Елизабет Адлър
Наследство от тайни (32)

Глава 32

Фин никога не беше имал нещо ново и естествено никога не беше имал нови дрехи. С петдесетдоларовия аванс на мистър Джеймс, парещ джоба му, той отиде до местния магазин за мъжка мода и каза на продавача, че иска всичко, „от нови долни гащи до нови ботуши“.

Избра това, което си представяше, че би подхождало за добре поставен млад мъж в Ню Йорк. Две бели ризи с четири целулоидни яки. Черен костюм и сива вратовръзка. Купи си черни ботуши, лъснати като огледало, и — екстравагантност на която не можеше да устои — перлени копчета за ръкавели и съответна игла за връзката. Друго, от което се нуждаеше, беше шапка — всъщност щеше да си вземе две! Една дерби шапка с подвита периферия за зимата и една сламена за лятото.

Той погледна удовлетворено новия О’Кийфи в огледалото. Цялото облекло беше струвало огромната сума от двайсет и пет долара, и това, че ги плати го изненада. Беше си цяло състояние, но обещаната заплата от двайсет долара на седмица, го правеше нищожно. Той хвърли парите небрежно на тезгяха. Служителят опакова останалите му неща и Фин уверено тръгна по улица Хановер към Мик Кориган.

Единственият проблем беше, че Дан още не бе се върнал от пътуванията си. А обеща да се върне до два месеца. „С печалбата в джоба ми“, бе казал той. Но бяха изминали шест месеца и Фин беше разтревожен.

Докато вървеше по алеите на Норт Енд, всички глави се извиваха, за да видят елегантния ирландец, който изглеждаше сякаш е спечелил милион. Група малки момчета се завтече след него, пускайки груби забележки, но той просто се усмихна и добродушно им раздаде шепа монети, спомняйки си как не толкова отдавна също би им се зарадвал.

Мик Кориган го огледа с изумление.

— Може ли това да си ти, Фин О’Кийфи? — попита той. — Но сега виждам, че наистина си ти. И облечен като политик. Да не би брат ти да е забогатял, както говореше?

Фин поклати глава, разказвайки за собствения си късмет.

— Ще ви изпратя адреса си, така че щом Дан се върне да знае къде да ме намери.

— Когато Дан се върне! — Кориган поклати глава и въздъхна. — Не трябваше да зарязва работата си и да става търговец — каза той. — Съмнявам се дали ще го видиш още дълго време.

Още по-разтревожен за Дан, Фин отиде да се сбогува с майката на Рори. Даде й малко пари и й каза, че винаги ще се грижи за нея. Тя му пожела успех и той се запъти към гарата, за да вземе влака за Ню Йорк.

 

 

Времето в Ню Йорк беше необикновено топло за сезона, небето бе безоблачно синьо, слънцето напичаше. Фин излезе на Четиридесет и трета улица пред гарата, хванал пакета с бельото и чорапите си, яките и другата си риза. Чувстваше се скован в тежкия си костюм, но стъпката му беше лека, когато пое в търсене на стая под наем. Самата идея за негова прилична стая беше невероятна и той се усмихваше докато разглеждаше къща след къща, с надписи „СТАЯ ПОД НАЕМ“ на прозорците. Избра една скромна на вид сграда и позвъни. Жената, която отвори го изгледа, докато той казваше уверено:

— Добър ден, мадам. Искам да наема стая.

Тя отстъпи малко и посочи с обвиняващ пръст към знака на прозореца.

— Не можеш ли да четеш, неграмотнико — извика тя сърдито и затръшна вратата под носа му.

Фин погледна табелата. На нея пишеше „СТАИ ПОД НАЕМ“, а отдолу „НЯМА ЗА АКТЬОРИ, КУЧЕТА И ИРЛАНДЦИ“.

Тръгна надолу по улицата, после по следващата и по по-следващата, но навсякъде виждаше същата табела. С репутацията им на пияници и побойници, никой не искаше ирландци, и ги считаха за по-долни и от кучетата. Потърси утеха в една кръчма на Бродуей с успокояващото име „При Мърфи“.

— Ще се оправиш наоколо, приятел — каза му Мърфи, когато обясни проблема на чаша силна тъмна бира. — Тук приемат всякакви, ирландци, италианци, евреи, германци или американци — стига да могат да си плащат наема авансово. Опитай при Айлин Малоун на 40-та Западна, близо до парка Бриант.

Айлин Малоун изгледа симпатичния млад ирландец, застанал на стълбите чист и сгорещен в тежкия си черен костюм и шапка дерби. Тя го изгледа бавно от горе на долу и обратно. И изведнъж започна да се смее.

Фин пристъпваше от неудобство от крак на крак.

— Ще ми кажете ли какво е толкова смешно? — попита той, почервенял от горещина и смущение. Отвътре вреше, но не искаше да сваля сакото си и да разваля имиджа си на професионалист.

— Виж само този костюм — изписка Айлин. — Няма да ми кажеш, че с този вид си актьор, нали? Освен ако си се дегизирал за ролята на ирландец.

Фин се начумери. Той се обърнали заслиза по стълбите.

— Няма да стигнеш доникъде в този град, ако не носиш майтап — извика тя след него. — Освен това, аз съм единствената ирландска собственица на тази улица.

Той се върна неохотно и тръгна по коридора след нея и нагоре по стълбите до третия етаж.

— Поддържам къщата чиста — отбеляза Айлин. — И очаквам същото от наемателите си. Макар че виждам с теб, че за това няма да имам проблеми — добави бързо тя, когато Фин отново я изгледа.

Той огледа стаята. Имаше прозорец с изглед към дърветата в парка.

— Леглото има дюшек от конски косми — каза Айлин гордо. — Тук няма слама, млади човече. При Айлин Малоун получаваш само най-доброто.

Той внимателно опипа леглото. Провери чекмеджетата на скрина и погледна собственото си учудено лице в огледалото. Забеляза месинговите закачалки на стената и дървения стол с тапицерия от плюш. Беше твърд, но приличен стол, на който можеше да седи.

— Има газова лампа — каза Айлин. — Има тоалетна и баня надолу по коридора, които се ползват съвместно с шест други наематели. — Тя го погледна замислено. Откакто беше влязъл не беше проронил и дума, а лицето му изглеждаше сякаш е намерил рая.

— Ще я взема — каза Фин ентусиазирано и тя въздъхна. Още като видя костюма му бе разбрала, че е новак.

— Точно като истински ирландец. Само че първо трябваше да ме попиташ за цената.

Той извади двайсет долара от джоба си.

— Колко? — попита той, въртейки парите между пръстите си.

— Късметлия си, че съм почтена жена — каза му тя строго. — Всяка друга собственица на Бродуей просто щеше да удвои цената. Пет долара на седмица. Плаща се авансово всеки петък.

Той отброи парите в протегнатата й ръка.

— За още два долара на седмица осигурявам вечеря. А съм добра готвачка — каза тя, потупвайки едрите си бедра за доказателство. Той бързо й даде двата долара допълнително и тя ги прибра, тръгвайки към вратата. — Вечерята е точно в шест и половина — извика тя. — Повечето от моите наематели са актьори и трябва да са в театъра към седем и половина. Тези, които работят.

Тя затвори вратата след себе си и Фин гордо се огледа из стаята. Свали сакото си и го закачи на стола, спирайки, за да огледа с око на собственик. Дръпна пердето и погледна към парка. Като свали ботушите си, той ги постави до леглото, после окачи шапката си на месинговата закачалка. Разопакова хартиения вързоп и нареди новите си вещи в чекмеджетата на шкафа. В банята си изми ръцете и лицето и се подсуши с чиста кърпа. Огледа душа, голямата бяла вана и тоалетната. Върна се в стаята си, съблече се, запали газовата лампа и легна внимателно на леглото. Меката възглавница обгърна главата му, а чистите бели памучни чаршафи излъчваха хладина към тялото му. Лежа неподвижно няколко минути, наслаждавайки се на всичко, а после започна да се смее.

Беше като дете в магазин за играчки. Никога не бе имал собствена стая преди. Никога не беше имал прозорец, да не говорим за изглед. Никога не беше имал истинско легло или дрешник, дори и месингова закачалка на стената. И разбира се, не беше имал баня преди и чиста кърпа, за да се подсуши. Най-сетне бе оставил назад стария свят със сламените дюшеци върху голия под, с дървена щайга вместо маса и свещ, за да вижда — чувстваше се като крал.

— Дан, стари приятелю — каза той през смях. — Ако можеше да видиш брат си сега, никога нямаше да повярваш. А ще има и сготвена вечеря точно в шест и половина. — Все още се усмихваше, когато заспа.

 

 

Айлин Малоун беше прочута сред членовете на актьорската професия. Те знаеха, че къщата й е чиста, храната й обикновена, но добра, и че се сервираше щедро.

— Никога няма да оставя някой да умре от глад — казваше често тя, докато раздаваше щедри порции с варени картофи и зеле и котлети, а в неделите — специалното й говеждо печено. — Не и след като моето собствено семейство и сънародници са умирали от това — добавяше тя, гледайки как доволните й наематели омитат чиниите си.

Седем години след като се бяха оженили, когато съпругът й почина, Айлин се оказа в странното положение на бездетна ирландска вдовица, без синове, които да се грижат за нея, когато остарее. Тя разбра, че трябва сама да си организира живота. Продаде малката си къща и със спестените пари и заем от банката купи по-голяма, по-близо до Бродуей, където знаеше, че винаги ще може да напълни дузината си стаи.

Животът не беше без тежки моменти; да се искат пари от актьори не беше лесно, затова повечето собственички не ги приемаха. Но Айлин имаше слабост към добре изглеждащи мъже, освен това те я забавляваха с историите си. Тя знаеше всички последни клюки на Бродуей и те я караха да се чувства част от техния свят. Беше четиридесетгодишна, добре надарена и майчински настроена.

Тя си мислеше, че я беше привлякла невинността на Фин О’Кийфи, както и добрият му вид, защото дори и в този костюм той беше много приятен млад мъж. Но в него имаше нещо, някаква амбиция, глад не само за храна, а за живот, което я порази.

— Аз имам инстинкт за таланти — обявяваше често тя, гледайки насядалите около масата наематели. — Не предрекох ли успеха на моя наемател Нед Шеридан? И не бях ли права? Не е ли сега той на турне с успешна пиеса? Повярвайте ми, това е само началото. Този млад човек е обречен на голям успех. И когато се завърне, ще дойде отново да отседне при госпожа Малоун. Никъде другаде.

Наемателите й я гледаха, надявайки се, че погледът й ще им предрече успех, както беше станало с Нед, но само Фин предизвикваше същото чувство. Не Мария Вентури, младата актриса от третия етаж, която закъсняваше три седмици с наема си и щеше да бъде на улицата ако не платеше следващия петък. И не сестрите Марканд, които бяха французойки — флиртуваха и играеха в ревюта, размахвайки крака и показвайки повече отколкото трябва. Но поне си плащаха наема навреме. И не някой от другите кандидат-драматурзи и актьори, които живееха постоянно на ръба на „успеха“, като пълнеха мениджърските офиси през деня и баровете на Бродуей през нощта и харчеха пестеливо парите си винаги с надеждата за щастливия удар.

— Господин О’Кийфи е различен — каза тя на своите наематели, представяйки го, когато той се появи точно в шест и половина за вечеря. — Господин О’Кийфи ще влиза в паричния бизнес. — Те погледнаха заинтересувани при магическата дума пари и тя даде на Фин почетното място от дясно до себе си, достатъчно далеч от френските момичета, които автоматически флиртуваха с всеки мъж, независимо колко е стар или непривлекателен.

— Но не флиртуват ли всички? — беше попитала невинно Корин Марканд, когато Айлин я предупреди за това. Русата, хубава Корин сега не сваляше очи от Фин и Айлин бе нащрек, докато малката прислужница поставяше димяща купа супа пред всеки от наемателите.

— Какво точно значи това, финансовия бизнес? — попита Корин с чаровна усмивка към Фин. — Звучи толкова мъжки.

— Занимава се с ценни книжа и акции — обясни Фин, връщайки усмивката и. — Аз ще работя за „Джеймс и компания“, брокерската къща.

Всички бяха чували за нея и те го погледнаха почтително, чудейки се колко ще печели.

— И какво ще правите вие там, О’Кийфи? — попита Айлин.

— Аз ще се уча на бизнес, мадам. Господин Джеймс ще прекарва повече време в Ню Йорк и самият той ще ме учи. — Дори Айлин беше впечатлена и той реши, че е по-добре да не им казва, че е просто един издигнал се коняр и кочияш, и че поради добротата си, господин Джеймс му даваше възможността да се издигне. И по-добре да не се проваля, каза си той тъжно. Това беше неговият шанс и той знаеше от горчивия си опит, че такива възможности не идваха два пъти.

След вечеря той се върна в стаята си. Съблече и внимателно окачи дрехите си на месинговите закачалки и угаси газовата лампа. С глава на пухената възглавница и завит с чистите памучни чаршафи, той заспа толкова лесно, сякаш е отишъл в рая. И не сънува Ню Йорк или Айлин Малоун, или Корин Марканд, дори не и господин Джеймс и брокерската къща, където щеше да започне новия си живот на следващата сутрин. Той сънуваше Лили.

Стана в зори и в шест и половина изяде закуската си, сготвена от малката прислужница Пеги. Никой друг не беше слязъл, дори и госпожа Малоун, и когато Пеги постави голямата чиния с месо пред него, той си изяде всичко и я попита къде са другите.

— Актьорите имат друг режим, не като нас — информира го тя. — Те работят през нощта — когато работят, разбира се.

Тя му наля още кафе и се облегна на шкафа, като го гледаше. Пеги беше червенокосо, луничаво ирландско момиче, дъщеря на емигранти. Тя бе болезнено слаба и с кожа прозрачна като мляко. Айлин Малоун бе обещала на семейството й, че ще я храни, както и ще й плаща по пет долара на месец, плюс стаята, която всъщност не беше стая, а коридорче, разделено с най-евтината стая в къщата, в която живееше госпожица Вентури.

Но, макар че беше бедно дете, градският живот бе ясен на Пеги: тя знаеше работните навици на актьори и актриси, имената на последните постановки и музикални шоута и кой играеше в тях, както цените на местата и адресите на всички театри.

— Един ден бих искала да стана актриса — каза му тя, допълвайки чашата му.

— Добре, желай ти успех, Пеги — каза Фин, ставайки доволен от масата. Кортът му беше пълен и го очакваше велик ден. — Можеш ли да ме упътиш как да стигна до Уолстрийт? — попита той.

Тя го погледна с недоверие.

— Да не сте решили да ходите пеша? Ужасно далече е.

— Няма значение — сви рамене Фин. Не беше ли си купил хубавите ботуши, за да ходи с тях? Освен това, имаше намерение да пести всеки цент, който можеше. Тя му обясни пътя и като взе бастуна си от поставката в коридора, той затанцува по стълбището към улицата.

Слънцето беше силно, а същевременно бе и твърде влажно и Уолстрийт се оказа по-далеч отколкото си мислеше. Когато стигна до величествените врати от стъкло и махагон на „Джеймс и компания“, той беше зачервен, изпотен от горещината, новите му ботуши бяха прашни и се беше изнервил, защото се бе изгубил и закъсняваше с десет минути.

Портиерът с висока шапка го изгледа подозрително. Но се оказа ирландец и когато Фин му обясни кой е, той го покани и му пожела успех.

Стаята беше просторна и с мраморен под. Горе светеха полилеи, въпреки че навън беше светло, и слънцето минаваше през армираните прозорци. По дължината на стаите бяха подредени лъскави бюра. На всяко имаше абажур, и зад него седеше по един млад човек.

Главният чиновник на голямото бюро отпред имаше коса, намазана с брилянтин, очила, строг черен костюм и снежнобели ръце. Изглеждаше така, сякаш никога не беше виждал светлина и цял живот е бил заровен в офиса.

— Недобро начало — каза главният чиновник, поглеждайки към големия кръгъл часовник на стената, който показваше осем без петнайсет. — В бъдеще ще бъдете на бюрото си в седем и половина.

Той въведе Фин в офиса на мистър Джеймс. Изненадан и очарован той гледаше ориенталските килими, тапицираните с дъб стени на които висяха портретите на строго втренчени мъже.

— Добре дошъл, момчето ми. Добре дошъл. — Господин Джеймс топло се здрависа с него. — О’Кийфи е личното ми протеже — каза той на главния чиновник. — Дай му бюро пред вратата ми, до това на секретарката ми. Представи го на целия персонал и им кажи, че очаквам да сътрудничат, за да помогнем на господин О’Кийфи да научи всичко за нашия бизнес.

— Всичко, което трябва да правиш през първите няколко седмици е да наблюдаваш — каза господин Джеймс на Фин. — Разхождайки се наоколо, виж всичко. Бъди любознателен, задавай въпроси. И ако има нещо, което да не разбираш, тогава ела при мен.

Фин седна на бюрото са в очакване някой да му каже какво да прави, но главният чиновник бе изчезнал, а всички други бяха навели глави над масивни папки.

Спомняйки си инструкциите на господин Джеймс, той стана и се заразхожда между бюрата, но никой не го поглеждаше. Поне докато минаваше край тях, а иначе той бе сигурен, че го наблюдават. Можеше да усети очите им на гърба си. После чу шепот и приглушено хихикане.

Той се завъртя и ги огледа питащо, но всяка една от главите беше наведена усърдно над папките и той се обърна смутен. Продължи бавно напред и отново чу кикота.

Ирландският му нрав кипна. Ядосан и пъхнал ръце в джобовете си, той сви рамене и тръгна заплашително между бюрата. Още едно изхилване и щеше да ги удря по носа, всеки от тях. Ще им даде да се разберат… — Исусе, момко — предупреди се той, спомни си, че ти си над тези жалки чиновници. Ти си протеже на господин Джеймс и това, което си бил преди няма значение. Това е големият ти шанс! Дръж си юмруците в джобовете и веднъж използвай главата си.

Той се обърна към тях.

— Ще ви разгоня фамилията, бледолики малки копеленца — каза той с нисък, заплашителен шепот. — Аз съм тук по личната покана на господин Джеймс, а вие не сте. — Главите им се изправиха и те го погледнаха с изумление. Подсвирвайки си весело, той отиде до най-близкото бюро и каза на чиновника да му обясни какво точно прави.

Секретарката предаде инцидента на господин Джеймс, а господин Джеймс го предаде на жена си същата вечер.

— Момчето дойде облечено с погребален костюм, притискайки дербито си към гърдите си и имаше вид на ирландски селянин — каза той, усмихвайки се. — И аз го хвърлих така, както си беше, в бърлогата на лъвовете. „Успей или се провали“, помислих си. Те го посрещнаха високомерно, и първото нещо, което той направи, беше да им даде да разберат, че новак или не, той ги превъзхожда, защото е мое протеже. Ето на това му викам хитро, Беатрис. Помни думите ми, той е много умен младеж и ние ще направим от него джентълмен, както и банкер.

От тогава нататък Фин хващаше тролея до Уолстрийт и всяка сутрин беше на бюрото си преди седем. Той разбираше, че всичко което има, е способността да чете и пише и собствената му интелигентност, и че неговите колеги бяха образовани. Но за негова изненада докато мина първата седмица и после втората и третата, той осъзна, че в света на парите неговите качества бяха всичко от което се нуждаеше. Както и подходящият покровител, разбира се.

— Парите са важни — каза господин Джеймс, лично връчвайки му чека за заплатата за първия изтощителен месец. — Очевидно, парите, които ти сега получи могат да бъдат заменени за стоки на същата стойност. Но, и аз подчертавам това но, О’Кийфи, както видя през тези няколко седмици, парите също могат да правят пари. Всеки долар, който печелиш, може да печели пари за теб. Няма нужда да произвеждаш нищо. Няма нужда да създаваш нищо. И колкото повече пари натрупваш, толкова повече пари печелиш. Аз отворих сметка за теб в банката на „Джеймс и компания“ и те съветвам да влагаш в нея колкото може повече от заплатата си, за да може да се олихвяват парите, а после ще помислим къде да ги инвестираме.

Фин си мислеше, че философията на господин Джеймс за правенето на пари беше дори по-проста от тази на брат му Даниел за магазина, но той имаше други планове за парите си. Той бързо бе научил, че ако щеше да играе тяхната игра, трябваше да изглежда като играчите — само че по-добре. Отиде при най-добрите шивачи в Манхатън и смело им каза, че е лично протеже на Корнелиус Джеймс и че иска да му вземат мерки за два хубави костюма.

— Оставям се във ваши ръце — каза той тежко, потъвайки във фотьойла, докато раболепните служители се тълпяха около него, показвайки му платове и ризи, копринени вратовръзки и кърпички, копринени чорапи и хубави кожени ботуши, палта и модни шапки. Те му взеха мярка за всичко и той им каза, че единият костюм и шест ризи трябва да бъдат готови до седмица — не може да чака повече. Той им заяви авторитетно, че ще плати четиридесет долара веднага, а останалите на кредит, те му казаха, че за тях е чест той да е техен клиент. И той излезе от магазина чувствайки се милионер.

Отиде на бръснар на Бродуей, където му направиха прилична прическа, обръснаха го и го намазаха с афтършейв, а след това, с гладка кожа и безупречни мустаци, пристигна в Делмонико, където си поръча празнично питие. Накрая се прибра у дома при Айлин.

— Един джентълмен ви чака в салона — каза му Пеги важно. — Не бях сигурна, че трябва да го пусна, защото прилича на скитник, но той каза, че ви е брат.

Даниел стоеше в коридора, изпълвайки го с туловището си, и очите на Фин едва не изскочиха от шока. Пред него стоеше дивак: дългата къдрава коса на Дан се смесваше с брадата, която покриваше лицето му. Ризата му беше без копчета, а палтото му имаше дупки на лактите. Изпокъсаните му гащи се придържаха с нови червени презрамки, а около врата му беше вързана кърпа. Но сините греещи очи под гъстите вежди си бяха определено на Дан.

— Я се погледни само — каза Дан, оглеждайки брат си отгоре до долу. — Станал си истински градски джентълмен. — Те се прегърнаха бурно.

— Успял си — каза Дан гордо. — По костюма познавам.

— Тоя не струва — отвърна Фин. — Току-що бях при най-добрите шивачи в Ню Йорк, за да си поръчам два нови. Направени по мярка — добави той гордо. — Тревожех се за теб, Дан.

Дан само се изсмя.

Потупвайки издутите си джобове, той каза:

— Не ти ли казах, че ще се прибера с печалбата в джобовете. Е, те са тук, Фин. — Оглеждайки се през рамо, той закри уста и прошепна. — Седемстотин двайсет и три долара и шейсет и пет цента, братко. Толкова имам в джобовете си. Харчил съм само за храна и за подслон, но имам да връщам петдесет на Кийни. О, признавам, че продаването на часовници из страната беше трудна работа, но извадих късмет. Бях в Южна Каролина и попаднах на панаир, където спрях и извадих един от часовниците. Започнах да приказвам за моя часовник, колко е добър, колко прецизно работи и колко време, пести. Събра се тълпа и между тях имаше един млад човечец, който ми се видя по-заинтересуван от останалите. Подрънкваше парите си в джобовете и по очите му видях, че копнее за този часовник. И затова реших да продавам на него. Казах, че този часовник никога няма да се развали, защото е произведен в Швейцария. — Той погледна замечтано Фин. — Не знам, може би „произведен в Швейцария“ го продаде, както и това, че го отворих и им показах вътрешността му. Тълпата беше нараснала и те си го предаваха от ръка на ръка, дивейки се на лостчетата и колелцата. Вътре има скъпоценни камъни казах им важно. Рубини и диаманти. Посочих им малките червени и бели точици, които едва се виждаха. „Не трябва да пропуснете да си купите такъв“ казах им аз, „давам ги по три долара и петдесет цента“.

Червените къдрици на Дан трепереха от вълнение, той хвана рамото на Фин и каза:

— Младокът каза, че ще вземе един и подаде парите. И после още един, и още един, и преди да се усетя те се блъскаха. Продадох седемдесет часовника за петнайсет минути. И, Фин, разбрах, че съм разкрил тайната: насочи рекламата си към този, който изглежда навит и успехът ти е сигурен. Щом той купи, другите съжаляват, че не са побързали. И тогава им казваш, че случайно имаш още няколко, но ги пазиш за следващия панаир. И тогава им се приисква още повече.

— Ходех от панаир на панаир и продадох всичките си часовници. Бях направил триста и петдесет долара, но знаех, че това не е достатъчно и че трябва да продам още нещо. Спях в една купа сено както обикновено, когато чух странно пропукване. Беше тъмно и облаците бягаха пред луната. Братко, казвам ти, уплаших се. Помислих си, че сигурно някой ме е проследил, някой, който знае че имам пари в джобовете си, и сега идваха, за да ми ги откраднат.

Той поклати глава засрамено:

— Трябва да ся призная, Фин, че ме обзе страшен гняв. Червено перде се спусна пред очите ми, когато си помислих какво ми беше коствало да се влача в дъжд и сняг, да спя неспокойно и да ям колкото мога по-малко, за да спестя всеки цент, и си казах „Исусе, проклет да съм, ако се оставя да ми вземат парите“.

— Излезте мръсни копелета — извиках аз и грабнах тоягата си. — Покажете си личицата и Дан О’Кийфи ще ви даде да се разберете.

На лицето му изведнъж грейна усмивка:

— И какво мислиш пропълзя изпод сламата? Най-дребното човече, което си виждал, ето какво. Облечено в черно елече, със сива брада и яркочервен нос, стиснал в едната си ръка бутилка с пиене, а в другата стара търговска чанта. Трепереше от страх и от алкохола, и вдигна ръце, разсипвайки част от бутилката, и каза „Не ме застрелвайте, господин О’Кийфи. Аз съм само един амбулантен търговец и търся подслон в сламата като вас“. И разбира се, аз се разсмях, здрависахме се, той подели бутилката си с мен и си заразказвахме истории. Каза ми, че идвал от Русия, бил на седемдесет години, целият му живот преминал като търговец и вече бил уморен от работата.

— Осигурил съм си прилично съществуване — каза той, — и не дължа на никого нищо. Точно тази вечер реших да прекъсна и да се върна при семейството си в Чикаго. Но първо трябва да продам триста чифта червени презрамки, които, за мое голямо съжаление, купих евтино, по двайсет и пет цента от един евреин в Ню Йорк. А това може и да ми струва останалата част от живота, защото те не вървят, момко. Просто не вървят.

— Дръпнахме още малко от бутилката — каза Дан — и стана така, както с часовниците. Представих си всичките тези хора на панаирите, стоящи около мен, и всеки от тях с пръсти пъхнати в презрамките. Пийнахме още и търговецът ми показа червените презрамки. Те бяха по-широки от обикновените, токите им блестяха като злато на лунната светлина, и аз си ги представих на мъжете по панаирите пъхнали палци в тях и отново доларите заподскачаха в главата ми. „Ще ти ги взема за цената, която ти си платил за тях“, казах аз начаса. „И утре ще можеш да се върнеш при семейството си. Не мога да си представя стар човек като теб да замръква по сеното, щом имаш легло и жена, при които да се върнеш“.

— Съгласен — каза той дори по-бързо и от мене. Стиснахме си ръцете и аз му платих седемдесет и пот долара за всичките. Довършихме бутилката и на другата сутрин си пожелахме късмет, и всеки тръгна по своя път.

Той се ухили на Фин, закачил палци на собствените си алени презрамки.

— И няма ли сега двеста деветдесет и девет юнака в Америка пременени с най-хубавите червени презрамки със златни токи, екстра качество? И не са ли в джоба ми техните по деветдесет и девет цента на чифт, точно в тази минута? — Смехът му отекна из къщата и слизащите за вечеря наематели се спряха, за да огледат големия червенокос мъж с червени презрамки, разговарящ с Фин О’Кийфи.

— Господин О’Кийфи — възкликна Айлин Малоун, бързаща да се освободи от мърлявия непознат, запълващ коридора й.

— Т’ва съм аз, мадам — каза Дан, завъртайки се с любезен поклон. Той отстъпи малко, като притисна нервно ръка към сърцето си и каза вежливо.

— Съжалявам за мърлявия си вид, мадам, но бях по пътищата цели седем месеца. Тук съм от Бостън, за да посетя моя брат, Фин.

Айлин изгледа Фин и той каза с новите си маниери:

— Може ли да ви представя брат ми, госпожо Малоун. Даниел О’Кийфи. Ще му е нужна стая за нощта, както и баня, ако смятате, че можете да го уредите.

Айлин се разтопи пред усмивката на Фин. Тя забеляза прическата и оформените мустаци, и отново си помисли колко добре изглежда той, и че може би под цялата тази червена коса, брат му всъщност не е лош човек.

— Само за една нощ ли ще бъде? — запита тя.

— Разбира се, мадам, госпожо Малоун — отговори Дан. — Връщам се утре в Бостън, за да си купя магазин. — Той потупа джобовете си уверено, поглеждайки към наемателите, които стояха наоколо и слушаха. — Ще черпя всички ви по едно питие след вечеря, за да отпразнуваме — каза той високо сред отекващите овации.

Айлин го изпрати, за да измие ръцете си преди вечеря, и той направи каквото му беше казано като засрамен ученик. На вечерята тя го настани на второто по важност място от лявата си страна, с Фин отдясно, а след това дори си позволи да ги придружи до кръчмата на О’Хейгън, за да отпразнуват успеха на братята О’Кийфи.