Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
The Legacy of Secrets, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 27 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Разпознаване и корекция
egesihora (2014)

Издание:

Елизабет Адлър. Наследство от тайни. Книга 1

Английска. Първо издание

ИК „Прозорец“, София, 1994

Редактор: Малина Томова

Коректор: Калина Павлова

 

 

Издание:

Елизабет Адлър. Наследство от тайни. Книга 2

Английска. Първо издание

ИК „Прозорец“, София, 1994

Редактор: Малина Томова

Коректор: Калина Павлова

История

  1. — Добавяне

Глава 53

Аз се влачех из къщата като загубено куче след като заминаха. Дори тези същества бяха нещастни, следвайки ме, с увиснали уши и влачещи се опашки, докато бродехме из къщата, ограничавани от неспирния дъжд и носталгията.

— Колко години са минали — запитах се аз, гледайки градината, — откакто за последен път съм пътувала? Десет? Петнайсет може би? Исусе! — извиках аз триумфално, цитирайки прочутата Лили, когато стигнах до решението на моята меланхолия, ако не и на убийството.

Бързо се изкачих горе, взех сапфирите си от най-горното чекмедже, спомняйки си Еди да казва, че ако реша да ги продам, ще ми осигурят достатъчно, за да прекарам остатъка от живота си в удобство, и се изсмях високо.

— По дяволите удобството — извиках аз. — Аз съм за приключението.

Все още кикотейки се, доволна от себе си, аз се спуснах долу, отново в старата си добра форма.

— Бриджид — извиках аз властно, така че да не може да противоречи. — Приготви чантите ни. Летим за Ню Йорк. И то с Конкорд.

Чувствах се като тригодишен жребец на стартовата линия, когато самолетът излетя седмица по-късно, макар че трябва да призная, че на летището сигурно им е прилошало като са видели багажа ми. Предполагам, че корабни сандъци вече не се срещат често, особено при пътуване по въздух. Плюс моите стари куфари и чанти и парижки кутии за шапки. Теорията ми беше, че в днешно време хората не вземат много багаж, така че ще има достатъчно място за моите неща. Освен това съм открила, че едно от малкото предимства на старата възраст е, че никой не ти казва „не“. И трябва да кажа, че Бритиш Еъруейс добре се погрижиха за нас.

Бриджид беше с най-хубавите си малки черни боти (аз забравих ботушите Уелингтън, макар че не бих се учудила тя да ги е скътала някъде из багажа). Носеше шапка с пера, която засрамваше моята, но моряшкото ми костюмче, Шанел 1964, със златните копчета и бялата кърпа изглеждаше толкова съвременно, колкото всичко в магазините сега, и моите бели ръкавици, мокасини и перли бяха точно каквото трябваше да носи една дама. О, изглеждахме страхотно, аз и Бриджид на път за нашето приключение. Тя се прекръсти, затваряйки очи и ми стисна ръката, когато излитахме, и аз се усмихнах, обхваната от вълнение. Ние се насочихме към неизвестното в търсене на убиеца на Боб Кийфи.

Винаги съм харесвала Ню Йорк. Той е пищен, а вие знаете, че аз си падам по това, освен това обожавам хубавите хотели. Отидохме до Риц Карлтън с лимузина с черни стъкла. Аз наклоних шапката си, наместих червените си къдрици, дадох щедър бакшиш на портиера, а той извика пиколото да се оправя с багажа ни. И тогава, усетила се в стихията си, влязох във фоайето като кралица. Мениджърът забърза към нас. За миг той огледа купищата стари кожени куфари и чанти, отрупани с етикети от минали времена, хотели и влакове: Рафълс и Уайт Стар Лейн, Кънард и Кларидж, Киприани и Ориент експрес, Пера Пелис, Истанбул, Каскад в Египет и Блу Грейн, и Негреско.

— Удоволствие е, че отседнахте при нас, мадам Молино — каза той, разпознал класата.

Той ни настани в най-хубавия апартамент, който скоро беше изпълнен с букети и бонбони, и бутилки шампанско. Дадох на камериерката ботушите да бъдат лъснати, и закачих ловното ми яке. Казах на сладката малка камериерка, изпратена да ми помага, детайлите на всяка дреха и тя ги нареди в гардероба — къде е купена, датата и къде е носена. Знам, че съм бърборица, но отдолу целият ми ум кипи от идеи.

Бриджид изглеждаше уморена. Тя не беше свикнала с пътуванията като мен и аз я сложих в леглото. Поръчах силен черен чай, какъвто тя го харесва, и тост с канела.

— Мой ред е да те глезя — казах й аз твърдо.

Тя въздъхна, щастливо разполагайки се на голямото легло, сменяше каналите на телевизора сякаш цял живот го беше правила. Аз потупах ръката й, бързо я целунах по бузата и й казах, че няма нужда да става от леглото през цялото време, ако така иска. След това я оставих и отидох в хола, за да обмисля нещата.

Изритах обувките си и седнах на елегантното канапе, хапвайки си бисквита, докато сортирах наследството на Лили от беди и жертви.

Някъде в този списък беше отговорът на загадката. Но откъде да започна?

Взех телефона и позвъних на Шенън в Нантъкет.

— Ало — отговори тя, учудена, че някой й се обажда.

— Моди е — извиках аз, защото никога не успях да повярвам, че могат да те чуват на толкова мили, ако не викаш. — Аз съм в Ню Йорк. Току-що се настаних.

— Къде? — попита тя изумено.

Аз се изсмях.

— В Риц Карлтън, глупаче. Бриджид и аз дойдохме да ти помогнем да решиш загадката, и мисля, че имам идея откъде да започнем да търсим. Ами ти? Откри ли някакви улики?

— Де да беше така — отговори тя тъжно.

— Добре, аз минах през списъка с жертвите на Лили, и реших, че ако убиецът е свързан с миналото, както ние вярваме че е, тогава трябва да намерим потомците на тези жертви. Списъкът ми е готов, затова защо ти и Еди не дойдете в Ню Йорк и да започваме.

Те пристигнаха на следващата сутрин и сърцето ми се развълнува, като видях бодрите им лица. Те сякаш огряха стаята, когато влязоха, толкова млади и красиви, толкова уверени и в същото време несигурни, както само младите и влюбените могат да бъдат.

Аз ги посрещнах и казах бързо:

— Добре е, че аз и Бриджид сме тук, за да ви помогнем, след като сами явно не сте постигнали много. А сега, да се захващаме за работа.

— Първо, мисля, че трябва да разберем какво е станало с Даниел и Фин О’Кийфи.

Не беше трудно за Еди да открие, че брокерската къща „Джеймс и Къмпани“ все още е активна и че Майкъл О’Кийфи Джеймс беше председател. Скоро научихме и че прочутата верига магазини Дан е същата, започната като „При Даниел“, основана в Бостън в началото на века. И че човекът, който я ръководи, е популярният сенатор Джим О’Кийфи.

Аз се обадих на Майкъл Джеймс, казах му коя съм и че идвам от Ирландия, и че семействата ни са били близки в „доброто старо време“.

— Сигурно е било така — отговори той със смях и ни покани веднага да се срещнем.

Шенън и аз се приготвихме, напудрихме носове и сресахме къдриците си. Тя беше с дънки и червено яке, а аз бях със зелен костюм Сен Лоран от 1975 и шапка със сребърно перо. Изведнъж се видях подтичваща като Бриджид с моите високи токове, за да не изоставам от дългокраката Шенън.

Офисите на „Джеймс и Къмпани“ бяха дори по-величествени, отколкото когато Фин О’Кийфи беше започнал да работи там. Първоначалната сграда отдавна беше съборена и на нейно място имаше модерен небостъргач, макар че не беше от тези на Боб О’Кийфи. Майкъл Джеймс излезе от офиса си, за да ни посрещне. Той беше висок, сивокос човек, по-възрастен отколкото очаквах, на около шейсет. Имаше кафяви очи и изобщо не приличаше на Фин, освен може би по широката усмивка и чара си.

— Чувствам се сякаш вече ви познавам — възкликна той, поемайки костеливата ми ръка в своите и ми се усмихна. — Или поне познавам повечето от Молино от историите, които баща ми ми е разказвал. — Очите му блеснаха и той добави. — Баща ми беше Фин О’Кийфи, знаете.

— Не знаех — казах аз изненадана и чух Шенън да въздъхва. — Да ви представя Шенън Кийфи — добавих аз. — Тя ви е нещо като роднина.

Обясних, че тя е правнучка на Фин и Лили. Той завъртя глава и се засмя.

— Нямат ли край изненадите на стария? Съжалявам — извини се той бързо на Шенън. — Не исках да бъда груб, но старият Фин беше известен с похожденията си и беше пълен с чар и красноречие, както повечето ирландци, чак до края. — Той спря и добави сериозно: — Но чакайте, не сте ли вие дъщерята на Боб Кийфи?

— Да — каза тя и вдигна гордо брадичката си.

— Наистина съжалявам — каза той, като пое ръката й и я потупа леко. — Той беше добър човек и никой от нас тук в „Джеймс и Къмпани“ не може да повярва на това, което стана. Боб Кийфи беше толкова мошеник, колкото английската кралица. Скандално е как медиите са се нахвърлили върху него като лешояди.

— Благодаря ви — каза Шенън с лека усмивка, защото симпатията е нещо което събужда сълзите й.

— Всъщност баща ми е причината, за да сме тук. — Тя ме погледна умолително и аз продължих набързо, казвайки на Майкъл Джеймс, че ние вярваме, че Боб е бил убит, и няма да спрем, докато не разберем кой го е направил.

— Няма да обяснявам защо, тъй като това е дълга история — казах аз, — но вярваме, че убиецът е свързан с миналото по някакъв начин, и с Лили Молино.

— А, прочутата Лили — каза той замислено.

— По-скоро печално прочутата — добавих аз бързо.

Майкъл кимна:

— Предполагам че може би сте прави. Баща ми ми разказа цялата история когато бях на осемнайсет. Току-що бях завършил гимназия и се готвех за Йейл. Той се бе оттеглил и живееше в къщата на площад Луисбърг, където някога беше работил като коняр. Той ме извика в кабинета си и ми каза:

„Майкъл, има много неща за мен, които не знаеш, и може би някои неща никога няма да ти кажа, но искам да знаеш откъде произхождам. Искам да ти разкажа за корените ни в Ирландия. И за жената, която обичах повече от всяка друга. И как глупавата гордост може да причини повече вреда от куршум на човек. Всъщност, имаше моменти, след като я бях изгубил, когато бих предпочел куршума“.

— Това беше през 1951 мисля, и той трябва да е бил на осемдесет, все още изправен и хубав, със сребърна коса и онези хубави сиви очи, които ми се иска да бях наследил. Но аз съм като майка ми, Маделир Уитиър Джеймс. Мама беше висока, светлокоса и симпатична. И винаги се смееше. След като чух за Лили, реших, че татко я е харесал за това.

— Мама беше много по-млада от него. Той се запознал с нея на един пикник за Четвърти юли в приятелска къща в Саутхемптън. Тогава е бил на шейсет и пет, макар че ми каза гордо, че изглеждал на петдесет. Беше хубав и богат, и би могъл да има много жени, но ми каза, че щом я видял веднага решил, че ще е тя.

— Мама почина, когато бях на четиринайсет и татко беше като загубено куче. Продължи да ходи на работа, но умът му беше на друго място. Аз бях далеч, в подготвително училище, и той беше самотен. Често идваше, за да ме изкара за обед или за футболен мач. Предполагам, че постепенно е преодолял шока и загубата, но казваше, че ще му липсва до края на живота му. „Тя беше любимата ми компаньонка — казваше ми той. — Никога не съм пожелавал друга жена, докато майка ти беше жива.“

Както и да е, в деня, когато ме извика в кабинета си, той ми каза за първи път къде е бил роден, за Конемара. „Знам, че не съм споделял това преди, каза той, но това не е защото се срамувам. Просто всичко така се усложни. Но сега съм стар човек и по-добре да го чуеш от мен, за да не получаваш изненади в бъдеще. И за да не може никой да обвини стария ти татко, че е крил нещо от теб“.

— И тогава той ми разказа историята, за него, Лили и Лиам. Цялата. И за брат си Даниел, за когото не бях чувал дотогава.

„Ние братята О’Кийфи се оправихме добре в тази нова страна — каза ми той гордо. — Само че по пътя някак си се загубихме“. — Той ме погледна пронизващо и каза: „Сега вече знаеш всичко за отдавна загубените си роднини и полубрата си, който изчезна. Едва ли ще се появят някога, но ако това стане, сега ти знаеш истината“.

— Попитах го дали някога се е опитал да намери Лиам и той призна виновно, че се опитал, но било твърде късно. Лиам бил изчезнал и той никога не го видял отново.

Майкъл ме погледна и каза замислено:

— Лили трябва да е била голяма жена.

— Беше — съгласих се аз. — Но сега знаете, че Боб Кийфи е бил син на Лиам и това прави Шенън ваша племенница. Ето, виждаш ли — казах аз триумфално на Шенън, — вече не си сама на света.

Майкъл Джеймс се засмя:

— Можеш да разчиташ на мен за всичко — каза й той мило. — И искам да дойдеш и да се запознаеш със семейството ми, когато си свободна. При нас в Саг Харбър е много обикновено и весело, и винаги ще се намерят едно-две допълнителни легла.

— Сега, след като ви елиминирахме от списъка на заподозрените в убийство, трябва да тръгваме към следващия — казах аз и той ме погледна изумено.

— Заподозрян в убийство? — повтори той. — Мислили сте, че може би аз съм убил Боб Кийфи?

— Това беше просто идея — казах небрежно аз. — Но сега, след като ви видяхме, сме убедени, че не сте го извършили.

— И как разбрахте? — попита той любопитно.

— Предчувствие — казах аз, — или женска интуиция. Сигурна съм.

Сбогувахме се и обещахме да се обадим скоро, и тръгнахме към следващия заподозрян, сенатора Джим О’Кийфи.