вазички и свещници, снимки и стари писма, четки и огледалца. А на гравираната поставка над камината стои колекция от петнисти порцеланови кученца, които са ми подарявали преди години роднините и приятелите, знаейки колко обичам далматинци.

Пред камината има едно удобно кресло от брезент с щампи на цветя и с малко столче за краката, с бродерия, изработена от баба ми, лейди Нора, която явно е отделяла безкрайни часове за тези неща и е напълнила стаите ни с възглавнички, калъфки за столове и шнурове за звънци. Господи, тази жена сигурно никога не е седяла без работа. Големият прозорец е с изглед към гърба на къщата, хълмовете и онова невероятно кътче от морето. Това е първото нещо, което поглеждам всяка сутрин, когато отворя очи. А завесите са от синкаво-розова басма с щампи на цветя, които пасват на креслото и са стари колкото матрака, но по-млади от мен.

Край едната стена има два солидни шкафа, а в съседната гардеробна още няколко. Всичките са претъпкани със съкровища, които съм събирала цял живот. О, аз обичам дрехите дори сега, макар че вече се вдетинявам.

Обичам и стаята. Помня, че когато бях дете, мечтаех да се разболея — не сериозно, исках само мъничко неразположение, но достатъчно, за да не ставам от леглото и да ме глезят с всички онези неща, които обичах най-много, „за да ми дойде апетитът“. Лежах облегната на един куп възглавници и гледах през прозореца към морето с чувството за приятна отпуснатост и мързел, докато не дойдеше някой, мама, татко или приятелите ми. Те се показваха на вратата и казваха: „Ей, мъниче, какво смяташ да правиш?“ И малкото ми тихо убежище се изпълваше със смях, шепот, прегръдки и целувки, защото изглежда те изобщо не се притесняваха, че болестта ми може да ги прихване.

Знаете ли, в едно отношение нямах късмет — и не си мислете, че никога не съм съжалявала — нямах никакви деца. Бог не чу молбите ми, защото аз наистина исках деца: исках да родя дете от първата си любов Арчи, но нямах този шанс; исках дете от съпруга си, но така и не ми провървя; после исках деца от мъжа, когото обичах и за когото едва не се омъжих, но не ми било писано. Много пъти съм си представяла колко различен би бил животът ми, ако Арднаварна, както всички ирландски къщи, беше пълна с моите деца и внуци. Не ме разбирайте погрешно, аз не съм самотна. А, не, никога не съм изпитвала самота. Просто понякога си мечтая за това, особено в дългите тъмни зимни вечери. И затова онази нощ толкова се зарадвах.

Защото, разбирате ли, аз имах и друг гост. „Съвпадението“. Той беше заминал за Гелуей, но щеше да се върне навреме за вечеря и тази вечер щях да се чувствам сякаш седя на масата с внуците си. Знаех, че ще е най-добре да се изкъпя набързо и после да проверя какво прави Бриджид в кухнята. Две момичета от селото бяха дошли да й помогнат, но все пак тя е възрастна жена, макар че не си го признава, и исках да се уверя, че всичко е наред.

Реших да облека розовата шифонена рокля с малката наметка на раменете. Едно време този цвят се наричаше „крещящо розово“ и това е една от любимите ми дрехи. Сложих си диамантената шнола с форма на стрела, която ми беше подарил Арчи, и диамантени обици на клипс; накитите са малко старомодни и може би малко прашни, но са „солидни“. Тъй като гърдите ми са доста плоски, няма смисъл да се показвам с деколте, така че си закопчах отпред малката наметка с любимата емайлирана брошка с форма на лисица, която си бях купила преди години на един панаир. Обух копринени чорапи, разбира се — те са най-голямата ми екстравагантност — и сребърните сандали на висок ток. После се напръсках с „Льор Бльо“ на Гуерлен. Реших, че това е достатъчно.

Когато слязох отново долу, проверих какво прави Бриджид в кухнята, после обиколих етажа, палейки свещите и лампите и потупвайки възглавничките като нервна домакиня, която за първи път кани гости, защото бях като на тръни как ще мине малката ми изненада. Ако всичко станеше както предполагах, добре щяхме да се позабавляваме. Или, както се казва, „мистерията става още по-голяма“.

Високите прозорци бяха широко отворени, за да влиза нощният въздух, и аз чух бученето на пристигащата кола, а после забързаните стъпки на човек, който прескачаше стъпалата през едно. Усмихнах се на спомените, които събуди в паметта ми скърцането на второто стъпало от горе на долу. Заех се с бутилките на шкафа и смесвах различни напитки в шейкъра от 1920 година, когато часовникът в хола удари осем, след което изсвири някаква звънлива мелодийка. Няколко минути по-късно чух стъпките на Шенън по стълбите и тя влезе, последвана от аромата на „Шанел №5“.

Огледах я критично, както бих направила с внучката си, с наведена настрани глава и присвити очи. Тя беше облечена с тясна рокля от черно жарсе с дълбоко остро деколте и дълги прилепнали ръкави, а на стройната й талия беше закопчан плетен колан. Осветена отзад, червената й коса приличаше на ореол, нямаше почти никакъв грим и не носеше никакви бижута.

— Е — казах с одобрение, — направо си страхотна. Не си достатъчно накичена за моя вкус, момичето ми, но си достатъчно млада и достатъчно красива, за да минеш без допълнения. Аз съм като майка си, цял живот трябваше да се мацотя, за да ме забележат.

Видях, че зяпа роклята и сребърните ми токчета, които правят глезените ми тънки като на кобилка, розовото червило в тон с роклята, диамантите и току-що навитите ми къдрици, затова се завъртях като момиченце и казах с широка усмивка:

— Шиапарели. 1932. Не е лоша, нали?

— Чудесна е — в гласа й прозвуча страхопочитание.

— По онова време трябва да съм била на твоята възраст. О, и посещавах всички скъпи места в Лондон и Париж. Обожавах Париж. И дрехите. Особено шапките. Скъпо момиче, дори сега ме е срам да ти кажа колко пари съм пръснала за онези евтини шапки от мрежа и пера, които носехме през трийсетте. Но те променяха вида като с вълшебна пръчица. Още ги пазя горе. Подсети ме да ти ги покажа по-късно.

Бриджид промърмори нещо под нос, докато минаваше покрай мен с поднос с хапки.

— Какво казваш, Бриджид? — подвикнах аз.

— Няма що, голяма файда имаше от ония шапки — презрително отговори тя. — Трябваше да си пестиш парите.

Е, пестенето на пари никога не е било силната ми страна и тя го знаеше. Казах припряно на Шенън:

— Хайде, момичето ми, защо не ни помогнеш. Старите ми ръце още могат да се справят с буен кон, но артритът е странна болест и ми се струва, че са прекалено схванати, за да правят вече добри коктейли.

Тя послушно разклати коктейлите и видях, че забеляза трите чаши — и трите различни, защото вече не ми останаха сервизи — подредени на потъмнелия сребърен поднос.

— Очаквам още един гост — казах аз, точно кога то стълбата изскърца. Чухме стъпките му в хола, вратата на дневната се отвори широко и той влезе.

Шенън се вторачи в него. Шейкърът за коктейли се изплъзна от ръцете й и падна върху сребърния поднос, като изпочупи чашите.

Младежът, който стоеше на вратата, също се втренчи в нея. Той беше висок, хубав млад мъж с копринена руса коса.

— Шенън, скъпа — казах аз, като игнорирах счупените чаши с аристократична небрежност, — бих искала да ти представя правнука на Нед Шеридан, Едуард Шеридан. Еди, това е Шенън Кийфи.

Присвих очи, докато ги гледах как си стиснаха ръцете и враждебно започнаха да се измерват от горе до долу. Той явно знаеше коя е тя от отвратителните съобщения в пресата, а тя имаше чувството, че се здрависва с дух, защото той страшно приличаше на своя прародител.

— От плът и кръв е — казах с усмивка, защото обичам шегите. Той ме погледна объркано, но аз не му обясних какво става и Шенън ми хвърли обвинителен поглед.

Опитах се да си придам сериозен вид, но не ме бива особено да се преструвам. Не издържах и се разсмях.

— Не е ли странно, че трябваше да се срещнете тук? И то по една и съща причина? И двамата искате да научите нещо повече за Лили. — Налях кехлибареножълтите коктейли в бързо подменените чаши и вдигнах своята.

— Slainte^[1] — казах с усмивка.

— Slainte — отговориха те и внимателно отпиха. Шенън се закашля, когато питието стигна до гърлото й и аз бързо си признах: — Капнах само мъничко ирландско уиски, скъпо момиче, за да ни раздразни стомасите.

Еди Шеридан се разсмя и аз забелязах, че с всяка изминала минута Шенън започва да го възприема все повече като човешко същество, а не като дух.

— Още един тост — извиках аз, като се забавлявах страхотно. — Пия за Лили Молино, която ни събра всички тук.

После с широк размах ги поканих към вратата.

— Невярната Бриджид от сутринта не е спряла да се труди като пчеличка в кухнята, така че най-добре да започваме вечерята, преди да се е нацупила. И ви обещавам, че храната ще бъде чудесна, защото макар и да си има кусури, тя е великолепна готвачка.

Седнах начело на чудесната маса от периода на Регентството, която е принадлежала още на прабаба ми, когато е живяла тук, а къщата й останала в наследство след смъртта на съпруга й. Това е станало много преди пожара в Голямата къща и сега си мислех какъв луд късмет извадих на стари години с тези двама очарователни гости. Докато звънях със сребърното звънче, за да извикам Бриджид, им казах хитро:

— Може никога да не ви пусна, вас двамата, да си отидете. Ще ви разказвам истории за Лили като Шехеразада, малко по малко, и вие ще бъдете осъдени да останете завинаги в Арднаварна.

— Не мога да си представя по-мила присъда — каза импулсивно Шенън.

Тя беше права, разбира се, защото на света няма друго място като Арднаварна. Огледах стаята за вечеря. Светлината на свещите смекчаваше овехтялата обстановка, а горящият торф трепкаше в огнището, макар че високите прозорци все още бяха отворени и тихият нощен въздух проникваше вътре. Казах молитвата си.

Бриджид влезе с натоварен поднос. Тя беше облечена с модната си „служебна“ униформа: тъмна рокля с малка бяла силонова престилка, подходяща за хора, наполовина по-дребни от нея. Върху черния си чорапогащник беше обула къси бели чорапи, а на мъничките си крака — ботуши на висок ток. Тя изгледа отвисоко Еди, когато той скочи да й помогне.

— Досега никога не съм карала някой да ми носи подноса, камо ли младок кат’ тебе — каза тя, като тръсна подноса на масата за сервиране и изтича обратно в кухнята. Аз въздъхнах. Сигурно сте забелязали, че Бриджид обича да тръсва съдовете на масите.

Чух как Еди попита Шенън защо се интересува от Лили и тя му отговори, че според нея може би съществува някакво родство между Лили и семейството на баща й.

— Семейство О’Кийфи.

— Еди смята, че той може би също е роднина на Лили — казах аз. — По бащина линия. — Усмихнах им се широко. Обичам да си правя шеги и се готвех да хвърля втората си бомба за вечерта. — Е, няма ли да ни бъде интересно? Да видим кой от вас двамата е наследник на Лили?

Учудените им погледи се насочиха към мен.

— Наследник на Лили ли? — казаха те в хор.

— Ами да. Господи, не ви ли казах? Когато накрая си отиде, Лили остави един куп пари след себе си. Тя не ги завеща нито на майка ми, нито на мен. Разбирате ли, по онова време ние имахме достатъчно. Тя ги остави на своя „единствен и законен наследник“.

— И кой е бил той? — попита Едуард.

— Ами точно в това беше мистерията. Така и не стана ясно кой е „единственият и законен наследник“ на Лили. И дали изобщо е имало такъв. Разбирате ли, всъщност никой не знаеше каквото и да било за Лили. Тя изхвърляше хората от живота си както другите изхвърлят старите си дрехи. Но ето че пак избързвам. Ако искам да бъда като Шехеразада, най-добре да започна отначало. Обаче това ще стане след вечеря. — Усмихнах се лукаво на неспокойните млади лица, обърнати към мен. — Хайде сега, милички, добър апетит — казах със съзнанието, че ги държа в ръцете си.

След вечеря се настанихме пред камината в дневната. Аз седнах на канапето с кучетата от двете ми страни и погледнах двамата младежи, които се взираха нетърпеливо в мен. Отдавна не ми бяха обръщали такова внимание и сега страшно се забавлявах. Знаех, че не е честно от моя страна да ги държа в напрежение, но истината беше, че компанията на младежите страшно ми харесваше. Те събуждаха в мен спомени за собствената ми младост и за майка ми, която беше седяла на същото канапе и също ми беше разказвала историята, която смятах да им кажа сега.

Двете с мама бяхме много близки, по-скоро като сестри, отколкото като майка и дъщеря. О, колко я обичах и колко скърбях, когато почина. Веднага след погребението избягах в Париж и повече от година нямах сили да се върна. Мисълта, че я няма в Арднаварна, беше непоносима. Но накрая, когато отново се върнах вкъщи, имах чувството, че тя още е тук. Всеки път, когато се разхождах в градината, виждах сътворената от нея красота. Посадените от нея плодове и зеленчуци все още ми служеха за храна, а любимият й жребец ме чакаше нетърпеливо в конюшнята, за да го яздя отново.

Но без нея животът вече не беше същият. Дори сега, толкова години по-късно, тя ми липсва.

Въздъхнах, изритах сребърните си сандали, подвих крака под себе си и започнах.