Елизабет Адлър
Наследство от тайни (47)

Глава 47

Приятелите на Сиел Молино бяха учудени защо не се бе омъжила. Все пак тя бе привлекателна и жизнена, остроумна, чаровна, и пълна с шеги и, въпреки пропиляното от баща й състояние, все още богата.

Но годините минаваха и, макар че тя ходеше на всички партита и познаваше „всеки“, все още не се бе омъжила.

— Така си е решила — беше клюката, защото те знаеха, че всичките й приятели я обожаваха, както и мъжете, които я намираха за много по-забавна от известните „красавици“.

Сиел беше на двайсет и осем години. Харчеше много за дрехи, обичаше лова и риболова, обожаваше театъра и партитата, но въпреки това не беше срещнала мъжа, който да заеме мястото на подлия Фин О’Кийфи. Тя се стараеше да не мисли за него, опитвайки се да го забрави заедно с лошата си сестра. Заслужаваха се един друг, казваше си тя, и й беше мъчно, че Уилям не е жив, за да сподели Арднаварна с нея.

Беше в Дъблин, вървеше по улица Молсуърт на път за хотел Бъсуел, когато се сблъска с Джак Алердис. Тя го беше срещнала преди години в Лондон, но пътищата им се бяха пресичали само случайно оттогава, и поддавайки се на импулса си го покани на чай.

Джак всъщност беше майор Джон Хауърд Алердис, адютант в замъка Дъблин. Беше англичанин в средата на трийсетте с кафяви очи, кафява късо подстригана коса и хубави мустаци. Той не беше хубав като Фин, но с изправената си военна фигура и приятни черти бе привлекателен. Когато седнаха пред сладкишите и кексовете в Бъсуел, Сиел реши, че има стил, и освен това, той я караше да се смее, и й стана приятно когато й каза, че също ще бъде на вечерята с танци, давана от общи приятели същия ден.

Тя нарочно пристигна по-късно и го потърси в тълпата, доволна, когато го зърна накрая. Той изглеждаше чаровен в униформата си: късо червено сако със златни еполети и копчета, и черни панталони с червена копринена лента отстрани.

Той си проби път до нея през тълпата.

— Резервирам си всички танци с теб — каза авторитетно.

— Какво ще си кажат хората? — попита тя.

— Не ми пука. — Той изписа името си на цялата й карта за танци и каза: — Не мислех, че би могла да изглеждаш по-хубава от днес следобеда, но виждам, че не е така. Харесваш ми в розово.

— Дори и с червената ми коса? — попита тя.

— Заради червената ти коса — каза той твърдо и тогава тя разбра, че наистина го харесва.

Те танцуваха всички танци и седнаха да вечерят. Тя усещаше, че всички ги гледат и гадаят, но си прекара чудесно. Въпреки това, опасявайки се от скандал, тя не му позволи да я изпрати до дома й.

Хубавите му кафяви очи и смехът му бяха последното нещо, за което си помисли преди да заспи през тази нощ и първото нещо, което си спомни, когато се събуди. Сети се за Фин и болката отново се върна. После си каза, че Джак Алердис е хубав мъж, образован, възпитан и от много добро семейство, и се засмя, мислейки си, че баща й би желал да се омъжи точно за такъв човек. Но когато първият букет цветя от него пристигна със закуската, тя скочи от леглото, събра нещата си и в паника избяга в Арднаварна.

Джак й телефонира същата вечер:

— Защо избяга? — попита той, толкова наранено и сърдито, че тя започна да се топи.

— Не е твоя грешката — каза тя. — Такава съм си. Не знам, не мога да обясня. Може би, защото си толкова добра партия.

— Не ме обвинявай за това — каза той, смеейки се. — Освен това аз съвсем не съм толкова добра партия, колкото си ти. Аз съм втори син, без наследство и само с армейска кариера.

— Слава богу — каза тя.

И го покани в Арднаварна за уикенда.

Той пристигна, натоварен с цветя, шампанско, бонбони и книги като летен Дядо Мраз, връщайки отново блясъка в очите й и една нова лекота в сърцето й. Беше толкова различен, че тя скоро забрави да ги сравнява.

Омъжи се за Джак с тиха церемония в Дъблин няколко месеца след това. Едно от условията на завещанието на баща й бе съпругът й да се съгласи да приеме името Молино. И така Джак стана Джон Хауърд Алердис Молино. Той я заведе на един продължителен меден месец във Франция и, когато се върнаха, дадоха голям прием в къщата на улица Фитцуилям за всичките си приятели. Приятелите се усмихваха доволни, виждайки, че двамата си подхождат и винаги са усмихнати. „Съвършената двойка“ казваха те.

Бяха се установили в Арднаварна, но Джак беше военен и Сиел го следваше щастливо, където и да го командироваха. В Индия, Борнео или Хонконг. Където и да отидеха, тя завързваше приятелства и се радваше на живота, защото, както беше казала на Джак, с него тя ще бъде щастлива и в джунглата, и в пустинята, и навсякъде.

— Няма значение, стига да съм с теб — каза тя, справяйки се със слугите, които говореха само хинди или урду, или кантонски, или малайски. Тя гонеше комари с размер на стършели и хлебарки като мишки, стреляше по плъхове като зайци, и пищеше щом видеше паяци, големи колкото ръцете й. И се молеше никога да не срещне змия, защото това беше единственото нещо, с което знаеше, че няма да се справи.

— Просто ще се разпадна — каза тя на Джак, и той й купи две мангусти, които толкова се привързаха към нея, че отказваха да се отдалечат и трябваше насила да им пречат да се качват вечер в леглото им.

— Виждаш ли, всички те обичат — каза й Джак, смеейки й се, докато изнасяше мангустите вън на верандата.

Единственият проблем беше, че годините минаваха, а още нямаха деца.

— Може би е от горещия климат — каза Джак, защото знаеше, че тя се тревожи. И сигурно беше прав, защото в мига, в който се върнаха в Англия, където Джак бе назначен на канцеларска работа във Военния департамент, Сиел забременя.

Бяха женени от осем години, когато Моди се роди.

— Още една червенокоса — каза Джак с усмивка, доволен, че още едно ангелче ще огрява дома му.

Когато погледнеше малкото си момиченце, Сиел си мислеше тъжно за Лили. Тя си спомняше как бе вървяла винаги след по-голямата си сестра и отчаяно искаше малката Моди да има сестричка, за да й прави компания, но колкото и да се опитваха, не успяваха.

Сиел водеше Моди в Арднаварна през лятото и Джак идваше, щом успееше да се откъсне, но тя бе сама, когато Фин се върна в родното си място.

Забеляза прислужниците да си шушукат и ги попита какво е станало.

— Фин О’Кийфи. Синът на Падрег О’Кийфи — добавиха те, сякаш името не беше отпечатано в съзнанието на всеки Молино. — Дошъл си е, за да посети старата си родина. И с милион долара в джобовете, така казват.

Сърцето на Сиел се сви. Тя бе изличила Фин от ума и от живота си, и това беше много добре, стига да не го виждаше отново. Сега, когато беше тук, тя не бе толкова сигурна. Беше си казала, че той никога няма да посмее да дойде да я види. Но бъркаше.

Развълнуваните прислужници го пуснаха да влезе и далматинците се хвърлиха към него, въртейки опашки, сякаш виждаха стар приятел. Вървейки бавно по голямото стълбище към него, Сиел си мислеше, че ако бяха умни, щяха да му откъснат главата.

Мина покрай него в неудобното малко преддверие до големия хол. Той я последва и тя седна на малкия твърд стол, защото не вярваше на омекналите си колене. Не му предложи да седне. Той си беше същият, хубав, добре облечен, богат. Само поостарял, носът му се беше извил сякаш е бил чупен, а по лицето му имаше повече бръчки.

— Чух, че си бил в селото и си пръскал парите си — каза тя хладно.

Той сви рамене:

— Исках да направя нещо за старите си приятели. Има ли нещо лошо в това?

— Защо си тук? Какво право имаш да идваш в къщата ми?

— Ще ми повярваш ли, ако кажа, че дойдох да се извиня.

— Не искам да го чувам. Сега аз съм омъжена жена.

— Разбрах. Радвам се, че си щастлива, Сиел.

Тя го изгледа и той каза:

— Има и друга причина, заради която дойдох при теб. Искам да купя Арднаварна.

— Арднаварна не се продава — каза тя. — А ако се продаваше, никога не бих я продала на теб.

Тя мина покрай него към хола и той я последва:

— Ще ти платя всяка сума. Само я назови.

Сиел се заизкачва по стълбите, без да го поглежда.

— Върни се в Ню Йорк, Фин, там където принадлежиш. Защото никога не си принадлежал на Голямата къща и това никога няма да стане.

Тя отиде до детската и каза на бавачката да събере нещата на малката Моди, защото се прибираха в Лондон.

Мислеше си, че дългото пътуване с влак, ферибот и отново с влак никога няма да свърши. Тя беше в такава треска да види Джак отново, и когато накрая го видя да се разхожда по перона, търсейки я по вагоните, сърцето й се изпълни с любов към него и въздъхна с облекчение. Току-що си беше доказала, че Фин вече не значеше нищо за нея. Тя обичаше Джак и най-накрая успя да премахне Фин от мислите и от живота си.