Елизабет Адлър
Наследство от тайни (58)

Глава 58

Искаха да ме оставят в болницата, но това не ми минава.

— Ако трябва да лежа в леглото по цял ден, тогава ще го направя в лукс — казах аз. Както знаете, когато реша нещо, край.

Отново в Риц Карлтън аз си лежах в голямото легло сред лукс и удобства. Сред подаръци и цветя, и всеки — от камериерката до мениджъра — наминаваше за чашка чай, за да си побъбрим.

Джоана идваше да ме види всеки ден, носеше ми книги и списания, усмихвайки се с голямата си усмивка на Дорис Дей. И сега, когато умът й беше в покой за Боб, надявах се, че ще има щастие в бъдеще.

По-късно Еди ми разказа какво се беше случило, а бедната Шенън беше толкова разстроена, че усещах сълзи на симпатия в очите си, докато се вайкаше.

— За всичко съм виновна аз. Трябваше по-рано да разбера, че е бил Джей Кей. Като се замислиш, толкова е очевидно.

— Глупости, скъпо момиче — отговорих аз утешително. — Моето любопитство ми докара това и собствената ми глупост. А съм доволна, че се появихте, когато трябваше.

— В решителния момент — каза Еди с усмивка. Той държеше едната ми ръка, а Шенън другата, аз се засмях и казах на Бриджид:

— Какво ще кажеш за чаша шампанско, Бриджид?

— Ръдорер Кристал — каза тя твърдо, набирайки на рум сървис. Бързо се учи моята Бриджид.

Бях спасена от бързата мисъл на Шенън и Еди, след като намерили бележката ми и Бриджид им казала за нашите подозрения. И с пет полицейски коли, от най-добрите, как можеше да не съм спасена?

В отговор направих голямо дарение на полицейския пенсионен фонд и покана към всеки от тях, ако минават през Конемара да дойдат и ме посетят в Арднаварна.

Шампанското пристигна с купа хайвер, подарък от друг гост на хотела, научил за премеждията ми, и аз се зачудих кой ли може да е и дали да не го поканим да споделим шампанското.

— Още един почитател, Моди — възкликна Шенън, защото имаше толкова много картички и подаръци от доброжелатели, които бяха прочели историята във вестниците и ни бяха гледали по телевизията. Бяхме известни и признавам, че бях доволна от вниманието.

— Трябва да вдигнем тост — каза Бриджид, изглеждайки смирена, защото все още не се бе отърсила от факта, че едва ме изгуби. Но вместо това загуби Джей Кей. Той се застреля преди полицията да го стори. Знаеше, че е дошло неговото време да си ходи.

— Тост за Лили — казах аз, вдигайки чаша, — защото без нея ние никога нямаше да се срещнем.

— И за прадядо ми, Нед Шеридан — каза Еди.

— И за баща ми — каза Шенън меко. — Нека почива в мир сега.

В очите й имаше сълзи и ние пихме, а Бриджид подсмърчаше шумно. Тя може да плаче с часове, но аз й казах строго да пие и да не бъде глупава стара жена. За първи път тя не заспори с мен.

Гледах двамата млади, усмихвайки се. Зачудих се дали знаят, че са влюбени. Може би това е нещото, за което не са нужни възраст и опит, за да се познае и разбере. Но едно е сигурно, аз ги обичам. Отказах да им позволя да ни придружат до кея, когато отплавахме след седмица за Англия. Знаех, че ще е твърде тъжно и затова се сбогувахме в хотела, за да плачем колкото искаме. Макар че всъщност никой от нас не пророни сълза. Ние се смяхме и се шегувахме, целувахме се и се клехме, че се обичаме и ще се видим скоро.

Последният ми поглед към моите мили „внуци“ бяха скъпите им усмихнати лица през прозореца на лимузината. Дадох им целувка и това беше.

Бриджид и аз се облегнахме на парапета, гледайки Статуята на свободата да изчезва в далечината, и после с въздишка на съжаление, че всичко е свършило, се отправихме към вечерята.

Но последното нещо, за което си помислих, докато заспивах, примамена от люшкането и от безкрайността на Атлантика пред нас, бяха техните скъпи, млади, усмихнати лица, които бях заобичала толкова много.