Елизабет Адлър
Наследство от тайни (45)

Глава 45

Бостън

Дан О’Кийфи реши, че е много странно, че снаха му е заминала толкова внезапно, макар че Лили нервно се опитваше да го омаловажи, казвайки, че просто й домъчняло за дома.

— Подозирам, че е заради ярките светлини на Лондон и някой млад мъж — каза му тя.

— Лондон? При целия Ню Йорк в краката й? — каза Дан изумен. — А Фин да я забавлява и да я представя на дузина подходящи млади господа. Макар че, като се замисля, не съм сигурен дали Фин е искал да направи това. — Дан си спомни начина, по който Фин беше търсил компанията на Сиел и начина, по който Сиел го гледаше, поглъщащо, както той винаги беше желал да го гледа Лили. Помисли си, че може би брат му е искал да запази Сиел само за себе си.

— Фин е в основата на това — заяви категорично той. — Всеки глупак можеше да забележи, че тя се влюбва в него и красноречието му. Смяташ ли, че са се скарали? Господи, ако се е отнесъл с нея лошо, ще го пребия.

— Сигурна съм, че няма нищо общо с Фин — каза Лили бързо.

— Е, аз не съм. — Дан отиде до бюфета и си наля чаша уиски. — По дяволите — изрева той, поглъщайки питието на една глътка. — Казвам ти, Лили, ако той е причината Сиел да напусне, загазил е. Всичките тези години ти си чакала да я видиш и сега младото копеле я отпраща обратно. Той просто не може да стои далеч от една жена, това му е слабостта на Фин. Има купища от тях в Ню Йорк. „Кобилките“ им вика. Сигурно е решил, че ще бъде голяма работа, ако прибави и Сиел към „конюшнята“ си.

— Той винаги ти е завиждал, Дан — каза Лили внезапно, подклаждайки го. Щом не можеше да го направи сама, тя искаше Дан да набие Фин. Искаше да види носа на Фин разкървавен, с един-два разкъртени зъба, за да изчезне самодоволната му усмивка от хубавото, лъжовно лице.

— Да ми е завиждал? — Дан си сипа още една чаша уиски, гледайки я изумен.

— Затова, че се ожени за мен. Дъщерята от Голямата къща. Знаеш, че винаги си е мислел, че го харесвам. Но аз избрах теб, затова той се опита да докопа сестра ми. Той ти завижда, Дан, не го ли виждаш. Заради успехите ти — и заради това, че се ожени за мен. Той искаше да се ожени за Сиел, за да бъде като теб…

— А не си ли мислех и аз, че това е чудесна идея? — той плесна челото си с ръка в агонията на разкаянието, докато пресуши уискито. — Чакай! — сети се изведнъж той за нещо. — Да не ми казваш, че той и теб се е опитвал да докопа?

Той я гледаше, лицето му беше червено, големите му юмруци бяха стиснати:

— Не. О, не, никога не е правил това — каза тя забързано. — Той винаги е знаел, че предпочитам теб, Дан.

— Не знаех, че си го виждала, преди да срещнеш мен — каза той, станал внезапно подозрителен.

— Ами, аз… само веднъж или два пъти — призна тя неохотно. — Той дойде да говори с Джон за редките книги, които наследил от Корнелиус Джеймс.

— Никога не си ми казвала това — каза той, гледайки я сурово.

Лили осъзна, че затъва в по-дълбока вода, отколкото бе възнамерявала, и с нетърпеливия, високомерен тон, който използваше към него напоследък, тя каза:

— Нямаше нищо. Просто не беше важно, това е всичко.

Погледът му я проследи, докато тя отиде до вратата. Тя каза:

— Нищо не е важно. Сиел ще се върне скоро. Просто имаше нужда да се върне в Арднаварна за малко. Смъртта на татко я е разстроила повече, отколкото показваше.

— Къде отиваш? — попита той, спускайки се след нея към вратата.

— Отивам да се преоблека за вечеря. Исусе, Дан държиш се сякаш светът е свършил, защото Сиел си е отишла изведнъж. Казах ти, няма нищо лошо.

Тя напусна стаята, фустите й прошумоляха и той се загледа замислено след нея. После отиде отново до бюфета и си сипа още едно питие. Погледна часовника си. Седем и половина. Фин ще бъде тук в осем. Нямаше търпение да го види.

Точно в осем чата Фин се изкачи бодро по стълбите и удари звънеца. Той се усмихна, когато брат му отвори вратата вместо прислужницата.

— Проблеми с персонала ли, Дан? — попита той, минавайки покрай него в хола. — Само не и в тази къща. Не се ли плаща на всеки повече, отколкото навсякъде другаде в Бостън? И с по-добър график и условия на работа? — той се засмя, хвърляйки палтото си на един стол и прегърна приятелски брат си. — Изглеждаш сякаш си обърнал някоя и друга чашка — каза Фин, влизайки в трапезарията и го погледна по-внимателно. — И то не една, бих казал.

— Не толкова много, че да не знам какво говоря — отвърна ледено Дан.

Фин го погледна изненадано:

— Радвам се да чуя това, старче. Тук съм, за да водя цивилизован разговор, а не да слушам дрънканиците на един пиян ирландски политик.

— Какво по дяволите искаш да кажеш с това?

Дан пристъпи заплашително към него и Фин промълви забързано:

— Просто шега, това е всичко.

Дан си сипа още една чаша без да предложи на Фин. Фин го гледаше мрачно. Между тях струеше напрежение и скалпът му настръхна предупредително. Нещо се мътеше и той се надяваше, че не е това, което си мисли.

— Къде е Сиел? — попита той, поглеждайки часовника си и опитвайки се да разведри обстановката. — Обикновено тя ме чака.

— Вече не, старче. Сиел си събра нещата и замина тази сутрин. Обратно в Арднаварна. Или по-вероятно е избягала от теб.

— Не е възможно да мислиш така — каза Фин тихо. Изумен, Дан си помисли, че Фин изглежда като човек, на който е нанесен смъртоносен удар.

— Точно така мисля. Попитай Лили. И може би тя ще ти каже истинската причина защо е заминала, макар че на мен не казва.

— Но ние сме сгодени — каза Фин. — Аз й купих пръстен…

— Никога не ми е казала такова нещо. Нито, доколкото знам, на сестра си. Освен това откривам, че има много неща, които не знам за Лили.

В този миг Лили се появи на вратата. Тя биле облечена в синя коприна и перли. Косата й бе събрана отзад на кок. Очите им бяха приковани в нея, докато тя премина небрежно през стаята и седна в едно канапе, до прозореца.

— Днес е твърде топло за пролет — каза тя, веейки си.

— Лили, какво си направила? — попита Фин.

— Не знам за какво говориш. — Тя се сви, щом той се спусна към нея, виждайки гнева в очите му. Тя бързо отговори. — Сиел каза, че съжалява, че не е могла да си вземе довиждане. Просто й се прииска да си отиде отново у дома. Напълно разбираемо е, толкова скоро след смъртта на татко.

— Това не е вярно и ти го знаеш — извика той гневно. — Сиел ме обичаше. Ние бяхме сгодени. Тя никога не би си тръгнала без първо да говори с мен… — Тя го погледна с уплашени сини очи. — Освен ако ти имаш пръст в това, Лили. И си объркала нещата, както обикновено.

— Не знам за какво говориш — повтори тя. — Само ти знаеш какво е станало между Сиел и теб. Дан каза че си имаш „кобилки“ в Ню Йорк, Сиел го е знаела и просто не е искала да бъде сред твоите „трофеи“.

— Ти ли й каза това? — попита той, застанал заплашително над нея.

— Не, не съм. Не знам как е научила. Но как искаш една дама, една Молино, да се отнесе към нещо такова? Да не очакваш да седи тук, да се усмихва като добра селянка и да каже, че няма значение?

— Ти лъжеш, Лили — изрева Дан. Той беше застанал с разкрачени крака и кръстосани ръце и ги гледаше сърдито. — Сиел не е знаела за жените на Фин, нито пък ти, докато аз не ти казах преди малко. И какво точно се случи между теб и Сиел? Хайде, Лили, защо не ни кажеш? Освободи ни от неведението ни, защото тук става нещо и аз съм решен да науча какво! — Той удари с юмрук по масата, изпращайки една чиния на пода, където тя се разби на парчета.

— Ти го направи отново Лили, нали? — каза Фин горчиво на Лили. — Ти си мислеше, че играта все още продължава и сега е твой ред да победиш. Добре, нека ти кажа, моя скъпа Лили, ти никога няма да победиш. Ти винаги ще бъдеш губещата. Мислех си, че Сиел е единственият човек, когото истински обичаш. Но съм сбъркал. Дори скъпата малка Сиел не може да застане на пътя ти.

Той се обърна и тръгна към вратата, но Дан му прегради пътя:

— За какво беше всичко това? — попита той сърдито.

— Питай жена си — каза Фин, избутвайки го настрани. Той отиде в хола и оттам към стълбите.

— Къде отиваш? — извика Дан след него.

— Питай жена си — повтори Фин, качвайки се по стълбите.

Лили изтича след него. Тя го видя на площадката и разбра къде отива:

— Не — изкрещя тя, побягвайки след него. — Не, Фин.

— Къде отива той? — попита Дан, ядосан. — Какво става?

— Спри го Дан, спри го — изпищя Лили. — Той ще вземе бебето.

Дан се затича по стъпалата след тях. Той сграбчи Лили за раменете.

— Защо иска той Лиам? — попита той, но не се нуждаеше от отговор, прочете го в очите й.

Той я изблъска от себе си и се затича по коридора след брат си. Фин стоеше до леглото на Лиам, гледайки спящото момче. Раменете му увиснаха и той заприлича на човек, който току-що е загубил всичко на света.

— Махай се от момчето — процеди Дан през зъби. — Излез от стаята, копеле такова.

Фин сви рамене тъжно. Значи сега Дан бе разбрал. Той получи отмъщението си и то не беше сладко. Мина покрай него през вратата и в коридора. С див рев Дан се затича след него:

— Господи, ще те убия — изкрещя той. — Казах, че ще го направя заради Сиел, но сега е заради Лили.

— Защо не направиш услуга и на двама ни, братко, и вместо мен не убиеш Лили — извика Фин, застанал на края на стълбите, чакайки го. — Тя е тази, която трябва да плати за бъркотията, а не ти и аз.

Дан свали сакото си и вдигна юмруци, заобикаляйки го гневно. Фин съблече палтото си.

— Хайде, стар пияницо — извика той.

Дан се хвърли към него като разярен бик, със стиснати юмруци и пурпурно лице.

От счупения нос на Фин бликна кръв. Той разбираше, че не може да победи — Дан бе достатъчно пиян и бесен, за да го убие.

— Добре, Дан, добре — каза той, попивайки кръвта и вървейки заднешком надолу по стълбите, страхувайки се да отмести очи от него. — Ти печелиш. Почестите, такива каквито са, са за теб. Както и Лили. Но един ден аз ще се върна за сина си.

Дан изрева като ранено животно. Той се хвърли към брат си и Фин чу писъка на Лили, когато се отдръпна от пътя му, и Дан излетя покрай него с протегнати ръце, претъркулвайки се отново и отново по хубавото стълбище, докато накрая се приземи с глух звук и застина.

Фин слезе надолу по стълбите и погледна брат си. После погледна Лили, стояща безмълвно на първата площадка с ръка, притисната тревожно към гърдите. Той телефонира на доктора, казвайки, че е станала злополука и че е спешно. Погледна тъжно към брат си, който беше в безсъзнание и после тръгна към вратата.

— И аз не забравям — добави той. — Един ден ще се върна за моя син.

Лили го гледаше как си тръгва. Тя разбра, че този път сбогуването е наистина. Всичко бе свършило между тях, но сега щеше да започне войната за момчето. Погледна съпруга си, лежащ на края на стълбите, и изведнъж осъзна, че той не беше помръднал.

— Дан — изпищя тя, хвърляйки се на колене до него. Очите му се бяха обърнали, беше много блед, и дишаше бързо. Изпълнена с лошо предчувствие, взе хладната му ръка в своята и зачака.

В болницата, докато направиха каквото можаха за съпруга й, тя седеше вцепенено в малката чакалня, мислейки си за Фин и за това какво щеше да стане с нея сега.

Когато Дан дойде в съзнание, той разбра, че има няколко счупвания на левия крак и опасения за счупване на гръбнака, и макар че беше много болен, си спомняше ясно какво се бе случило и изгаряше от гняв към Лили.

— Тази жена да не влиза в стаята ми — каза той на ужасените сестри.

Седмица по-късно, опасан с бинтове от глава до пети, той проведе дълъг разговор с отец О’Бърн от Свети Стефан и благодари на небето, че не беше сключил католически брак с Лили. Нае човек да проучи миналото на жена му, и това, което откри, го изненада, защото не четеше клюкарските хроники. Няколко седмици по-късно срещу жена му започна бракоразводно дело, на основание прелюбодейство.

Лили получи призовката от ръцете на един лицемерен служител, който бе влязъл в хола. Казвайки му хладно да напусне или ще извика полиция, тя отнесе призовката в стаята си и погледна потресена името на подателя. Тогава разбра защо Дан го е направил. Заради политическата си кариера, той избягваше скандала и запазваше семейното си име чисто, като не споменаваше името на брат си. Чудейки се какво би си помислила майка й, ако можеше да я види сега, тя избухна в сълзи, питайки се къде е сбъркала.

На следващия ден прислужницата й събра багажа и заедно с Лиам и бавачката се върнаха в собствената си къща на улица Маунт Върнън.

— Все пак, по-добре е Лиам да расте в бащиния си дом — каза си тя утешително, изтривайки истинския баща от съзнанието си, точно както беше успяла да изтрие Дермът Хатауей и неговия син преди толкова години. Лиам беше неин. Сега той принадлежеше на нея и на никой друг. Тя щеше да остави назад порочното си минало и да посвети живота си на него. Ще бъде образцова майка, също като собствената й скъпа мами. Ще го изпрати в подходящи училища и той ще последва академичните успехи на баща си до Харвард.

Лили си се представяше като майка на изявен млад професор, забавлявайки колегите му на вечеря, както го правеше за Джон, и си каза яростно, че сега като е събрала парчетата, може би животът все пак не бе толкова лош. Тя имаше тази хубава къща, имаше пари и свободата си. Имаше син, за когото да се грижи. И никой нямаше да й го вземе.

Тя посети адвоката си, за да се увери, че раждането на Лиам е правилно регистрирано и каза, че иска да направи завещанието си. Завеща всичко на сина си, и евентуално на неговите деца, и така до вечността.

Бе загубила всички, които обичаше, освен своя син, и сега искаше да направи така, че Фин никога да не може да предяви претенции, че Лиам е негов и да й го отнеме.

Нед беше единственият приятел, който й бе останал. Не беше го виждала цяла вечност, и не знаеше къде е, но познаваше менажерът му, Харисън Робинс и навикът му да закусва в Делмонико, когато беше в Ню Йорк, затова му телефонира там.

Харисън изпъшка щом чу важния й глас. Мислеше, че се е спасил от нея, когато тя се омъжи.

— Нед сега е семеен човек — каза й той хладно. — Има жена и дете, за които да се грижи и още едно на път, както и предстоящо турне, което ще бъде прекалено тежко дори и за човек със закалката на Нед. Оттеглил се е на заслужена почивка и никой не знае къде е.

— Трябва да го видя. Нещо се случи. Трябва да говоря с него, Харисън. Спешно е.

Той изпъшка. Когато Лили искаше нещо, тя винаги го получаваше. Обеща да предаде на Нед съобщението.

— Какво е станало? — попита Нед разтревожено, когато Харисън му позвъни в Нантъкет.

Харисън сви рамене безразлично:

— Не знам, и ако искаш мнението ми, си пълен глупак, ако смяташ да отидеш и да разбереш.

Трябваше да си спести думите. Нед отиде.

Тя бе сама в голямата си къща, изглеждаше спокойна и кротка, изобщо не в края на силите си, както бе казала на Харисън. Нед беше напрегнат от тревога за нея — през цялото време във влака си бе мислил, че може би тя е болна или нещо се е случило на сина й. Беше сигурен, че ще е нещо ужасно и почувства слабост от облекчението, че тя изглежда добре.

Лили наля чай в хубавия китайски сервиз.

— Имах нужда да говоря на някого, а ти си единственият ми приятел — каза тя. — Освен това, има нещо, което трябва да ти кажа. — Тя щеше да каже „преди служителят да ти връчи призовката.“ — Но нервите й изневериха и тя каза. — Как е жена ти?

— Добре. Чакаме бебето след два месеца. Тя се кълне, че пак ще е момиче… — Той си взе сандвич.

— Късметлийката Джулиет — каза тя тъжно. Осъзна, че не може да отлага повече. — Дан иска развод. Обвинява ме в прелюбодейство и се опасявам, че е посочил теб като мой любовник.

Смаян, той я погледна.

— Но това не е вярно. Ти и аз бяхме заедно, преди да се омъжиш за него. Никога след това.

— Готов ли си да отидеш в съда и да свидетелстваш за това? — извика тя. — Защото мога да ти кажа Нед, аз не съм. Дан е решил да се разведе с мен и ще използва всички средства. Той е наранената страна, и ако ме обвини, скандалът ще му се размине. Ако ти и аз се защитаваме, ще трябва да свидетелстваме пред открит съдебен процес. Знаеш какви са жълтите вестници, всеки сладникав детайл от твоя живот и моя ще бъде в заглавията.

Тя се обърна умолително към него:

— Помисли за децата ни. Как можем да им сторим такова нещо? Защо не оставим Дан да получи развода си тихо? Всяко чудо за три дни. Аз ще отведа Лиам някъде за известно време и докато се върнем, всичко ще е затихнало. Моля те, Нед — тя хвана ръката му и я допря до хладната си буза. — Моля те. Ако все още ме обичаш.

Нед си помисли за скандала, с който щеше да се сблъска, защото все пак той беше звезда в очите на обществото. Помисли си за жена си и децата си и какво ще им коства. И тогава погледна Лили, сама и безпомощна, без никого, към когото да се обърне. Сърцето му се изпълни с любов към нея, както винаги до сега, и той разбра, че ще направи всичко, което тя поиска.

Лили въздъхна облекчено. Сега хората щяха да мислят, че Нед й е бил любовник. Никога няма да свържат името й с Фин, и Лиам ще бъде в безопасност.

Нед се върна в Ню Йорк и каза на Харисън какво става.

— Делото ще бъде неоспоримо — добави той, без да го гледа в очите.

— Неоспоримо? По дяволите Нед, ти не си се доближавал до тази жена…

Нед сви рамене.

— Така ще бъде — каза той твърдо. — Делото сигурно ще се обяви, когато съм извън града, така че искам да се погрижиш за Джулиет вместо мен.

— Искаш да й кажа? Трябва да си откачил. Тя ще убие мен вместо теб.

Нед му се усмихна:

— Не са ли затова менажерите?

 

 

Дан прекара четири месеца в болницата и когато излезе, беше в инвалидна количка. Бяха необходими още четири-пет месеца мъки и упоритост, преди да проходи отново, но с бастун. Приятелите и колегите му от Норт Енд, които бяха гласували за него, клатеха глави съжалително, когато куцаше край тях.

— Лоша работа. Такъв силен човек — казваха те състрадателно, — и хубав, и преуспял при това. А сега трябва да се оправя и с жената, която му е сложила рога.

Фин прочете за развода във вестниците. Не можеше да го изпусне — беше на първите страници на всеки скандален вестник в града, с лицето на Нед Шеридан, очернен като негодник, откраднал жената на друг човек. Нямаше снимка на Лили, макар че споменаваха, че е била госпожа Адамс, богата бостънска вдовица, когато се омъжила за Дан.

Той хвърли вестниците в кошчето и положи главата си в ръце, мислейки за Лили, и за брат си, осакатен заради този глупав пиянски инцидент. Дан отказваше да го види. Той не беше говорил с брат си от онази нощ и се съмняваше, че някога щяха да си проговорят.