Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
The Legacy of Secrets, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 27 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Разпознаване и корекция
egesihora (2014)

Издание:

Елизабет Адлър. Наследство от тайни. Книга 1

Английска. Първо издание

ИК „Прозорец“, София, 1994

Редактор: Малина Томова

Коректор: Калина Павлова

 

 

Издание:

Елизабет Адлър. Наследство от тайни. Книга 2

Английска. Първо издание

ИК „Прозорец“, София, 1994

Редактор: Малина Томова

Коректор: Калина Павлова

История

  1. — Добавяне

Глава 29
Моди

Арднаварна

Историята на Лили ме връща назад към собственото ми детство в Голямата къща. Нали помните, казах ви, че живях там до дванайсетгодишната си възраст. Мястото беше доста мрачно, когато живеехме само тримата и обикаляхме къщата като мухи без глави. Но както знаете, по времето на Лили то е било дворец, в който непрекъснато са идвали посетители и гости, роднини и приятели да ловуват и да ловят риба, да празнуват Коледа и да танцуват.

Когато дойде моят ред, много от приятелите и съвременниците на семейство Молино бяха загубили синовете си във войната. Освен това по мое време мнозина бяха обеднели, а някои бяха загубили и големите си къщи. Онези, които ги бяха запазили, ги оставиха да се превърнат в порутени стари имения, където едва не умираха от студ през зимата, елегантните джорджийски тапета бяха поели влагата, а по стаите бяха разхвърляни буркани, в които се събираше дъждът, който течеше през пробития покрив.

Спомням си студените дневни стаи, в които ни канеха, когато ходехме на гости. Домакинята обикновено седеше с кожено палто и сервираше уиски с ръкавици, докато съпругът й напразно се мъчеше да засили торфения огън, като разравяше въглените с огромен железен ръжен. Вятърът свиреше в широкия комин и течението вдигаше ъгълчетата на килимчетата и вееше тежките стари завеси от брокат.

— Но защо са живеели там? — попита Шенън.

— Много просто. Нямаха къде другаде да отидат. Големите къщи често бяха ипотекирани по два-три пъти, макар че банките им се мъчеха да ограничат разходите на семейството. Но дори самата дума „ограничавам“ е чужда на ирландската природа, а и те не бяха научени да живеят по този начин, така че караха, както си знаеха. В конюшнята винаги имаше по някой и друг добър кон, в шкафа — бутилки джин, уиски и шери; ловяха прясна сьомга и пъстърва в реката, фазани, бекаси и зайци в гората и полето, така че никога не гладуваха. Слугите никога не си искаха заплатите, а местните продавачи им даваха на кредит, както винаги, само че сега кредитът се проточваше с години, макар че им представяха сметките всеки месец. От време на време даваха на търговците по един-два паунда и те бяха доволни, а животът си течеше както обикновено, с партита и балове.

Може би обедняването им беше божието наказание на земевладелците за лошото им отношение към селяните. Въздъхнах. В Ирландия винаги е имало бедност и беди. А също и проблеми с англичаните, бих казала.

Обаче аз пък се отклоних, а имах намерението само да ви кажа, че Голямата къща бе мрачно място, когато бях момиченце, макар че не ни липсваха пари. Просто готическият каменен коридор приличаше на катедрала и тънкото ми детско гласче ечеше в него, освен това имаше стотици места за криене, когато си играех с гостенчетата си. Понякога се чудя дали наистина сме намерили всички скрити в играта на криеница и онези, които са се затваряли в огромните шкафове. Кой знае? Може някой ден да отворим някоя врата и да намерим двойка деца, напълно запазени с официалните си роклички.

Но макар че беше дяволски студена, старата къща бе пълна с живот и веселие, и колкото и да пътувахме, винаги с радост се връщахме в къщи.

Но както казах на Шенън и Еди, след заминаването на Лили вече нищо не било както преди. Но първо сигурно ще искате да научите с какво бях облечена тази вечер за разказа си след вечеря. Мисля, че видът на жената в много важен. Наречете го суета, ако искате, но трябва да знаете, че моята страст са роклите, и бях облякла една от Шанел от 1952 година, дълга, морскосиня, от копринено жарсе, което прилепва толкова плътно, че не можеш да сложиш бельо. Но това е друга история. А ако все пак се чудите, да, онази вечер носех бельо, едни от онези невероятни американски гащички. Но през 1952 година нямаше такива.

И така, ето какво разказах онази нощ на Шенън и Еди.

 

 

Арднаварна

Когато десетгодишната Сиел Молино наблюдавала как откарват Лили от Арднаварна с каретата, теглена от черни коне като на погребение, тя разбрала без никакво съмнение, че собственият й живот се променя към по-лошо.

Баща й се заключил в стаята си, а майка й останала на легло. Уилям бил в Оксфорд и никой не си направил труда да намери нова гувернантка на Сиел. Останала съвсем сама, тя обикаляла имението с понито си, а кучетата на Лили тичали по петите й. По лицето й непрестанно се стичали сълзи, защото тя тъгувала за сестра си, която сякаш била мъртва. Дори по-лошо, защото ако била мъртва, Лили щяла да бъде погребана с любов в Арднаварна.

Няколко седмици по-късно, когато баща й най-после излязъл от уединението си, тя се изплашила от бледността му и от празния му поглед, от посивялата му коса и приведени рамене. За няколко седмици гордият й, силен баща се превърнал в старец. Сиел тъжно вървяла след него по къщата, както кучетата на Лили вървели след нея, но той почти не проговарял. А когато тя се опитвала да го заговори, извръщал лице, сякаш не можел да понесе дори да я погледне.

Тя тичала при майка си за утеха и лейди Нора се опитвала да излезе от летаргията си и да обърне внимание на по-малката си дъщеря. На единствената си дъщеря, горчиво си напомняла тя. Съпругът й се струвал непознат, той никога не се усмихвал; бил мълчалив и изпадал в гняв от всяка дреболия; или кафето му се струвало недостатъчно горещо на закуска, или виното не било добре дестилирано, или къщата била прекалено топла, или прекалено студена, или слугите не можели да му угодят. Колкото и да се стараела да поддържа къщата, като че ли всичко било наред, тя все не правела това, което той искал. Сиел гледала как баща й си изкарва яда на невинната й майка и не знаела какво да прави.

Когато чули ужасната новина за потъването на „Хиберния“ и разбрали, че името на Лили не е в списъка на оцелелите, татко й веднага заминал за Лондон. Той прекарвал времето си в клуба, вместо в къщата им, като играел карти и ходел да гледа конните надбягвания с приятелите си. Не носел траур и забранил да провеждат служба за упокой. Всички го смятали за коравосърдечен, но Сиел била сигурна, че зад студеното му държание се крие болка, не по-малка от нейната и от тази на майка й.

Лейди Нора отново легнала на легло, тя вече била съсипана жена, а Сиел взела понито си и хукнала по пътеката. Тя гледала разбиващите се зелени вълни, представяла си как сестра й се дави и високо плачела от мъка. Това не може да е вярно, викала тя. Всеки момент Лили щяла да се зададе с коня си по пътеката, а кучетата щели да й се радват като обезумели. А Фин О’Кийфи щял да язди до нея както обикновено.

Майка й била на легло, а баща й в Лондон и като че ли никой вече не го било грижа за нея. На Сиел й се искало майка й да назначи нова гувернантка, та поне да има с кого да си говори, но лейди Нора не излизала от затъмнената си стая. Докторът идвал и слугите шепнели приглушено, докато Сиел обикаляла от стая в стая или яздела понито си в блатата, като понякога се връщала чак по тъмно. Но никой не я питал сърдито къде е ходила толкова късно и защо им е изкарала акъла от страх.

Никой не се интересувал, че косата й е сплъстена, а дрехите й са мръсни, и че яде вечерята си съвсем сама в огромната стая на масата, която побирала трийсет човека.

Преди лягане тя надничала с копнеж в стаята на майка си и виждала, че спи от успокоителните, които й бил дал докторът. После жадно поглеждала към уютната кухня, където слугините вечеряли и клюкарствали помежду си. След това ходела в библиотеката, където баща й винаги пушел пура след вечеря. Тя била студена и празна като живота й след смъртта на Лили.

Майка й изведнъж се разболяла от артрит. Тя с въздишка казвала, че влажният климат е засегнал чак костите й и съвсем се залежала. Вече не се грижела за домакинството и всичко потънало в прах. И когато брат й най-после се върнал от Оксфорд за ваканцията, Сиел го посрещнала с плач.

Уилям прегърнал силно разплаканата си сестра и изтрил замъглените си очила, като преглъщал собствените си сълзи.

— Бяхме щастливи — плачела Сиел, — а виж сега татко и мама. Виж ни и кажи ще се променят ли някога нещата?

Месеците се влачели бавно. Баща й така и не се върнал вкъщи, Уилям пак заминал за Оксфорд и единственото удоволствие на Сиел било да язди сама по горите и мрачните планини. За по-малко от година щастливото палаво момиченце се превърнало в тъжно, самотно дете.

Купчината писма стояли на сребърния поднос върху махагоновата масичка по средата на хола по цели месеци, като събирали прах както всичко в Голямата къща, и чакали завръщането на Лили Молино. Една сутрин Сиел минавала през хола, следвана от кучетата, както обикновено, когато по пода претичала мишка. Кучетата се втурнали след нея, съборили масата и писмата се разпилели по пода. Сиел сърдито ги дръпнала за нашийниците. Мишката се скрила зад дъбовата ламперия и тя с въздишка си помислила, че няма смисъл да казва на майка си, защото тя сякаш не се интересувала от нищо друго, освен от следващата доза обезболяващо, която щял да й даде докторът.

Тя вдигнала писмата, като ги разглеждала безцелно, и се спряла на кремавия плик с името си. Едрият решителен почерк на Лили й бил познат до болка. Сърцето й се качило в гърлото. Тя грабнала писмото с две ръце и го притиснала до гърдите си, сякаш виждала сестра си. Разтреперана от радост, тя осъзнала какво означавало това скъпоценно писмо: Лили била жива.

Тя хукнала по стълбите, като прескачала през едно стъпало, и изтичала по коридора в стаята си. Заключила вратата и се покатерила на леглото на Лили, а кучетата се настанили около нея. Отворила плика. Ръцете й треперели, когато изгладила сгънатите листа и зачела:

„Скъпа Сиел,

Ако някога получиш това писмо, аз ще бъда най-щастливото момиче в Бостън. Непрекъснато си мисля за тебе, скъпа малка сестричке. Толкова ми липсваш, а също и скъпото ми мамче, макар че не ми се мисли за татко, какъвто го видях последния път. О, Сиел, как можа да постъпи толкова жестоко? Как можа да си помисли, че скъпата му дъщеря е виновна за случилото се? Наистина ли съм пропаднала, Сиел, та хвърлих вината върху Фин? Мисля за това, което направих, и не мога да разбера. Не мислех за последствията, просто реших, че татко няма да ме принуди да се омъжа за него, макар че господ знае, това би било по-поносимо, отколкото да съм омъжена за ужасния Д. Х.

О, Сиел, можеш ли да си представиш? Фин и Даниел бяха на «Хиберния» като огняри. Сиел, той толкова ме мрази, че едва не ме уби. И щеше да ми е все едно, ако го беше направил. Вместо това ми взе огърлицата и парите — и каза, че му ги дължа. Мисля, че беше прав.“

Тя разказвала за корабокрушението, за Шериданови и за бебето. Казвала, че дори не е могла да го погледне и го е изоставила на грижите на Шериданови. Пишела, че работи в Бостън при един професор от Харвард…

„… като прислужница, скъпа Сиел. О, как е изменчива световната слава! Сега гледам живота от другата му страна. Ако някога получиш това писмо, макар да не съм сигурна в това, искам само да помниш, че непрекъснато си мисля за тебе. О, Сиел, колко ми липсваш, а също и Арднаварна. Аз съм прогонена от рая и няма надежда за прошка. Ако можех само да върна часовника назад, само ако… скъпа малка Сиел…“

Сиел препрочитала писмото стотици пъти, поднасяла го към устните си и го целувала, давала го на кучетата на Лили, за да подушат миризмата й и те весело лаели и въртели опашки.

Тя скочила от леглото и хукнала по коридора да съобщи радостната вест на майка си, но когато стигнала до вратата, се поколебала. Спомнила си как тъжната тиха стая била пълна с цветя и светлина и миришела на пудра и парфюм, вместо на лекарства и болести. Замаяна от морфина, който я спасявал от болката, майка й едва ли би успяла да разбере, че Лили е жива. Напоследък понякога тя дори бъркала Сиел с Лили, мислела, че е още дете, и й се карала, че се е пързаляла по стълбите върху подносите за чай и че е играла боулинг в дългия коридор. Бедната й майка живеела в полумрака на миналото, така че Сиел скрила скъпоценното писмо в джоба си и тъжно целунала спящата си майка.

Тя се свила на един стол до леглото й, а верните кучета насядали около нея и кротко задрямали. Тя си мислела за писмото, което щяла да напише на Лили същия следобед.

Но нямала време да пише на Лили този следобед и дълго след това, защото майка й внезапно отворила очи. Тя погледнала объркано Сиел.

— Лили, скъпа — казала тя уморено, — толкова ме боли главата. Можеш ли да отидеш при шкафчето с лекарствата и да ми донесеш онези хапчета? — тя притиснала ръце към слепоочията си и изстенала.

— Побързай, детето ми, много ме боли.

Сиел я погледнала загрижено. Тя знаела, че докторът е дал на майка й морфин, за да успокои болката и я е предупредил да не пие други лекарства. Внезапно лейди Нора се изправила в леглото. Гърбът й се извил и тя се хвърлила със стон на леглото. После паднала на възглавниците и притихнала.

Сиел изплашено я извикала по име. Очите на майка й били широко отворени, а хубавото й лице — сгърчено в ужасна гримаса. Сиел извикала отново и побягнала, стресната, за да търси помощ.

Икономката и слугините я последвали нагоре по стълбите. Те се струпали край голямото легло, погледнали лейди Нора със затаен дъх и заклатили глави, когато видели изкривеното й лице.

— Страхувам се, че е получила пристъп — казала съчувствено икономката на Сиел. — Веднага ще изпратя да повикат доктора.

Икономката останала при Сиел, докато другите слуги слезли долу. Те застанали притеснено в хола, като шепнели и се молели за възстановяването на господарката си, макар че нямало надежда да оздравее.

— Ще бъде щастливо избавление, ако си отиде — говорели те, — защото тя вече не е същата жена, откакто изгониха пропадналата Лили.

Докторът дошъл и поклатил глава.

— Страхувам се, че трябва да се подготвим за най-лошото, скъпо момиче — казал той на Сиел и я потупал по рамото. Веднага изпратили съобщения на лорд Молино и на Уилям. Сиел седнала на малкото столче, тапицирано с розово кадифе, край леглото на майка си, и зачакала завръщането им, като плачела заради изкривеното, плашещо лице на майка си. Далматинците тихо лежали в краката й с глави на лапите и нервно изправени уши, сякаш усещали приближаването на смъртта.

Лорд Молино пристигнал и този път сълзите се стичали по лицето му и всеки можел да ги види. Той бдял предано до леглото на жена си и спял на една желязна кушетка. Никой не знаел какво й говорел през тези дълги дни и нощи на очакване, но чували тихото му мърморене, когато минавали покрай вратата. Сиел и Уилям се чудели дали не се самообвинява за смъртта й. Те знаели, че ако не бил прогонил така безсърдечно Лили, лейди Нора нямало да се разболее. Сега тя нямала за какво да живее и затова умирала.

След няколко дни на зазоряване лорд Молино погледнал жена си и решил, че е станало чудо. Изкривеното й лице било отново гладко както преди. Тя сякаш дори леко се усмихвала.

— Нора! — радостно извикал той и стиснал ръката й. Но по студенината на кожата й разбрал, че си е отишла. Била напуснала живота също така тихо и дискретно, както живяла.

Махагоновият ковчег със сребърни дръжки на лейди Нора бил поставен на открита каруца върху мъх и цветя, подредени от селяните. Същите украсени с черни пера коне, които били откарали дъщеря й в изгнание, сега я возели към последния й дом под ръмящия дъждец. Сиел и Уилям вървели след ковчега заедно с баща си. Те били в траурни дрехи и носели любимите лилии на майка си, набрани от главния градинар в парника.

Татко й вървял бавно. Той се облягал на бастуна си и селяните клатели глави, докато се нареждали в редица след него. Приятелите на семейството били пристигнали, за да отдадат последна почит на мъртвата, и малката семейна гробница била препълнена, а селяните стояли отвън и слушали службата, като се кръстели и се молели.

Когато ковчегът бил закаран в семейната гробница, където били погребани няколко поколения Молино, и скърцащата каменна врата била затворена и заключена, Сиел се хвърлила с плач на земята. Тя ритала с крака и удряла с юмруци, докато си разкървавила ръцете, като плачела за майка си. Лорд Молино я гледал безпомощно и Уилям побързал да я вдигне. Той я изтупал и й помогнал да се върне по криволичещата пътека под капещите дървета в празната им къща.

 

 

Лорд Молино останал в Арднаварна, но той вече не бил същият човек. Походката му била несигурна и той се подпирал на бастун, който един от селяните издялал специално за него от лешниково дърво. Той придобил навика да скита по селото и околните ферми, да наднича в къщите на селяните и да ги пита нуждаят ли се от нещо. Изведнъж се настроил бащински и станал филантроп, давал на всички по едно прасе й една крава като подаръци за Великден. Наредил да се поправят покривите на всички къщи за зимата и да се боядисат в ярки, весели цветове: червено, яркосиньо, лимоново и зелено.

Всички, освен къщата на Падрег О’Кийфи. Тя стояла като рана сред внезапно оцветения пейзаж и той идвал да я гледа, а после наредил да я сринат камък по камък. После заповядал да хвърлят камъните в морето, за да не ги види никой повече. Земята, на която била къщата, била разорана и засята с тръни и бодливи храсти, за да не стъпва никой по нея, да не се обработва и да не построи някой друга къща. Той изхвърлил рода О’Кийфи от своя свят, като го набедил за всичките си нещастия, но селяните не харесвали това.

Лорд Молино горчиво се вгледал в лицето на единствената си дъщеря и за първи път от много месеци наистина я видял. Рошавата й червена коса висяла по раменете й, роклята й изглеждала, като че ли не била сменяна цяла седмица, ноктите й били мръсни, краката — боси. Той навел глава от срам, че детето му е изпаднало в такова положение, и наредил веднага да я изпратят в едно училище в Париж, където се грижели за буйни деца и където се надявал да поемат грижата за Сиел и да я превърнат в лейди.

Сиел плакала през целия път до Лондон, а също и на ферибота до Шербург. И на влака до Париж. Но когато стигнала в красивия град, било пролет, и тя изтрила очи и се огледала. Небето било синьо, кестените цъфтели, улиците били пълни с хора и във въздуха се носела музика.

Тя предпазливо разгледала училището. То представлявало красива бяла сграда на една тиха улица край Люксембургската градина. Коридорите миришели на восък, а в спалнята имало тесни бели легла, на които били поставени кукли. Учителите били мили и усмихнати и тя изведнъж изпитала облекчение. За първи път през живота си се зарадвала, че е далеч от Арднаварна.

Изяла си вечерята от супа и филия с масло и изпила какаото си от широката плоска чаша, после се сгушила в тясното бяло легло, доволна че край нея има други деца. Преди да заспи, отново прочела измачканото от препрочитане писмо на Лили. Обещала си, че на следващия ден ще напише на сестра си писмо, в което ще й разкаже за всичките ужасни събития, които се случили след заминаването й. И че Арднаварна вече никога нямало да бъде същата.